Вторият план на (само)изолацията

0

Докато се крием в хралупите си облъчени от медиите и обхванати от някакъв ирационален страх от нещо което незнаем какво е, имам усещането, че човечеството все повече оскотява.

Сякаш за миг изчезнаха всички ония добродетели които донякъде бяхме успели да култивираме през последните две хиляди години. Чувствам как на тяхно място в душите ни се настанява някакъв мъглив егоистичен инстинкт за самосъхранение. Виждам го в недоверчивите и подозрителни животински погледи които надничат над китайските маски и фъфлещите думи на завързаните устни. Другият отсреща вече не е просто близък и познат човек, а потенциален източник на зараза от който трябва да се скрием и изолираме за да оцелеем?

Защото познати и близки, нарушили „спасителните” мерки, всекидневно си разболяват а немалко и си отиват завинаги. Докато екраните сипят упреци и нарастващи цифри на новозаразени и починали, оцелелите се свиват още повече. Стават някак си мълчаливи, кротки и послушни поданици на все по-тоталирните общества. Крадците са спокойни. Дръжте вируса!

Много странно.

Други нещастия и предизвикателства през историята на човечеството са преодолявани с общи усилия. Това днешното, трябвало да се преодолее като се изолираме един от друг? И не само да се изолираме здрави от болни, но и здрави от здрави и болни от болни!?

Все по-абсурдните мерки и ограничения, като например тази, че можеш да влезнеш от София в Босилеград през ГКПП „Олтоманци”, но задължително трябва да се върнеш през ГКПП „Калотина”, при това с отрицателен ПСР тест или да влезеш в 10 дневна карантина, някак си трудно могат да бъдат разбрани по елементарната логика от преди пандемията. Сякаш има значение от къде ще внесеш или изнесеш вируса? Пък и на фона на апокалиптичната картина която ни рисуват медиите от новозаразени и починали, почти едногодишната изолация едва ли си заслужаваше мъките.

Щаба, Телевизора, Фейсбук и всички други за които се сетиш, казват, че трябвало (временно?) да жертваме свободата си в името на собственото си оцеляване. Което пак не е сигурно. Колко дълго ще продължи тая изолация – никой не знае. И никой не гарантира, че ваксините които се появиха, и за които в момента върви световна надпревара, ще спрат разпространието на вируса. Още няма такива сигнали. Напротив, имунизацията която позлатихме и която най-накрая започна, като че ли катализира процесите на заразяването. Бройките са главозамайващи и ужасни. Пред тях, хората хукнаха към имунизационните пунктове. Появиха се и данни за фатални изходи след ваксините. Суматохата е пълна.

Учените, в които ни е единствената надежда, се мъчат по сутрешните ТВ програми да дадат някакво приемливо и утешително обяснение. Било в рамките на статистически допустимото!? Слаба утеха. И кошмарът продължава.

Уплашени, хората се крият едни от други. Икономиката е спряла. Болниците са издути. Лекарите със сетни сили обгрижват болните. Границите са затворени. Цели промишлени отрасли са съсипани. Финансовите резерви са на изчерпване. На пандемията още не й се вижда края, а светът който познавахме, като че ли е на залязване. Свят, в който не само икономиката и търговията бяха глобални. Оказа се, че и болестите са глобални и няма къде да се скрием от тях.

При всичките му недостатъци, след една година, вече мечтаем за този свят. Мечтаем, за елементарните неща – да излезем от затворите на собствените си домове, от виртуалните стаи, от виртуалните срещи, виртуалните училища, виртуалните университети, виртуалната работа от къщи, да избягаме от опротивелите лица от екраните и да си стъпим отново на краката, да почувстваме милувката на вятъра и аромата на пролетта.

Просто ни се иска да спре този кошмар, да се върнем към „нормалния си живот” и отново да изпитаме онова старо, добро усещане за сигурност и свобода, което не успявахме да оценим в лакомията си да трупаме повече от необходимото.

В сегашният виртуален и ирационален свят, само страхът е реален. Страх който сковава способността ни да мислим, да работим и да се оглеждаме наоколо. През това време управляващите безотговорно и безнаказано взимат едни управленски решения които иначе не биха могли да вземат и не биха могли да правят това, което сега правят.

Дали пък вместо да продължаваме да се (само)изолираме, не трябва да се сплотим пред всеобщата опасност?

Засега стадото все още е затворено и кротко преживя и пладнува. Когато един ден озверело от глад избие вратата и излезе навън, може да не намери нищо.

                                                                                                                        Иван Николов

Предишна статияИнтелектуална игра „Какво? Къде? Кога?“ се проведе в Тараклия
Следваща статия28-ят ВЕЛИКДЕНСКИ ФЕСТИВАЛ В БОСИЛЕГРАД СЕ ПОДГОТВЯ! (Видео)
Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.