В дните, когато България влиза в еврозоната, Сърбия се тресе от масови граждански протести срещу едноличната диктатура на президента Вучич.
В дните когато пред България една след друга падат бариерите за влизане в еврозоната, мисля си за историческото възмездие, което понякога закъснява десетилетия и векове, но винаги се завръща да раздаде космическата си справедливост.
През годините, когато България безсилно се мяташе смазана от загубените войни за национално обединение, на Балканите се раждаше новата държава Югославия, която мнозина наши сънародници дълги години съвсем неоснователно идеализираха като западен остров на демокрацията и свободата.
Когато България започна да къса оковите на комунизма, Югославия започна да се разпада – раздирана от вътрешни противоречия между нейните насила обединени народи. Което е още по-парадоксално, когато България започна бавно да се придвижва на Запад, Сърбия се завърна на Изток.
Съдбата пожела в дните, когато България влиза в еврозоната, Сърбия да се тресе от масови граждански протести срещу едноличната диктатура на президента Вучич.
Засега протестиращите са наясно само с това което не искат – диктатурата на Вучич. Въпросът е, дали са наясно с това какво искат.
Тази липса на ясна визия за бъдещето, ясни цели и план за действие, провали големия исторически шанс за промени на 15 март т.г., когато Белград беше залят от най-масовите протести в историята на Сърбия. Режимът на Вучич не се поколеба да използва насилие и звукови оръжия срещу протестиращите, но не това беше причината за провала на протеста.
Студентите наистина свършиха много работа, мобилизираха хората и пробудиха надеждите за промени, но не стана ясно какви всъщност трябва да бъдат тия промени.
От искания за публикуване на строителната документация и отговорност за падналата шапка на гарата в Нови Сад, която уби 16 души; отговорност за нападателите срещу студентите; отхвърляне на обвиненията срещу студентите и повече средства за Висшето образование, накрая се стигна до искане на оставката на Вучич.
Още през есента миналата година беше ясно, че протестите няма как да успеят без подкрепата на международната демократична общност, но западните наблюдатели много внимателно анализираха посланията, които изпращаха говорителите на протестите и запазиха сдържана позиция. Колкото и масови да бяха, на протестите липсваха европейски знамена и проевропейски послания. Напротив, антиевропейските крясъци се усилваха, а лозунгите за завръщане на Косово, обединение на сръбските земи и пр., накараха европейските анализатори и наблюдатели да замлъкнат. Въпреки внушителните протести и въпреки удивителната енергия, с която студентите пеша кръстосваха Сърбия и даже стигнаха до Брюксел.
Подозренията се увеличиха след като студентите избраха митологичния Видовден като дата за протест срещу режима на Вучич. Видовден е централен символ на великосръбския национализъм, който обединява митовете и завещанията на също така митичния „цар“ Лазар и на паганските божества, които нямат нищо общо нито с християнството, нито с църквата.
В сръбската история, Видовден се отъждествява със съдбоносни решения и големи поражения: Битката на Косово 1389 г.; Тайната конвенция между Сърбия и Австро-Унгария 1881 г.; Втората Балканска война 1913г.; атентатът срещу престолонаследника на Австро-Унгария Франц-Фердинанд в Сараево 1914 г.; краят на Парижката конференция 1919 г., Видовденската конституция 1921 г., Резолюцията на Информбюро 1948 г.; Речта на югодиктатора Милошевич в Газиместан на Косово 1989 г.; предаване на Милошевич на Международния Трибунал в Хага 2001 г.
Ето защо решението да се свика големия протест на Видовден в Белград срещу Вучич предизвика недоумение. Когато говорителите излязоха на трибуните, недоумението прерасна във възмущение. Отново проехтя същата националистическа реторика от времето на Милошевич, цитати от военнопрестъпника Радован Караджич, профашисткия владика Николай Велимирович, псевдопатриотични словоизлияния за „кръв и почва“, за „свобода на сръбския народ извън Сърбия“, единство с Косово, Република Сръбска, Черна Гора и Северна Македония!?
Явно има студенти които не са осъзнали, че именно този наратив доведе Сърбия до състоянието, срещу което те днес протестират и се бият с полицията на Вучич, и че продължавайки по същия път, няма как да стигнат на друго място. Всичко, което бе изговорено на този протест, спокойно можеше да го изговори и Вучич и щеше да получи същите овации. Само че цитатите на приятеля на Хитлер Николай Велимирович днес са контрапродуктивни в Брюксел. Може би цитати на Хана Аренд, Хабермас или Карл Попер биха свършили някаква работа, но проблемът е, че много малко хора ги четат.
Студентското движение, в което продължават да се полагат всички надежди за някаква друга, демократична и европейска Сърбия, мина в дясната лента и се опитва да атакува Вучич отдясно със старите националистически идеологеми за общосръбско обединение от времето на Газиместан на Косово 1989 г. Тука той е непобедим.
Сърбия има нужда от алтернатива на цялата си културна парадигма.
От гледна точка на досегашните студентски искания, посланията от Видовден 2025 г. са безсмислени и зловредни. Върху тази стара матрица няма как да заживее правова държава и работещи институции, да се премахне корупцията и да се гарантира, сигурността, свободата и равноправието пред закона – нещо, за което студентите с пълно основание настояваха в началото на протестите.
Завръщайки се към националистическите наративи, те се завръщат към насилието, тиранията, шовинизма, бедата и изолацията и дори да го победят, рано или късно отново ще се сблъскат с някой нов Вучич.
Ако протестиращите сръбски граждани не успеят да се измъкнат от този омагьосан кръг от националистически заблуди и Видовденски митове, Сърбия ще продължи своя марш към миналото, независимо от стотиците хиляди протестиращи, които се трупат по площадите на сръбските градове, арестите, побоищата и съдебните дела, които Вучич все по-често и по-брутално използва срещу тях.
Източник: bgnes.bg
Издвој новости на српском
