Сиротното Рибарци

Риба̀рци е поредното село, разцепено от границата, прокарана с Ньойския договор. Една от махалите, останала на българска територия, просъществува до Втората световна война, обаче следствие на студената война и затегнатите отношения между Югославия и България, хората от тази махала са изселени поради „мерки за сигурност”. Окончателно махалата е заличена от географската карта на България през 1956г. 

До 1968 година Рибарци е било едно от обикновените босилеградски крайгранични села, вардено от войска и полиция. Селото е имало живота на всички крайгранични села. Кърската работа се е вършела от изгрев до залез слънце. След залеза всички хора е трябвало да са по домовете си, за да нямат неприятности с властите. Та през тази 1968г. се открива граничният пункт на Рибарци от югославска страна и КПП „Олтоманци” от българска страна. С този пункт се облекчава връзката на босилеградска община с Кюстендил. Разстоянието от 42км, колкото е от Босилеград до Кюстендил, се взима с митническия контрол за има-няма един час. Преди откриването на пункта, човек за да си види роднините в Кюстендил, е трябвало да измине няколкостотин километра от Босилеград до Ниш, през Цариброд и София, та до Кюстендил. По време на социализма, а и на демокрацията, на този пункт колко жалки, тъжни смешни и нечовешки истории са се случили, просто не е за разправяне. Но ето, една от придобивките на съвременния свят и ден днешен съществува. Макар че това е един от „най-твърдите” пунктове в Европа, но добре, че го има…

Рибарци има своя живот и преди откриването на този пункт. Турските документи го споменават като населено място още през 1570 година. Името си е получило най-вероятно от изобилието на риба в река Драговищица, която минава през селото. Първите му заселници са образували махала Грама̀гье, тя е най-близко до реката. Там се намират църквата, училището и селското гробище. На Петковден е рамото на църквата „Св. Петка” и има Селска служба, а навремето – и селски събор. Храмът е построен на основите на стара църква и в днешно време е една от най-посещаваните църкви в Босилеградска община, макар и недействаща, но винаги, всеки мирянин може да влезе в нея, да запали свещ и да се помоли за свое здраве и за здравето на близките си.

Най- голямата махала в Рибарци е Падѝнье. Намира се на левия склон на река Драговищица, в едно малко вдлъбнато място. Родоначалникът й е дошъл от село Бистър.

Единствената махала отдясно на реката на един прекрасен прѐслап, красива равнина, се нарича Гело̀вска. Навремето съдържала е три малки подмахали, а за неин основател се счита дядо Гѐло, дошъл тук от кюстендилското село Сушѝца.

Основателите на останалите махали са от босилеградските села. Така махала Къпински рид е основана от човек, дошъл от Млекомѝнци, а Петелѝвска махала – от заселник от село Радичѐвци.

Село Рибарци никога не е било вкупно село, от което по-късно хората да се изнасят по околните падини и чукари, та да образуват махали, за тяхно удобство и удобство на стадата им, както се е случвало с повечето босилеградски села.

Но все пак землището на село Рибарци е било населено от прастари времена. Това го потвърждават предметите, изкопавани в местността Градѝще. Тя се намира в триъгълника, където Бра̀нковска река се влива в Драговищица. Легендите и преданията сочат, че там е била границата между именията на болярите Бранко и Бусил, чиито основни крепости са били Бранковци и Босилеград, а крепостта на Рибарци е била мястото за срещи и делови разтовори между тях и техните велможи. Преди време тук хората са намирали тухли, остатъци от хоросан, монети и други дребни предмети.

През 70-те години на миналия век в село Рибарци Любен Манов намери печат на Паисий Хилендарски(!) Около този печат се вдигна много шум, но когато самият Тодоров поиска да се направи съвместна югославско-българска комисия за утвърждаване наличността на печата, нещата утихнаха и всичко се потули.

По-новата история на село Рибарци, особено онази, след Ньойския договор, крие много трагични загадки. Всички крайгранични села помнят смъртта на десетки невинни жертви край границата. Това се пази в паметта на хората и до ден днешен, но по-задълбочени изследвания, например от журналисти и историци, освен на французина Анри Пози, няма. Пазят се, разбира се,  „официалните информации” от страна на властите. Моделът почти при всички е един и същ. Според него решението е взето, човекът трябва да се ликвидира, защото е „враг” на държавата, измъчват го, разпитват го, бият го, тормозят домашните му, принуждават го да сътрудничи и да „работи” за тях, а той отказва, тогава го закарват до границата и, уж му дават последен шанс – да мине браздата, командват му „Бягай!” Човекът,  в последното си отчаяние, изтормозен, тича, да премине границата, и още  с първите крачки отеква откосът на автомата и „извергът” бива покосен на десетки крачки пред граничната линия; тогава в джоба му слагат български вестник и оттук нататък започва трагикомичната игра, обвита в страх и омраза, и накрая „експертната комисия” се произнаса: „Опит за нелегално бягство през граница с цел шпионаж и подривна дейност срещу държавата”. Мълвата за убития се шири тихомълком, със страх и предупреждение: „Казах ти го! Но си трай! Само ние двамата да си знаем…”

Това бяха недалечни времена, за които спомените тлеят и днес.

Така демокрацията донесе свободата, но уби селата.

Тази съдба не подмина и Рибарци. Днес, когато се спомене това име, има се предвид митницата, а не хората, останали тук-таме по рибарските чукари като самотни отломки.

Радко Стоянчов