Зденка Тодорова: От възмущение българи се определят като ескимоси и марсианци

Зденка Тодорова, известен правозащитник в Западните покрайнини, писател и журналист, в интервю за Аудиокаста на „Фокус“ „Това е България“

И в този епизод продължаваме да търсим решенията на наложилите се като вече трайни проблеми на българската общност в Западните покрайнини. Гост в студиото е Зденка Тодорова, известен правозащитник в Западните покрайнини, писател и журналист. Здравейте, добре дошли в аудиокаста на “Фокус“ “Това е България“.

Здравейте.

Предлагам ви да започнем от положението в Сърбия, където продължават гражданските протести срещу насилието. Те започнаха в сръбската столица и се разпространиха и в други градове, след масовите убийства на 19 деца и млади хора през май. Припомням, че на 3 май масова стрелба имаше в белградско училище, а на следващия ден в села на около 50 км от Белград. Поради това още през юни президентът Вучич и министър-председателят Бърнабич съобщиха в изявление, че до края на годината страната отива на предсрочни избори. Как изглежда в началото на септември политическата криза и какво влияние оказва върху живота на хората, г-жо Тодорова?

Вие направихте едно въведение, един много хубав анализ на обстановката в Сърбия от 3 май насам. Всъщност нямаше да има избори, ако не се беше случило масовото убийство в Белград, в едно основно училище, което наистина си беше голяма трагедия за сръбското общество. Но все още управляващите и Вучич и Бърнабич не дадоха отговор, защо се стигна до масовото убийство, защо след масовото убийство последва още едно убийство, а след убийството в едно село  близо до Белград последваха всеки ден по едно насилие с убийство, независимо дали става въпрос за ученици, дали за домашно насилие, дали за убийство на улицата, дали за убийство някъде си, дали за убийство на пътищата. Голяма агресия, голямо напрежение се вихри из сръбските градове и сръбските училища. Ето, започна новата учебна година на 1 септември и няма отговор на какво се дължеше това убийство, в следствие на което последваха протестите в градове и села на  Сърбия. От 3 май насам всяка събота са големите протести в Белград. Дъжд, градушка, вятър, студ, хората излизат и протестират.

На какво се дължи тази избликнала рязко агресия, особено в столицата и в околностите й?

Многопластов е отговорът. Всъщност в бивша Югославия имаше войни, имаше агресия, имаше насилие, имаше военни престъпления, имаше геноцид спрямо босненци. Има липса на отговори – кой беше виновен за разпалване на тези войни, и то не една война. От Словения като се разпадна бивша Югославия до Косово водиха се няколко войни и всяка война даваше много жертви и много въпроси на които не последваха отговори, най-вече в Сърбия. Управляващите в момента, чиито лидер и президент Вучич е олицетворение на онзи режим по времето на Милошевич, който подкрепяше агресията на режима на Белград върху босненци, върху хървати, върху косовски албанци. И сега този бивш министър в правителството на Милошевич – по време на бомбардировките на НАТО той беше министър на информацията. Същият този човек, който е зареден с такава отрицателна енергия спрямо развитието на Сърбия като демократично общество, сега този човек вече 12 години е президент на Сърбия несменяем с неговата партия. Всичко това, което се случи, това напрежение в обществото, тази липса на много въпроси какво се случва с това общество, че то по-нататък да е в една задънена улица: нито към ЕС и демократичната общност, нито към излизане от кризата, което рано или късно трябва да се случи с цената на много жертви, които вече се случиха. В самите училища агресията е невероятна. Учители и преподаватели напускат училищата, не издържат на това напрежение, което е създадено. Директори са главно назначавани хора от управляващата партия, която провежда и прокарва тази политика. Превърнали са цяла Сърбия в рудник, в мина, в която се копае, раздава се на концесия едно село, един град, една област, един район за щяло и нещяло, хората разбират, че общината гласувала да даде еди кое си село там да копае някоя чуждестранна фирма. Всичко това създава напрежение, за да се конфронтират самите сърби помежду си. И в момента, все пак не сме 1999 г., когато падна Милошевич, излязла е Сърбия от 90-те години, но последиците са големи, напрежението в обществото е голямо. Вече идват нови поколения, които не искат да живеят в такава Сърбия. И е за Нобелова награда, който ще може да отговори до кога ще продължи тази ситуация с това напрежение в Сърбия.

