Изминаха вече десетина дни от “историческото” посещение на президента Вучич в Босилеград, а още не ме напуска чувството на унижение и срам. Това ли сме ние, потомците на оня свободолюбив народ който отстояваше достойнството си с цената на живота?
Този ден нарочно напуснах Босилеград. Знаех какво предстои, нямаше как да направя нищо добро, а не исках отново да си причиня болката да ставам свидетел на унизителното зрелище – клоунада на робска покорност, нагласени овации и аплодисменти, животинско дране на гърлата, слагачество, теманета каквито и пред турците не сме правили, потни прегръдки и целувки и превантивни арести на ония които все още вярват, че нещо зависи от тях и че могат да демонстрират гражданска позиция и достойнство.
Вече имам и предварителен опит – 2018 и 2021г. бях канен по повод президентските срещи Радев – Вучич в Белград и Цариброд и имах лични наблюдения. И не ме канеха да изразявам мнение и да защитавам становища засягащи положението и живота на българите. Съвсем не.
Просто бяхме част от протокола. Напред се бутаха ония които и тогава говореха това за което предполагаха, че ще се хареса на президентите, президентите говореха това което другата страна искаше да чуе, домакинът строго пазеше кому да даде думата. Репортерите и камерманите услужливо приклякваха, гражданите ръкопляскаха, от покривите на околните сгради надничаха снайперисти, хеликоптерът се виеше над града с ужасна хлопотевица и на края следваха изобилни кьорсофри.
На другия ден животът си вървеше по утъпканите пътеки.
Паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром вместо да предупреждават поколенията събират прах в КИЦ-а, отровната вода от мината в Караманица се изпускаше в чистите планински рекички които криволичеха към Егея, камионите с концентрат от олово и цинк се стоваряха във фабриката в центъра на Босилеград, после отново се товареха в тирове и отиваха в неизвестна посока, отровният прах покриваше целия град, директорът на „Босил-метал” гонеше с камъни журналистите и екоактивистите покровителстван от прокуратурата, ВЕЦ-овете на президентския кум се строеха въпреки протестите на гражданите, биоразнообразието изчезваше, девствено чистата околна среда се превръщаше в крематорий, чуждите рудодобивни компании продължават да правят сондажи за злато и цветни метали на всяка нива, младите си търсят по-добри места за живот, а населението намаля с нови 24%. Само шепа еко-активисти, любители на природата загрижени за съдбата на планетата земя, идеалисти и мечтатели се опитват да защитава честта си и да играят на демокрация, на протестни писма, на протестни транспаранти, на европейски принципи и ценности притиснати от злобата на деня.
Десетина дни след посещението на магьосника с вълшебната пръчка който прави стотици работни места от раз, строи пътища, спортни зали, туризъм и каквото друго се сетиш, животът отново се връща в релсите.
Отново прашлясали и мръсни улици които са опасни дори и за жените които по милоста на кмета ги метат, отново множество диви сметища под път и над път, горящо сметище в Кремиково, строящи се ВЕЦ-ове, отровна вода от рудниците която се изпуска в реките, изселване на трудоспособни семейства, покъртителни случаи на хора оставени на доизживяване в околните села и десетки други проблеми които от десетилетия застрашават българската идентичност и екзистенцията на хората.
Успехът в политиката в Босилеград зависи от това колко по-низко можеш да се наведеш пред висшестоящия, а демокрацията и свободата на словото продължават да се смятат за едно от най-непотребните неща.
Това ли искаше да види и да подкрепи Вучич? Всеки нормален човек би се отвратил и засрамил от начина по който Захариев посрещна президента. Включително и самият президент. Захариев ни понизи всички нас, но и него. Това ли е съвременна Сърбия кандидат-членка на ЕС, в която кметът прави темане до земята пред президента и издава неприлични крясъци наподобяващи животински свят, но не и човешко общество, а полицията разчиства и прибира всеки който евентуално би протестирал против 22-годишното издевателство над собствения си народ?
Вече дни наред ни се смеят в цяла Сърбия. Всъщност сме за оплакване. Босилеград, това е последният конц-лагер в Европа и всеки който дойде отвън се стъписва и ужасява.
На фона на всеобщото националистическо пиянство и словоблудство, хората не разбират новото време и неговите знаци в Европа. Сърбия очевидно е много болно място щом Борел, Лайчак, Ескобар, Шолц, Макрон всяка седмица летят за Белград.
Босилеград няма как да е добре, щом Сърбия търси спасение в „променената геополитическа ситуация когато героят Путин ще победи омразния Запад”, а Русия и Сърбия ще си върнат териториите, славата и честа на Екатерина Велика и цар Душан. В това име се жертват цели поколения, градове, комуникации градени десетилетия и векове, световният мир и сигурността. Мъжете отиват да се биятна фронта, а жените и децата да оцелеят в изгнание.
Пред тази световна и човешка трагедия, налудничави свръхпатриоти обикалят около паметника на руският император Николай II в центъра на Белград и се молят по-скоро да настъпи сръбския свят.
Трай Марко, до зелена трева.
През това време младите, децата и внуците отчаяно търсят път към цивилизацията и бягат от лудостта и отчаянието които техните предците им завещаха в наследство.
А на Сърбия която разчита на политици като Владимир Захариев, предстои да сподели съдбата на Босилеград.
Иван Николов
Издвој новости на српском
