Още не сме си върнали името на Цариброд, защото на Белград му харесва Димитровград
Въпросът със Западните покрайнини винаги е бил в сянката на т.нар. „македонски въпрос“, а това беше удобно и за югославската страна и за българската
Българската православна църква я няма в Западните покрайнини, всичко е предала в ръцете на шовинистичната Сръбска църква, казва пред Faktor.bg писателката и правозащитничка
Интервю на Анелия Димитрова
– Г-жо Тодорова, защо Западните покрайнини са „забравената“ България – не само в политически смисъл, но и от гледна точка на обществената памет и съзнание? Окайва се загубата на Македония, но не толкова на Добруджа и покрайнините.
– В продължение на последните 100 години, от подписването на Ньойския договор до днес, в зависимост от политическата конюнктура в България и в зависимост от политическата обстановка на Балканите и в света отношението на българските управляващи към Западните покрайнини беше различно и непоследователно. Това което виждаме днес е резултат от тази непослeдователност.
Освен това, въпросът със Западните покрайнини винаги беше в сянката на т.нар. „македонски въпрос“, което беше удобно и за тогава югославската страна и за българската.
А когато един проблем е потискан, премълчаван, когато е представян за несъществуващ, той няма как макар и с огромно закъснение да не избухне и да се превърне в препъникамък в двустранните отношения.
В момента Западните покрайнини са тъкмо това и колкото и да се опитват двете страни да го омаловажат, той си съществува и ще продължава да обтяга отношенията между Белград и София.
– Ако комунистическият режим не е правил нищо за Западните покрайнини заради „дружбата между народите“, как си обяснявате факта, че 30 години няма политическа мисъл и воля насочени към подобряване на положението на българите в Западните покрайнини? Политиците се сещат за тях на годишнината на Ньойския договор.
– Най-страшното е че и на 100 годишнината от Ньойския договор, политиците в България не посмяха да се произнесат по въпроса касаещ Западните покрайнини. Всички прояви бяха организирани от обществени организации и изявени личности от Цариброд и Босилеград. Българските политици ги нямаше никъде. Те дума не обелиха по въпроса!!!
Инерцията в комунистическия период само се пренесе на полето на новия политически спектър, в който нямаше никаква яснота, никаква идея каква да бъде политиката на българската държава към Западните покрайнини.
Левите даже подкрепяха режима на Милошевич и премълчаваха нашите призиви за спазване на човешките ни права и отстояване на нашите интереси пред международните институции.
Десните използваха за политически цели Западните покрайнини до падането режима на Милошевич. И после всичко замря. Ето на това аз му викам непоследователност! Позволявам си да го кажа, защото 30 години пиша, боря се за правата на моите сънародници, повдигам горещи и болезнени за политиците въпроси, контактувам с международни организации и дипломати. Но, в България този проблем сякаш е замрял и се повдига от време на време, в зависимост от много фактори за които ние не знаем, но можем да се досетим какви са.
– Наричате „ритуални“ действията на българската държава за защита на правата на българите в Западните покрайнини? Какво имате предвид?
– Българо-сръбските отношения наричам и лицемерни, неискрени и фалшиви, колкото и да се опитват някои подмазвачески медии да ги определят като „никога по-добри“!
Какво им е доброто освен че българските и сръбските управници се прегръщат пред камерите за да хвърлят прах в очите на хората, че нещата стоят добре. Какво им е доброто!?
Та ние още не сме си върнали името на Цариброд, защото на Белград му харесва Димитровград по обясними причини. И сега Цариброд е единственият град в света с две имена! Не сме си върнали образованието на майчин език в училищата! Тук нямам предвид отделни паралелки на български език а образование на български така както аз съм учила на времето, изцяло на български език.
Ами икономиката на градовете в Западните покрайнини? Такава няма и младите хората масово напускат родните си места.
Ами Българската православна църква, къде е тя!? Всичко е предала в ръцете на шовинистичната СПЦ. Подарила й е български църковни имоти, културно-историческо наследство, сгради, история!
Ами медиите на българите в Западните покрайнини, ние нямаме такива, имаме клакьори на управляващите.
Нямаме наш архив, музей, документационен център за какъвто аз пледирах в началото на 2000 година, когато с мои сътрудници събрахме огромен архивен и снимков материал в Царибродско, част от който показахме на няколко изложби в Цариброд и България.