Какви са възможностите на опозицията при предсрочни избори да вземе превес?

Тя не е онази старата опозиция, която Милошевич я ползваше на принципа: разделяй и владей. Разделяше я на партии, на фракции, на партийки, на коалиционни партньори, на разни такива структури, които му бяха удобни. Дойдоха нови хора, ново поколение, в което има една група, сърбите им викат

„националистическа групация“. Тази група обединява партии, които са крайно националистически с малко демократически уклон и изцяло, да речем русофилски. Има една група политически партии, които са  еко партии, екологично срещу това, което се прави, посегателство спрямо природата и спрямо хората. Това, че се копае без каквото и да е предварително обсъждане в тези райони защитени, какво се прави, какви хора идват, какви фирми изкупуват земята, пък и водите ще започнат да купуват на Сърбия. Това е проблем, който също обедини много политически партии. Има една група политически партии срещу режима на Вучич, които искат на всяка цена да се смени режима, които не са с националистически уклон, но които са нито тук, нито там, както се казва въздържали се за  ЕС и с доста критики спрямо ЕС, което е и основателно, защото от ЕС го държат Вучич толкова години и го тупат по рамото най-вече заради Косово, което явно той им е обещал. Но смятат, че той е човекът, с който те са започнали преговори по въпроса с Косово и затова не го много закачат, не го даже и критикуват, само от време на време нещо му кажат. И четвъртата група включва партии, обединени около неговата управляваща партия “Напредняшката сръбска партия“. Тук са социалистгите с техния небезизвестен лидер, който не изпуска възможността да обвинява за щяло и нещяло България – Ивица Дачич,  наследникът на Милошевич. Тук са още няколко малки партии на пенсионерите, които той е присвоил, малки партии, която не защитават никакви интереси на пенсионерите, но просто са се намърдали там във властта и около Вучич. Даже от време на време към него се приобщаваха партиите на националните малцинства във Войводина, което е много странно, но и в това той успяваше да постигне. Неговите членове са главно хора от Сръбската радикална партия на Шешел, която продължава да му е партньор, макар че не е във властта. Но по всички медии се говори, че той е техен побратим, макар че формално се откъсна от Радикалната партия. И най-страшното е, че там доскоро нямаше свободни медии, затова и проблемът беше с опозицията. Единствено социалните мрежи бяха опозицията на Вучич, вестник “Данас“, белградския вестник и тук-таме някой сайт. Вече нещата не стоят така, вече има опозиционни електронни и други медии, но техния СЕМ или РЕМ, както му викат, там са главно негови хора, които са дали честотите на негови телевизии, които пък бълват денонощно реалити шоута с насилие, за да стигнем до агресията в училище. Насилие, чалга, предавания, които величаят само Вучич и бившия режим даже на Милошевич, които величаят агресията. Медии, които нямат грам морал в поведението, във воденето на телевизионните водещи. Единственото нещо, което е за тях на пиедестал, това е Вучич, неговият режим и това, което той им е дал да правят. Да създават някакви фалшиви представи за демократичното общество на Сърбия, което всъщност е една от причините, довели до масовите убийства.

А има ли шанс опозицията да детронира Вучич и неговата партия?

