– Наскоро беше възстановен научният институт „Западни покрайнини“, учреден през 1932 г., но прекъснал дейността си при т. нар. народна власт. Защо е създаден и защо е закрит?
– Да, заедно с още 20 историци, изследователи и общественици учредихме съвсем наскоро научен институт „Западни покрайнини“. Той е приемник на съществувалия в първата половина на века институт със същото име и закрит поради изначалната безродност на комунистическата власт, установила се у нас след средата на 40-те години на ХХ век. Идеята на създаването на института и тогава, и при възстановяването му сега, изглежда леко парадоксално, но е сходна. Тя е с научния инструментариум и различни обществени прояви да отстояваме българския характер на населението на отнетите с Ньойския договор от 1919 г. български територии в Босилеградско, Трънско, Царибродско и Кулско. Наред с борбата ни за същото в Добруджа, Македония, Одринска Тракия ние днес категорично сме длъжници пред българската кауза в Западните покрайнини.
– ЦК на БКП принуждава през 1947 г. Македонския научен институт да се „самоликвидира“, но той възкръсна през 1990 г. Защо се забави възстановяването на института „Западни покрайнини“?
– Забавянето лично за мен е необяснимо, защото Западните покрайнини са най-близо до нашата столица, а и там за разлика от другите споменати вече области все още има достатъчно големи групи от хора, готови да се борят за отстояване на своите права като българи. Научният институт категорично няма да се занимава с политическа дейност и не е възстановен по политически причини. Неговите учредители сме различни по убеждения и политическа принадлежност, но обединени от родолюбивата кауза да опазим и предадем на поколенията историческата истина.
– Сред възстановителите на института са доц. Ангел Джонев, доц. Александър Гребенаров, проф. Пламен Павлов, проф. Венцислав Велев, проф. Даниел Вачков, вие и др. 12 от общо 20 историци са от Македонският научен институт. Защо – общи са проблемите ли?
– Да ви призная – изненадахте ме с тази статистика. Дори не съм ги броил по този критерий. Но е естествено професионални български историци и общественици да бъдат ангажирани с отстояване на истината при спазване на целия научен инструментариум и отчитане на съвременните геополитически реалности.
Като цяло положението на съвременните българи в Република Северна Македония и Република Сърбия е съвсем различно. Първите са подложени на директна атака – морална, професионална, а отскоро – дори и физическа, телесна. Политиката на сърбите е по-перфидна, макар и точно толкова брутална. Друго: българите в РС Македония са „разхвърляни“ из различни точки на страната, което иначе е доказателство за това, че се наследници на доминираща група преди години. А българите в днешна Сърбия са концентрирани в няколко общини – най-бедните, най-отчаяните, начело на които са поставени верни на идеите на великосръбския шовинизъм и отдавна самозабравили се местни безконтролни властници. Така че проблемите са и общи, но и много различни. Колегите, които са част и от Македонския научен институт, могат да бъдат особено полезни при работата ни върху част от тях.
– Иван Николов от Босилеград е един от големите специалисти по проблематиката в Западните български покрайнини. Той от години самотно алармира за денационализацията на българите там. Учени може да вземат отношение, но държавата мълчи за всички проблеми със Сърбия. Вучич беше на среща у нас през април с Румен Радев – не се повдигнаха „неудобни теми“ за малцинството ни у съседите. Да не говорим за Турски поток, който обслужва съседите, но не и нас. Защо държавата си трае и се държим толкова комплексарски спрямо сърбите?
– Права сте за всеотдайната и дългогодишна работа на Иван Николов от КИЦ Босилеград. Неслучайно той беше отличен с една от най-престижните награди на Европейския парламент по инициативата на наши евродепутати. За наша радост той не е сам в тази своя дейност. Не по-малко всеотдаен и вдъхновяващ е примерът на Димитър Димитров-Треперски, смел защитник на българския дух там и превърнал своята къща и околното пространство в място на преклонение към всичко родно. Със свои лични средства той изгражда паметници, ремонтира обществени места, свързани със запазването на паметта за България в Босилеградско. Същото се отнася и за сина му – Александър Димитров, който със своето сдружение ГЛАС издава електронната медия Гласпресс и организира ежегодно десетки прояви в Босилеград и околията, отзвукът от които достига не само до българските, но и европейските институции. Непрежалимият писател, поет и общественик Радко Стоянчов (1954-2021) остави незаличима следа със своето благородство, финес, духовна извисеност и желание безрезервно да помага на всичко, свързано с българския дух там. Прекрасно би било този списък да се разраства в годините.
