На днешен ден, 23 май 1943 в Кюстендил почива Емануил Попдимитров, български поет, писател, преводач, университетски преподавател и изявен борец за правата на българите в Кралство Югославия.
Роден е на 23 октомври 1885 г. в с.Груинци, Босилеградско. Няма друг поет в българската литература, у когото да се съчетават по някакъв висш закон нежната лиричност на символистичната поетика със суровите закони на революционната борба за свободата на поробения роден край.
Учи в родното си село, в с. Извор, след което в Кюстендил завършва педагогическо училище. Записва философия в Софийския университет, след това следва в Белград, в Монпелие – Франция, във Фрибург – Швейцария. В тези си скиталчества се докосва до модните за времето си философски и естетически течения. Чете Ницше и Достоевски, Шопенхауер и Валери Брюсов, Паскал и особено Бергсон. Проявява се като талантлив поет, но и патриот. Участва в Първата световна война, а след откъсването на Западните покрайнини оглавява Върховния комитет за бежанците в София. В Обществото на нациите в Женева аргументирано защитава правото на сънародниците ни за човешки права и свободи. Умира на 23 май 1943 година. Издал е стихотворните сборници „Сънят на любовта“
/1908-1911/, „Кораби“ /1920/, „Вселена“ /1924/, „Балади“ /1921-1925/, „Народни песни“ /1931-1932/, „Посвещения“ /1932-1933/, „Есенни пламъци“ /1935/ и сатиричната поема „В страната на розите“/1939/.
В поезията му се оглежда драмата, тъгата и скръбната участ на сънародниците ни в поробените краища.
Родина
Часът е печален, унил и
Навред е тъй горко пустинно,
Презри ме, спаси и помилуй
Ти стара, прастара родино!
Аз виждам блатата зловонни:
Разкритите язви и рани,
И там – равнините ти знойни:
Към Бога разширени длани.
И пътища там се преплитат –
Бразди на съдба непреклонна,
А вечер издигат мъглите
В простора скръбта ти огромна.
Браздят и безжалостно свличат
Порои страните ти бледни
И бурите глухи събличат
В небето покровите ледни…
Аз чувам топорът прониква
На тъмния лес до сърцето
И дъбът подсечен извиква
И пада, разперил ръцете.
Настъпи ли засух, капини
Пълзят в камънаците пусти,
Снагата ти лишеи сини
И язви разяждат стоусти.
А слънце в зенита застава,
Гръдта ти с меч огнен пробожда,
И кървави тъмни тогава
Уста се напукват от жажда.
Процъфне ли злакът в полята,
Калината с кичури сънни
Оглежда се там над водата
У твойте зеници бездънни.
Зеници, де свети тревога
И дето трептят мълчаливи,
Изплакани тъжно пред Бога,
Сълзите солено горчиви…
Часът е печален, унил и
Навред е тъй горко пустинно,
Презри ме, спаси и помилуй
Ти стара, прастара родино!
ГЛАСПРЕСС
Издвој новости на српском