Аз като гледам, колко бяха масови в началото в Белград протестите, съм оптимист. Оптимист съм не толкова, че в Белград излизаха хора, колкото че започнаха в малките градове да излизат хора, всеки човек със своя проблем или всеки малък град със своите много проблеми, които им създава режимът на Вучич. Да, те имат шанс. Проблемът е друг, че той контролира държавната телевизия, радиото вече не съществува там Национално радио. Той е даже и главния редактор на тези големи електронни медии, както му викат. И единственият шанс е хората да въстанат, както вече са въстанали в малките градове, където има много брожения срещу неговия режим. И те имат шанс в Сърбия, не мога да кажа за масова, убедителна победа, но и да бъде половина на половина, досега не беше половина на половина, той управляваше със 70% да речем. Той затова се притеснява от избори и най-много се притеснява от белградските местни избори, които 100 на 100 ще ги загуби. И затова сега протака възможността в Белград да разпише избори. Но в малките общини също ще бъде много интересно, където недоволството на хората е много голямо. И за самата Сърбия, той ако не може да управлява, тук вече ще лъснат големите далавери и големите проблеми, които той с неговия режим и Ана Бърнабич, която всъщност е един клакьор на режима. Нея за нищо не я питат, тя даже е много комична и си говори ей така, но за нищо никой не я пита. Той е този, който държи под контрол всичко. Той подаде оставка в неговата партия, но продължава да си я управлява партията. Държавата и всичко е ей така в ръцете на един човек и неговите клакьори, които са му удобни. Разчитам на протестите, които и след горещините, през които не спираха, ще продължат. Като гледам в Сърбия и опозицията започна по-агресивно да действа в парламента. Опозицията реагира и не дава думата нито на Бърнабич, нито на нейните министри да говорят и отговарят, което също създава напрежение, защото досега бяха много фини. А с един такъв режим ти не можеш да си вечно фин, да си културен, да си възпитан, да се разхождаш из улиците, да пишеш коментари. Устройва го Вучич това. От друга страна тези международни фактори много го подкрепяха, защото явно е поел ангажимента той да уреди въпроса с Косово. Но той само създава все повече и повече напрежение и сред своите сърби в Северна Митровица. Там вече е създал протестни брожения сред недоволните сърби, които са всъщност заложници на много фактори. И от друга страна, също и косовските албанци не са съгласни по този начин да се уреждат нещата. И той на това най-много се позовава, “а ако не съм аз, ето какво ще се случи, нова война в Косово“. Нито ще се случи, нито той ще я предизвика, но той е цар на инсинуациите, на внушенията и на това да се изявява като много велик лидер на Балканите.

При последното преброяване от миналата година в Сърбия е отбелязан сериозен спад на етническите българи. По изнесените преди няколко месеца данни като българи се определят 12 918 души при население от 6 647 887 в цялата страна. Според вчерашна публикация на “Дойче веле“ около 200 000 руснаци живеят в Сърбия, а приблизително 30 000 от тях имат разрешение за пребиваване. Оказва се, пропорцията не е в интерес на коренното население на Западните покрайнини. Коренните българи са вече много по-малко от придошлите руснаци, защо?

Тези цифри са потресаващи за  мен. В периода след Ньойския договор след 1920 г. те са били към 100 000, някои казват и 120 000 са били нашите българи. Не знам сега, дали на базата само на преброяване и анализ на броя на българите в Царибродско, Босилеградско или са имали предвид и българите в Поморавието, Нишко, Пиротско, за това не мога да се ангажирам. Но от 100 000 и 80 000 да сме били, сега до тази трагична цифра от 12 000 това е унищожително за българското малцинство. При условие, че 1948 г. вече в Социалистическа федеративна Югославия, ние сме били, това са точни, официални факти 50 472-ма. А през 1971 г. намаляват с 20 000, имам предвид в цяла Сърбия, до 33 455, през 2011 г., да се доближим сега към нашата дата – през 2011 г. са 18 543-ма и сега вече последното преброяване 2022 г. – ние сме 12 918 души. Много българи изчезнаха.

Защо и как?

Да, то това е хубаво за анализ. Първо, много българи намаляха в самите общини, защото не се раждат хора и защото търсят поминък или в чужбина, или във вътрешността на Сърбия. Едно време ходеха в бивша Югославия и търсеха работа, много хора напуснаха родните си места и много малка е раждаемостта. Самият Цариброд, който през 1948 г. е имал 23 000 души, сега има 8000. През 10 години те намаляват с по 1000-2000, това е повече от трагично. В Босилеград – също, няма раждаемост, няма хора, намаляват учениците. По мое време ние бяхме 1500 ученика в основното училище в Цариброд. Сега са 100, да кажем 100-200-300, това е много малко за едно голямо училище. Какво е то в сравнение с 1500 ученика на времето. Намаляват, тенденцията е малка раждаемост, икономически районите са съсипани и унищожени, там, където живее българско малцинство. 60-те години българите в Царибродска и Босилеградска общини бяха разбити по административен път от 2 в 5 общини. Като части от Цариброд и от Босилеград бяха откъснати най-големите села и приобщени към общините Сурдулица, Бабушница и Пирот. Като към Пирот бяха само две села, но към Бабушница и Сурдулица по 20 села. Същата година е преименуван Цариброд в Димитровград, започва една фина асимилация, за да стигнем до факта, че района след като е обезлюден,  той е без хора, в този красив район няма кой да създава икономика, селско стопанство, няма кой да живее. Много празни, затворени къщи, които са на прицел на мигрантите, които минават нелегално през границата. И сега, тези хора, които са си запазили къщите по селата, се оплакват, че има мародерства, че им се отварят насилствено къщите, чупят вратите. За ден-два и напускат едни мигранти, минават други мигранти. И аз се притеснявам, че в Пирот не толкова, но в Цариброд, защото през Цариброд минават, ама спират в Пирот и да не се превърне Пирот, както в Суботица, там напрежението е голямо с мигрантите, които са на път за Западна Европа, там са си създали свой…