Иначе по-значимата част от въпроса ви е точно „в десетката“. От много години българската държава се прави, че всичко е наред, че проблем не съществува. Нарича подложените на брутална десетилетна асимилация българи в Западните покрайнини с безличното и нищо незначещо „мост между двата народа“. А съвременна Сърбия продължава да действа към българското малцинство с методите отпреди години, почти нищо не се е променило… Какво още трябва да се случи с намалелите с близо 80% като брой българи в Западните покрайнини, за да могат някои хора у нас да разберат, че вече няма накъде? По тази логика след години, когато българското малцинство там изчезне, ще можем да обявим, че „вече няма спорни въпроси между двете съседни държави“.
Крайно време е с общи усилия – на официални власти и организации като нашата, да постигнем нормално отношение от страна на сръбските власти към нашето малцинство. В крайна сметка те не си позволяват подобни брутални действия срещу представители на други малцинства на своя територия – унгарско, румънско, хърватско и т.н. И това е, защото съответните държави не биха го позволили. Ние не сме дозрели за подобно държавническо отношение. А се чудя защо? Все пак не искаме нищо друго, освен спазването на човешките права във втората четвърт на ХХІ век. Толкова много ли е това?
– Какво ще е бъдещето на българите по тези земи според вас?
– Глобализацията оказва своето влияние и в това отношение. Преобладаващата част от наследниците на някогашните българи от Западните покрайнини, които избраха нелеката участ да останат по родните си места и да станат мишена на великосръбския шовинизъм, съхраниха българската си идентичност. Днес техните деца и внуци съвсем логично избират да продължат образованието си в България, за което им помага и българската държава със свое постановление за облекчен прием в наши университети. Което е прекрасно, понеже те стават уважавани професионалисти и се развиват в личностен и кариерен план. Обаче не се връщат обратно по родните си места. И по тях остават все по-малко готови да се борят хора, мачкани от други българи по произход, но отродили се и работещи за интересите на сръбските шовинисти срещу собствения си корен. За съжаление някои от тези хора сега „колят и бесят“ и в Националния съвет на българското национално малцинство в Република Сърбия. И ще бъде много тъжно, ако българската държава не продължи „ветото“ си за контакти с тях. Вие питахте за бъдещето. Бъдещето е в обединена Европа, в която старите комунистически югославски номерца няма да минават.
Всички ние от научния институт „Западни покрайнини“ гледаме оптимистично на близкото бъдеще, защото знаем, че имаме добри намерения и разполагаме на своя страна с най-могъщото оръжие – истината. Вярно е, че при сблъсъка с един по същината си шовинистичен режим, изглежда, че истината не е достатъчна, но това не е така. Сърбия, макар и по чисто егоистични, икономически съображение, иска да стане пълноправна част от най-богатия световен съюз – Европейския. И трябва да сте сигурни, че ще е готова на всичко, за да може в крайна сметка да постигне целите си. Вярвам, че сега, за първи път след проклетия ХХ век, България е от „правилната“ страна на историята.
– Тази година през ноември се навършват 105 г. от анексирането на Западните покрайнини. Сръбските войски, без да дочакат международната комисия да определи граница с България, окупират части от Царибродско, Босилеградско, Кулско и Трънско. От България е откъсната територия от 1545 кв. км площ с население 64 509 души. Повече от 30 000 българи емигрират в България, а по-късно около 5000 от тях емигрират в Западна Европа и Америка. Как ще отбележите събитието?
– На 17 юни приехме амбициозна програма за отбелязване на 105-годишнината от реалната окупация на покрайнините. Събитията ще са на три места – в София, Босилеград и Кюстендил. За 8 ноември – Деня на Западните покрайнини, ще има двудневна научна конференция съвместно с Института за исторически изследвания на БАН. Един от панелите ще е за видни български културни и образователни личности от тези територии с голям принос за националната кауза – такъв е например Емануил Попдимитров (1885-1943). Имаме и съвместни инициативи с Културно-информационния център на българите в Босилеград и сдружение ГЛАС по отбелязване на паметта на български военни и местни жители, чийто гробове се поддържат от местните хора.
Ема ИВАНОВА
- Д-р Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации.
Източник: tretavazrast.com
Издвој новости на српском
