Белутският Дан Колов

В памет на ЖЕКО

Абе, това Зайците са особен народ! Откъде им идва прякорът, и те самите не знаят. Да са бързи и подвижни, такива са, но пък дотам… не бива. Да правим някакъв греховен намек, пък хептен не бива, защото по онова време такива неща в наше село просто са били немислими. Както и да е… Но щом споменем Заешката махала, знай, че тамо волове се впрягали за оран и тежки товари. За оран ли?! Да, за оран, ама ралото мятат на рамо, на него – дисагите, пълни със семе, на другото – брана̀та, воловете – пред тях, та на нивата. Орат – и по същия начин – до следващата нива, така, докато не приключат с оранта. През есента товарят дървата на рамо, та до вкъщи. През зимата шумата за овцете – по същия начин, правят як вързоп, нарамват го, та до търлата. А за Гиго̀ казват, че и гредите за къщата ги пренесъл на раменете си. Дяла гредата в корията, нарамва я, та до̀ма. 

Тоя Гиго̀ живял в два века, 19-ти и 20-ти. За него разправят – когато бил двадесет-и-няколко-годишен, в една студена снеговита зима забелязал как заек бели кората на едно младо дръвче. Подгонил заека и му се сторило, че ще го хване, защото снегът бил над колене. Заек бяга, Гиго̀ по него, ха – тука, ха – там, ще го настигне, обиколили бая ти долини и чукари и след има-няма два-три часа насред село на заека свършили силите и Гиго̀ жив го хванал. Тази случка дълго се разправяла по белутските седенки, даже и по околните села. Но не е това случката, по която помнели Гиго̀. От Младенци, щом времето се пооправи, Гиго̀ мята торбата със сечивата и с Дончо̀, Василко и още няколко майстори строители хващат пътя към Горна Джумая – да поприпечелят някоя пара, тамо докъде коситба. Връщат се, стягат косите, радват булките – работа да върви, та и зелници да има.

Така една пролет, в някое Горно-Джумайско село „строителната бригада” на Дончо, както днеска се казва за тумба майстори от онова време, строили къща на някой заможен селянин. Един ден в това село пристигнал някакъв борец – пехливанин, казали – турчин бил, непобедим, и търсел човек, кой ще му излезе на мегдан. Майсторите се спогледали, поогледали бореца и рекли: „Ако наш Гиго̀ не го победи, няма кой друг това да стори!” Чорбаджията извикал Дончо, главния майстор, насаме и му прошепнал: „По-добре да нямате работа с тоя.” Дончо не мислел така – ако успее да кандардиса Гиго̀ и ако, дай Боже, той победи, тогава Дончовата майсторска група ще бъде на почит, а може и цената й да скочи. На това днеска му викаме маркетинг-стратегия. Дончо събрал майсторите и казал на Гиго̀:

-Ако победиш турчина, имаш двойна надница и почерпушката е от мен. Майсторите настоявали Гиго̀ да приеме предизвикателството, защо да не! Може и почерпка да изкарат! Гиго̀ – а да приеме, а да не приеме, рекъл:

-Абе, аз от казармата насам не съм се борил, а оттогава изминаха десетина години, но имам лош спомен от там – оня надут ротен… почупих му ребрата, та три месеца беше опакован в гипсово корито… А тоя, както го гледам, може и по-зле да мине…

-Значи приемаш! – рекъл Дончо и му стиснал ръката.

Гиго̀ кимнал с глава и твърдо казал:

-Да.

От радост, на майсторите литнали калпаците във въздуха. Дончо споделил решението на Гиго̀ с чорбаджията.

-Нека̀ е халал! – рекъл чорбаджията. – Победил – не победил, от мене има двойна надница!

Борбата била уговорена за в неделя. Майсторите ще почиват, а в селото имало сватба, та сеир ще се гледа.

В неделя сутринта нашенците наострили бричовете, ударили по едно гладко бръснене, поучукали се те, а Гиго̀, засукал мустак, в игла да го вденеш, та към обяд – хайде на сватбата! Цяло село се събрало, тарапана, веселба, роднините и комшиите си мислели как ще пият блага ракия, а майсторите на Дончо – как той ще ги почерпи за своя сметка в чест на Гиго̀вата победа. Ах, мераци, ще си кажете!

Към икиндия сватбарите изиграли невестиното хоро, а по тия краища адетът бил да има борба между сватбарите. Този път борбата била между Гиго̀ Заеко и пехливанина.

Тъпан думнал, писнала гайда. На широкото – пехливанинът, гол до пояс и по вътрешни гащи, Гиго̀, захвърлил антерията, запретнал ръкави и устремено тръгнал към пехливана.

-Абе, тоя, голия, го знаем, но откъде се взе този смелчага – питали се сватбарите.

-Дошъл е, та да го смаже тоя, голият!- чу се в тълпата.

Пехливанът, една глава по-висок, мускулест, намазал тялото си с олио, лъщи на слънцето. Гиго̀ плю в ръце, разкрачи се, опита да хване турчина, но ръцете му се плъзнаха по голата снага и отлетяха встрани. Сега се опита да го сграби и придърпа до тялото си, и да го тръшне о земята, но борецът се изсули, хвана Гиго̀ отзад, завъртя го и го хвърли. Нашият направи кълбо във въздуха и застана на крака. От тълпата се чу едно: „Браво, Майсторе!” Гайдарят още повече натисна гайдата, а тъпанджията, подвил крака, легнал по гръб, и бие, ли бие тъпана! Публиката започна да наддава. Ах, каква борба! Такова нещо не беше виждано по тези краища! Чудеха се селяните. Пехливанът беше смаян от ловкостта на съперника и по-настървено влезе в схватката. Гиго̀ използва едно непремерено движение на турчина, приклекна с лявото си коляно, с лявата ръка го хвана под мишницата, а с дясната – като стрела, заби три пръста в гъза на турчина, изръмжа едно мечешко „А-а-а-ъ-ъ-ъ!”, изправи се, мигновено го вдигна над главата си, а тоя докато мяташе крака и опитваше се да употреби ръцете си, Гиго̀ го завъртя като воденично колело и го тръшна с всичката си сила по гръб на земята.

Борецът изхълца, от устата му шурна кръв, отпусна тялото си и притихна. За секунди беше мъртъв.

Тълпата се надвеси над безжизненото тяло и мигновено се отдръпна. Непобеденият вече е победен, но той не узна загубата си.

Радко Стоянчов