Анклав.

Анклав, а така, лагер. Където вече са започнали и престрелки, даже пред един супермаркет в центъра на Суботица, в самия град. Неотдавна в Пирот, в едно кафе влизат 3-ма мигранти с автомати и насочват автоматите към друга група мигранти в кафенето, където си седели и местните пиротчанци. Местните се намесили да ги изгонят от заведението, но те ги наръгали с ножове. Ето, това е опасността, едно ново напрежение, което може да бъде създадено. В самия град Цариброд не мародерстват, не са създавали проблеми, но самият факт, че те свободно минават отнякъде, а ние през тези три месеца не можем нормално да минем границата с България заради турските гастарбайтери и трябва да  чакаме по 6 часа, по 4 часа, за да минем българската граница, където пък много хора от Цариброд работят и живеят.

Това решение с КПП-та какво е?

Ами самата община в Цариброд е предложила алтернативно КПП, което да бъде за местните хора отворено от 6 ч. сутринта до 22 ч. вечерта. Едно алтернативно регионално КПП Калотина – с. Бачево до КПП “Градини“, а КПП “Калотина“ е от другата страна, където е равен пътя. Нещо подобно има между Хърватска и Босна и между Словения и Хърватска също. И между Сърбия и Унгария. Така че това е възможно, стига сега сръбската и българската официална страна, официални представители да решат този въпрос. Аз съм малко скептична, да не се намерят веднага причини защо не може. Ами това да не е дискриминация, ами ще тръгнат турските гастарбайтери и те имат правото да минат, ама не може така, не може онака, а пък в Сърбия предстоят и избори.

Местни избори?

Май ще предстоят и парламентарни.

Но най-напред са местните, а след това парламентарните?

За местните няма проблем, всеки там местен в администрацията, който й да е дали е кмет, дали е заместник-кмет е за това решение, защото самата Царибродска община излиза с това предложение, което и аз и други хора подкрепяме. Въпросът е, че след като ще минат местните избори в Сърбия, а и предстоят предсрочни парламентарни, вече нещата се разводняват. От българска страна са напълно незаинтересовани да се реши проблема на българското малцинство. Защото тази кауза само на думи е съществувала в последните 30 години и не съм сигурна, че някой ще вземе присърце тази инициатива, освен ако ние много не настояваме и не искаме този въпрос да се реши. Но той не може и без Белград да се решава и урежда.

А защо Западните покрайнини все повече остават като историческо понятие, отколкото като реално населени с българи райони в Сърбия?

И да кажа само за руснаците нещо.

А, да.

Това никой точно не може да каже, колко са. Идват, движат се, връщат се, самата Сърбия не казва, колко са точно те. Интересно е, как “Дойче веле“ е стигнал до тази бройка. Защото едно време много се говореше, че масово руснаците  наемали апартаменти в Белград, не за друг град, а в Белград. И така вдигнали цената на наемите, за да не могат сърби, студенти и други да си наемат на нормални, приемливи цени апартаментите. Сега пишеше в сръбски вестници, че са намалели. Каква е тяхната бройка, не знам кого могат да застрашат, те са временно там, никой не могат да застрашат, но те явно се придвижват:  отиват, връщат се, заминават едни – идват други. Руският бизнес е много навлязъл навсякъде. Така че те тук, този момент го има, задкулисието какво е с руснаците, не мога да кажа. Знам само, че Вучич тази политика, която прокарваше досега, беше: ние искаме и с едните и с другите. Той иска малко като Тито.

И тук ми е добре, и там ми е добре?

