Как бесарабските българи стигнаха до Бразилия в началото на ХХ век

0
Снимка: infraestruturameioambiente.sp.gov.br

Българската имиграция в Бразилия от първата половина на ХХ век всъщност е бесарабска, а не онази, която тръгва от българските села за Аржентина и други страни в Южна Америка. Това е фактът, който най-силно впечатлява преводачката Мая Даскалова при първата й среща с книгата „Имиграцията в Бразилия и Уругвай: бесарабски българи и гагаузи“, която тя превежда от португалски на български език. Книгата е част от трилогията на Жорже Косиков, посветена на историята на бесарабските българи в страната на кафето.

Самият Жорже Косиков е дете на бесарабски българи, преселници в Бразилия, затова тази тема е специална за него. В търсене на сведения по нея той се превръща в събирач на човешки съдби, които по-късно представя в книгите си. Така ни прави безценен подарък, изтъкавайки пред нас цялостна картина на бесарабската имиграция в южната страна. „Аз имам две мечти. Едната – да издам книгите си в България, за да разберат за нас, другата – да получа българско гражданство, за да оставя на моите деца и внуци знанието, че са българи“, споделя той пред Мая Даскалова.

Жорже Косиков

Жорже Косиков

Голямата преселническа вълна на бесарабските българи към Бразилия – от около 10 000 души, се случва в периода 1925 г.-1926 г., разказва Мая:

„Всъщност те осъществяват двойна имиграция. Един път от България в Бесарабия, още по време на Турското робство, и преди всичко като резултат от водените между Руската империя и Турция войни, като тази от 1806-1812 г., когато в договорите се записва клауза, според която от Османската империя могат да се изселят в Руската империя някакви квоти от местното население. Тогава, тъй като Бесарабия е била слабо населена, с необработена земя, руският император отваря вратите и кани, който иска, да дойде. Не само българи. Въобще Бесарабия е един сбор от националности – поляци, унгарци, германци, евреи, българи… Дава им много придобивки – безплатно парче земя, помощи от държавата за обработка на земята и др. Така българите, които заминават за там, успяват да се замогнат. Като се събират десетина семейства от едно село, те създават в Бесарабия село със същото име. Така например има село Кортен и в България, и в Бесарабия.“

Но след Първата световна война Бесарабия е анексирана от Румъния, която налага съвсем друга, неблагоприятна спрямо малцинствата политика, като целта й е да се „изчисти“ от тях. Точно по това време в далечна Бразилия идва краят на робството. Огромните плантации, обработвани от робите, остават без работна ръка. Тогава бразилското правителство решава да прати емисари в Европа, които да привличат имигранти, за да се попълни липсващото в икономиката й звено, разказва Мая Даскалова. В търсенията си емисарите стигат и до Румъния, която им позволява да проведат там своята кампания, обаче с условие. Тя трябва да обхване само националните малцинства, а визи да се издават единствено на цели семейства. Притиснати от тежките икономически условия и страха от нова война, и примамени от обещания, че ще получат земя и в Бразилия ги чакат построени за тях къщи, училища за децата им, църкви, и че хлябът расте по дърветата (емисарите имали предвид хлебното дърво), много бесарабски български семейства поемат през океана към новите си домове, вярвайки в своята щастлива звезда. Съдбата обаче крояла други планове за тях. Когато стъпват на чуждия бряг, те остават напълно излъгани, подчертава Мая Даскалова:

„Когато пристигат с корабите на пристанищата в Рио де Жанейро и Сантос, ги откарват в Пансион за имигранти в Сао Пауло. Там пристигат земевладелци и си избират сред тях хора почти на същия принцип, както на времето са подбирали робите. И преселниците се превръщат в бели роби. Буквално ги пращат на плантациите. Интересното е, че, когато група от 2000 бесарабски българи пристига там, те са предупредени от свои сънародници, пристигнали по-рано, да не тръгват за плантациите, защото ще бъдат измамени и нищо няма да получат, че ще трябва да си изработят парите за билетите, които латифундистите са вложили, за да ги докарат от Европа. Новопристигналите бесарабски българи се вдигат на бунт и казват, че няма да заминат за плантациите. Тогава властите вкарват празен влак в пансиона. Натикват всички, които били в двора, включително майки с деца, и ги изпращат на остров Аншиета, където ги изолират за два месеца като наказателна мярка. Оставят ги в лоши условия – почти да гладуват и под открито небе.“

За два месеца умират 151 души, от които 144 са деца. Смъртта ги застига вследствие на глад, хранителни отравяния и болести. „Когато работех над първата книга на Жорже Косиков и превеждах този списък на деца, за мен това беше най-тежкият момент, защото буквално със сълзи на очи изписвах имената им, рождените им дати, от къде са. Единствено се успокоявах с това, че все пак след толкова години споменаваме техните имена и чрез книгите на Жорже Косиков те няма да бъдат забравени“, споделя преводачката.

Очаквайте продължение на историята за пътя на бесарабските българи в Бразилия.

Снимки: nossalucelia.com.br, @bulgaribrasil, архив

Източник: bnr.bg

Предишна статияПриключи първата фаза на проекта „България ти подава ръка –опознай я”
Следваща статияМеждународен събор „Славче“
Александър Димитров
Aлександър Димитров, роден през 1972 г. в Босилеград, икономист по образование, дълги години работи в неправителствения сектор, участва и организира много събития с културно-образователна цел. Медиите са винаги били предизвикателство в неговата работа, през 2002 г. успява да направи почти невъзможното, след едногодишна работа под негово ръководство в Босилеград започва да работи първата кабелна ТВ в Вранския регион. Като гл. организатор на Великденския фестивал, вече 26 години преврща Босилеград в баклански център на детската радост. Вярва, че опитът ще му бъде полезен и в новата медия „ГЛАС ПРЕСС”.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.