Какво им е доброто на българо-сръбските отношения в частта засягаща Западните покрайнини!? Един проблем през тези 30 години решен ли е!? Белград няма интерес да реши тези проблеми, защото те са възлови за националната идентичност на българите в Западните покрайнини и за нашите елементарни човешки и малцинствени права.
– Защо беше наложено на Цариброд името на Георги Димитров?
– Хората не предпочитат да живеят в Димитровград, защото нашият град е Цариброд. Но, хората никой за нищо не ги е питал през 1950 г. когато с Указ на Президиума на Народна Република Сърбия градът ни е преименува . А когато нещо е с декрет, то това не е демократична форма на промяна. Извършено е грубо погазване на нашите човешки и малцинствени права. С промяна името на града започват и други „промени“. Сменени са фамилните имена на жените от –ва на –ов, за да бъдат по-различни от българските женски фамилни имена. Кой е питал жените тогава съгласни ли са с тази промяна!? Никой не е питал хората дали искат част от селата в Царибродска и Босилеградска общини да бъдат откъснати от общините майки и присъединени към общините – Пирот, Бабушница и Сурдулица. Да не забравим, че между Цариброд и Босилеград няма пътно-транспортна връзка.
А що се касае до името на града, от 1990 г. насам има внесени над 20 предложения на организации, граждани, Общински съвети за връщане старото име на града.
За да се стигне до това налудничаво решение – наричайте го както си искате! И това ли е повод за прегръщане на българските и сръбските политици!?
– Тези сенки от миналото, които извиквате в книгата си „Към Цариброд и за него“, по какъв начин ви свързват с миналото и настоящето на града, има ли го духът на тези българи, връзката с България колко е изтъняла?
– В последната си книга, която да си призная неочаквано за мен предизвика голям интерес и първият тираж беше изчерпан, аз пиша за неща, които умишлено в Цариброд се премълчават.
А това е, че за да пишат за него, да го рисуват и да го посещават на няколко пъти, личности като Иван Вазов, Алеко Константинов, Петър Дънов, Петър Димков, Георги Машев, Константин Константинов, капелмайстор Тодор Наумов и редакторът на в-к „Български Западъ“ Каран Дончев, градът с нещо ги е привличал. Привличал ги е като град с дух и добри хора.
Иван Вазов пише как по време на Сръбско-българската война през 1885 г., и старо и младо е участвало в последния решителен бой на Нешково.
Благодарение и на царибродските българи от агресията на крал Милан е спасено младото българско Княжество. Аз свързвам миналото с настоящето за да подчертая възвишеното в миналото, когато Царибод е бил малък възрожденски български град със свой облик, дух и култура и съвремието, в което градът ни все повече започва да прилича на празен град без дух, облик и култура.
– Трагичен ли е романът за Цариброд, ако бъде написан?
– Много! Ако го напиша един ден, в него ще има и красота и трагизъм! Това е Цариброд! Трудно се пише роман за такъв град, на който аз гледам като на жив човек преминал през какви ли не перипетии в живота си и оцелял въпреки множеството смъртоносни рани по тялото. Оцелял е защото е имал силен дух и силна воля за живот.
– Отговор на забравата ли е вашата нова книга?
– Категорично! Ако някой не ги напише тези неща след време никой няма да знае, че Георги Машев като учител по рисуване в Цариброд е нарисувал в нашия град 17 знакови картини, част от които са в Германия.
– Как виждате бъдещето на българите в Сърбия? На царибродчани? На Цариброд? Мислиш ли, че ще си върне някога истинското име?
– Какво ще е бъдещето му зависи от много фактори, външни и вътрешни. Градът може да се възстанови от икономическата разруха, ако в него влязат инвестиции най-вече с подкрепата на България. Ако се възродят част от селата, които бяха райски градини, ако се инвестира в културата и образованието. Ако бъде създаден от българска страна един издателски фонд, който да насърчава изследователите и писателите не само от Царибод, но и от Западните покрайнини като цяло да изследват историята на своя роден край, да популяризират българския език и да издирват архивни снимки и друг материал свързан с нашето българско културно-историческо наследство.
А що се касае до името, то е препъни камъкът в българо-сръбските отношения.
Когато си върнем името на града ще можем да кажем, че едно право, отнето ни през 1950 г. сме си върнали с много усилия, преговори и перипетии. Но, то може да даде и ново начало за уреждане на отношенията между Сърбия и България в полза на Западните покрайнини!
Източник: faktor.bg
Издвој новости на српском