И не знам докога ще продължи с тези два стола, даже се появява трети и това е Китай, където му дават на концесия да копае мини, навсякъде. Отишили в Майданпек китайска фирма или фирми и сложили китайското знаме и казали на хората “това е наше тук“. Протести ето и в гр. Майданпек има, така, че колко са китайци, колко са руснаци, никой точно не може да каже. Но важното е, че това, което като присъствие тяхно е голямо, придвижването е натам-насам. И най-интересното е, че сега и мигрантите са още една група, която е навлязла в Сърбия. Така че положението, колкото и за нас да е трагично на българското национално малцинство, в отделни градове и населени места като Суботица, където унгарци са преобладаващата част, но и много сърби и хървати, също и те са  в много тежка ситуация.

Пак да се върнем към Западните покрайнини, като историческо понятие, а не като реално население.

Аз няма да забравя думите на проф. Георги Бакалов, светла му памет. Бяхме на една конференция в Драгоман по случай 90 години от Ньойския договор и след обсъждането на темата, той тогава беше директор на Държавния архив. Той ме дръпна настрани и ми каза: “Ще ви посъветвам тук, които сте, правете  сметка да не ви набутат политиците в историята. Вашият въпрос да не се превърне в исторически. Гледайте да сте актуални и постоянно да бъде политически“. Колко беше умен проф. Бакалов. Наблюдавам, че лека-полека политиците и от Белград и от София гледат да ни набутат към историята. Даже вече не се говори и за историята, но просто нашия въпрос, нашия проблем да не присъства, той може формално да присъства в двустранните отношения, но този въпрос все повече се превръща в исторически, което пък ние не искаме, все пак има живи хора, и 10 души да останат, те са си на бащино огнище, както се казва. И ако искат да ни превърнат в историческа тема, то те искат да ни прехвърлят на историците като такъв проблем, защото на политиците им е по-изгодно. Сега пък един проблем тук на Балканите по-малко. Опасността е толкова голяма, особено сега с това нихилистично отношение на българските власти към този проблем, че аз не знам, той как ще се реши, ако от България не натискат Белград да реши нашите проблеми.

Имате ли обяснение, защо България няма последователна политика за Западните покрайнини?

Тя няма изобщо последователна политика към нито един проблем, който засяга българите извън България, всичко е на парче. Тук сме ние близко, кой ли не дойде в Цариброд да агитира предизборно така през 90-те години, аз участвах в организацията за посрещането на Петър Стоянов, когато Иван Костов го изпрати да започне кампанията си от Цариброд. Заведохме го при дядо Есто Йотов столетника, светла му памет, среща с интелектуалци и граждани на Цариброд организирахме. След това изчезна темата от полезрението. Ами правителството на Иван Костов, кой ли не дойде там, в Цариброд кой ли не посрещнахме. Ами след това Бойко Борисов се прегръщаше с Вучич, най-добрите приятели бяха. Пък Цецка Цачева идваше с венец и цветя пред паметника на Левски, пък дипломати идваха, защо идваха и аз не знам. И всичко приключва до тук, идване, разходка до Цариброд, защото е хубаво до Цариброд да си направят разходка и след това – нищо. Ами просто няма политика, в Босилеград не знам и ходят ли изобщо, защото Цариброд е много хубаво място, когато ги няма турските гастарбайтери, по-лесно ще минат. И няма, не се превърнаха Западните покрайнини в кауза, защото те първо нямат политика как да решат проблема, а от друга страна пък, много нихилистично мислещи политици се навъдиха в българското политическо пространство. И аз наистина не мога да разчитам на това, че някой ще вземе присърце нашия проблем. Идват, завъртят се в някой ден по случай някой празник в Цариброд или Босилеград, връщат се и всичко приключва. Е, това не е политика, за разлика от Сърбия, Гърция, Македония, Унгария, които имат такава.

Те си гонят техните интереси?

Да, да, те си гонят техните интереси с пари, пропаганда, издания, книги, изложби, подпомагане на институциите на техните сънародници, в което няма нищо лошо. Медиите отразяват ситуацията  в общността на съответното малцинство на територията на Сърбия. За румънците забравих, за румънците в Банат и за власите там в Източна Сърбия, имат си политика тези държави. Не мога да разбира на какво се дължи този български  нихилизъм, да няма един, да речем създаден издателски фонд, който да подпомага издаване на книги, издаване на дискове, едно време както беше, създаване на сайтове, които да популяризират културата, традициите, които да подпомагат българската самобитност в Западните покрайнини. Не, всеки от нас си има някаква връзка, някой познат, всеки си намира нещо да му подпомогне някой, който или му съчувства или го прави на приятелска основа. Е, това политика ли е?

