Белутският Дан Колов

0

В памет на ЖЕКО

Абе, това Зайците са особен народ! Откъде им идва прякорът, и те самите не знаят. Да са бързи и подвижни, такива са, но пък дотам… не бива. Да правим някакъв греховен намек, пък хептен не бива, защото по онова време такива неща в наше село просто са били немислими. Както и да е… Но щом споменем Заешката махала, знай, че тамо волове се впрягали за оран и тежки товари. За оран ли?! Да, за оран, ама ралото мятат на рамо, на него – дисагите, пълни със семе, на другото – брана̀та, воловете – пред тях, та на нивата. Орат – и по същия начин – до следващата нива, така, докато не приключат с оранта. През есента товарят дървата на рамо, та до вкъщи. През зимата шумата за овцете – по същия начин, правят як вързоп, нарамват го, та до търлата. А за Гиго̀ казват, че и гредите за къщата ги пренесъл на раменете си. Дяла гредата в корията, нарамва я, та до̀ма. 

Тоя Гиго̀ живял в два века, 19-ти и 20-ти. За него разправят – когато бил двадесет-и-няколко-годишен, в една студена снеговита зима забелязал как заек бели кората на едно младо дръвче. Подгонил заека и му се сторило, че ще го хване, защото снегът бил над колене. Заек бяга, Гиго̀ по него, ха – тука, ха – там, ще го настигне, обиколили бая ти долини и чукари и след има-няма два-три часа насред село на заека свършили силите и Гиго̀ жив го хванал. Тази случка дълго се разправяла по белутските седенки, даже и по околните села. Но не е това случката, по която помнели Гиго̀. От Младенци, щом времето се пооправи, Гиго̀ мята торбата със сечивата и с Дончо̀, Василко и още няколко майстори строители хващат пътя към Горна Джумая – да поприпечелят някоя пара, тамо докъде коситба. Връщат се, стягат косите, радват булките – работа да върви, та и зелници да има.

Така една пролет, в някое Горно-Джумайско село „строителната бригада” на Дончо, както днеска се казва за тумба майстори от онова време, строили къща на някой заможен селянин. Един ден в това село пристигнал някакъв борец – пехливанин, казали – турчин бил, непобедим, и търсел човек, кой ще му излезе на мегдан. Майсторите се спогледали, поогледали бореца и рекли: „Ако наш Гиго̀ не го победи, няма кой друг това да стори!” Чорбаджията извикал Дончо, главния майстор, насаме и му прошепнал: „По-добре да нямате работа с тоя.” Дончо не мислел така – ако успее да кандардиса Гиго̀ и ако, дай Боже, той победи, тогава Дончовата майсторска група ще бъде на почит, а може и цената й да скочи. На това днеска му викаме маркетинг-стратегия. Дончо събрал майсторите и казал на Гиго̀:

-Ако победиш турчина, имаш двойна надница и почерпушката е от мен. Майсторите настоявали Гиго̀ да приеме предизвикателството, защо да не! Може и почерпка да изкарат! Гиго̀ – а да приеме, а да не приеме, рекъл:

-Абе, аз от казармата насам не съм се борил, а оттогава изминаха десетина години, но имам лош спомен от там – оня надут ротен… почупих му ребрата, та три месеца беше опакован в гипсово корито… А тоя, както го гледам, може и по-зле да мине…

-Значи приемаш! – рекъл Дончо и му стиснал ръката.

Гиго̀ кимнал с глава и твърдо казал:

-Да.

От радост, на майсторите литнали калпаците във въздуха. Дончо споделил решението на Гиго̀ с чорбаджията.

-Нека̀ е халал! – рекъл чорбаджията. – Победил – не победил, от мене има двойна надница!

Борбата била уговорена за в неделя. Майсторите ще почиват, а в селото имало сватба, та сеир ще се гледа.

В неделя сутринта нашенците наострили бричовете, ударили по едно гладко бръснене, поучукали се те, а Гиго̀, засукал мустак, в игла да го вденеш, та към обяд – хайде на сватбата! Цяло село се събрало, тарапана, веселба, роднините и комшиите си мислели как ще пият блага ракия, а майсторите на Дончо – как той ще ги почерпи за своя сметка в чест на Гиго̀вата победа. Ах, мераци, ще си кажете!

Към икиндия сватбарите изиграли невестиното хоро, а по тия краища адетът бил да има борба между сватбарите. Този път борбата била между Гиго̀ Заеко и пехливанина.

Тъпан думнал, писнала гайда. На широкото – пехливанинът, гол до пояс и по вътрешни гащи, Гиго̀, захвърлил антерията, запретнал ръкави и устремено тръгнал към пехливана.

-Абе, тоя, голия, го знаем, но откъде се взе този смелчага – питали се сватбарите.

-Дошъл е, та да го смаже тоя, голият!- чу се в тълпата.

Пехливанът, една глава по-висок, мускулест, намазал тялото си с олио, лъщи на слънцето. Гиго̀ плю в ръце, разкрачи се, опита да хване турчина, но ръцете му се плъзнаха по голата снага и отлетяха встрани. Сега се опита да го сграби и придърпа до тялото си, и да го тръшне о земята, но борецът се изсули, хвана Гиго̀ отзад, завъртя го и го хвърли. Нашият направи кълбо във въздуха и застана на крака. От тълпата се чу едно: „Браво, Майсторе!” Гайдарят още повече натисна гайдата, а тъпанджията, подвил крака, легнал по гръб, и бие, ли бие тъпана! Публиката започна да наддава. Ах, каква борба! Такова нещо не беше виждано по тези краища! Чудеха се селяните. Пехливанът беше смаян от ловкостта на съперника и по-настървено влезе в схватката. Гиго̀ използва едно непремерено движение на турчина, приклекна с лявото си коляно, с лявата ръка го хвана под мишницата, а с дясната – като стрела, заби три пръста в гъза на турчина, изръмжа едно мечешко „А-а-а-ъ-ъ-ъ!”, изправи се, мигновено го вдигна над главата си, а тоя докато мяташе крака и опитваше се да употреби ръцете си, Гиго̀ го завъртя като воденично колело и го тръшна с всичката си сила по гръб на земята.

Борецът изхълца, от устата му шурна кръв, отпусна тялото си и притихна. За секунди беше мъртъв.

Тълпата се надвеси над безжизненото тяло и мигновено се отдръпна. Непобеденият вече е победен, но той не узна загубата си.

Радко Стоянчов

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.