На какво разчитате?

Ние разчитаме на онези хора, на онова не присъстващо в политиката голяма част от българското общество мнозинство, които са умни, интелигентни хора, които споделят нашите идеи за оцеляване на българите като цяло, не само на българите в Западните покрайнини, а на българите като цяло, защото сме всички част от българското. Разчитам на тези хора, разчитам на тези интелектуалци, разчитам на обикновения човек, който има отношение към каузата – един ден да се прочисти тази нелепа политическа сцена и да дойдат хора, които са национално отговорни. То просто да разчитаме на тези досегашни и сегашни политици е абсурд.

В контекста на това, което ми разказвате, на цялата тази безнадеждност при вас, да ви посоча една метафора: имаше международен влак София – Цариброд, какво стана с него? Ето метафората – няма го влака, както ги няма и отношенията.

Няма го влака, и което е най-интересно, този влак можеше да спаси положението през тези летни месеци, да не чакаме по 5-6 часа или пеша да минаваме границата, пък после да викаме приятели, роднини, мъже и други, да идват да ни взимат от границата, за да можем да минем нормално. Значи, имаше два влака, които вървяха през деня. Някъде до юни единият спря, но другият съществуваше от Цариброд до София и обратно, ама те спираха и на тези спирки до Калотина тук, и този влак си имаше пътници. И спря, без да ни каже някой защо е спрял. Какви ли телефони не въртях, и всеки ме препраща на другия, зависело от сръбските железници, те не подписали, той бил международен влак. Другите казват, ами ние не знаем, тук се извършва електрификация на Сливница. Трети казват, а нямаме отношение, питайте шефовете. И аз стигнах до извода, че трябва да напиша писмо до министъра на транспорта, но първо да отида в Цариброд с началника на жп гарата да получа от него информация, вярно ли е това, както някои тук дирекции твърдят, че всъщност зависи от сръбската страна, която пък тя ремонтирала техните жп линии. Но тя не ремонтира жп линиите от Цариброд до Градини и от Градини до Калотина, тя не ремонтира тази отсечка при Цариброд, където влака си минаваше нормално.

Да, вие си виждате реалната картина там.

Ами минават товарни влакове, минават композиции с колите на турските гастарбайтери, които са наели влак от Истанбул до Германия. Те минават нормално, само не минава пътническия влак. Е, това е, каквото е отношението на железницата, такова е и към нас.

Казах ви, това е метафора.

Чудесна метафора, това е отношението на българските власти и политици към Западните покрайнини.

Но ви търсят да гласувате?

Идват даже, което е най-потресаващо, те даже идват, аз не знам с какви очи идват изобщо. Те идват там и казват, ами ето, ние сме състрадателни хора, ние мислим за Западните покрайнини. Отиват си и всичко приключва. Ами  и с паспортите? То де факто в Западните покрайнини след 1944 г., новите власти в комунистическа България им отнемат гражданството, което им е било възстановено по времето на  при цар Борис III от 19941  до 1944 г., те им го взимат. А сега ходене по мъките не да си го възстановиш, но да го получиш. И това е дълго чакане, за да стигнем до заключението, защо при преброяването  някои от българите се определят като „не определящи се“, като „не искащи“, като „останали“. Ами имаше един, който се беше определил като ескимос. Опитаха се сърбите да натикат българите в шопската група, някаква тяхна теория, че не са българи, а шопи, някакво друго племе, по-различни. Имаше и такива опити и филми правиха даже за това. Имаше всякакви са, марсианец един също се писа там. По регионален царибродчанин може да се пише, пиротчанин, босилградчанин. Хората са възмутени от това, което им се случва, пък ей така се майтапят. И намалява броя и се превръщаме лека-полека, благодарение и на майтапа и на политиката в едно миниатюрно малцинство от 100-хилядно, даже под 10 000 сме вече, 9-хилядно.

Подготвяте книга за 25-ти пехотен Драгоменски или Сливнишки полк, наречен “любимия полк“, взел участие във войните за национално обединение. Той има славна история с множество любопитни факти. Бихте ли представили някои от тях?

Това е любимият полк на царибродчани.

В него е имало две дружини от там.

Те са били носители на Възраждането, те не са били толкова военизирани, колкото те са били носители на културата, на музиката, на един възрожденски подем благодарение както на 25-ти Драгомански пехотен полк, така и благодарение на капел-майстора Тодор Наумов, ръководител на полковата музика, който участва до края на войните, до края Първата световна война с полка. В този полк участват царибродчани всички, изцяло резервния състав е от Царибродско, Сливнишко, Драгоманско, Трънско. И оттук-оттам събрах много информация, и много интересни снимки. Жалко, че само една книга е написана за полка “Славни драгоманци“ 1912-1913 и 1915-1918 г. и тук-таме може да се намери по нещо. И аз от човек на човек, от архив на архив събрах много интересни документи и много интересни спомени, свързани с 25-ти Драгомански полк. И книгата разглеждам не като книга за военните събития от войните, естествено и тях ги разглеждам, но повече от човешка страна разглеждам полка:  какво той е направил за царибродчани и царибродчани за тях. И даже, когато полкът е принуден да се изтегли след Ньойския договор, когато Цариброд е даден по силата на Ньойския договор на Сърбо-хърватско-словенското кралство, много от офицерите в полка изпращат след това тайно помощи на българите в Цариброд, а в периода 1941-1944 г., когато границата е вече отворена и Цариброд е пак част от  България, те идват, носят помощи, снимат се с хората, пишат в “Български запад“, в този вестник, който е излизал там за тези райони в новоосвободените български земи, носят помощи, пишат за тях във вестника, пишат свои спомени, публикуват снимки. Такава хуманитарна помощ, аз мисля, че в Цариброд не са очаквали, а тя е била главно за бедните и социално слабите българи. Ето, говорим за сегашните политици, да съпоставим колко тогава е била силна човещината, съчувствието, солидарността.

И подкрепата.

Подкрепата към един район, който те са загубили, България го е загубила, те са живеели там, останал е споменът в тях. И след Ньойския договор някак си полка го разформироват, заглъхва тази тема, а сръбските власти, когато идват 1945 г., те нямат интерес да се говори за полка. И това се предава само от поколение на поколение, от поколение на поколение, какво полкът е правил.

Почти като легенда се разказва?

Като легенда, да. Книгата съм озаглавила “Любимият полк“, защото той е бил любимец на всички – създава музика, създава театър, създава социални сдружения, които да подпомагат слабите, създава сдружение, наречено “Ден на розата“ – сдружение за  социално слабите, създава сдружение на учителите, които пък да създават ученически театър. Много знакови личности идват в Цариброд: учителят Петър Дънов идва да лекува Константин Иларионов, офицер от 25-ти Драгомански полк. И съпругата му оставя много ценни спомени, намерих ги в Интернет и сега вече ще публикувам нейните спомени, как той изнася лекция на офицерите там, как се среща с тях, каква вода им препоръчва да пият. След това, когато идва Тодор Наумов, капел-майсторът, много образован човек със съпругата си и другите офицери искат да покажат каква е културата, западната мода. И започват царибродчанките подобно на тях такива рокли да шият, организират тържества, свири се валс в центъра на Цариброд в беседката, Павилиончето, както му казваме. В спомените на Менча Кърничева, съпругата на Иван Михайлов, която 20 години е живяла в  Цариброд с родителите си след погрома на Крушевското въстание, също намирам ценни спомени, как  в тяхната къща пък е живеел под наем офицер от Панчарево от 25-ти Драгомански полк, когато загинал, майката как се е държала, горда българка. Това са все неща, които извадих и съм ги сглобила, сега в процес на обработка е книгата. Сглобила съм я като една приказка все едно за един полк, който 20 години остава в Цариброд.

Приказка за един живот, който вече не съществува и за едни хора, каквито вече ги няма.

И когато кажем хора, тук подчертаваме, освен, че ги няма, тези хора какво са оставали след себе си.

Много ви благодаря за това, че бяхте наш гост. Благодаря ви и за времето, което ни отделихте.

И аз благодаря за поканата.

Цоня Събчева

Източник: focus-news.net