Тъкмо бях влязъл в офиса когато ме сепна телефона. Вдигнах слушалката и от другата страна на особен сръбски с леко хърватско произношение възпитано се представи млада дама от Белград с хърватско име и фамилия и учтиво попита дали може да говори с председателя на КИЦ „Босилеград“.
– Да, това съм аз. Какво мога да направя за вас?
– Искам да дойда в Босилеград и да се информирам за процедурата за придобиване на удостоверение за български произход. Кога ще можете да ме приемете?
Обясних й че мога да я приема всеки работен ден, но че не е нужно да бие толкова дълъг път от Белград до Босилеград и обратно само заради една консултация и че мога да я информирам по телефона или по електронната поща. Тя отговори, че пътуването не е проблем за нея, че държи да дойде и лично да се запознаем и да поговорим.
– Нашият разговор би имал смисъл само ако наистина имате български произход – учтиво и твърдо отговорих аз.
– Знам, именно за това искам да дойда – отговори тя.
По това време българското гражданство беше изключително търсено и разни мошеници се опитваха на всяка цена да се доберат до него за да отидат на работа в някоя европейска държава или просто да използват европейските социални помощи. Бяхме нащрек с подобни искания, особено когато кандидатите не знаеха български език и нямаха документи за български произход. Имаше всякакви случаи, от упорстване, до фалшиви документи и дори нахално предлагане на подкупи.
Следващата седмица дамата потропа и влезе в офиса. По гласът и сръбският език с хърватско произношение се сетих за нашият разговор по телефона, запознахме се, поканих я да седне. В следващите секунди си отправихме по един изпитателен поглед.
Беше красива и стройна с продълговато лице, дълга черна коса и черни очи, правилни черти, открит поглед и честно и сериозно изражение. Личеше си че е образована и културна, около трийсетгодишна, без нищо глезливо в поведението и обноските.
Стараех се да превърна деловият разговор в чисто човешки и вече от първите изречения разбрах, че е добре информирана с процедурата за придобиване на българско гражданство и че два пъти се е опитвала да докаже българският си произход в Държавната агенция за българите в чужбина.
-Аз съм родена в Цариброд, израснала съм в Загреб, живея в Белград. Баща ми е хърватин по народност, бил е югославски офицер на служба в Цариброд и там се е оженил за майка ми. Тя е от едно Царибродско село и произлиза от българско семейство. Баща ми често се местеше поради службата докато не се задържа за по-дълго в Загреб където завърших основно училище и гимназия. Там хърватските националисти презрително ми викаха „сръбкиня“ защото майка ми беше от Сърбия. По време на гражданската война в Югославия семейството ни се пресели в Белград където завърших висшето си обраозвание в Белградския университет. Тука пак подигравателно и злобно ми викаха „хърватка“. Майка ми беше заключена на тая тема и никога не говореше за това че е българка. Баща ми беше проюгославски ориентиран хърватин дал клетва да пази Югославия и такъв си остана.
В Цариброд два пъти през живота ме отведоха при баба ми, дядо беше починал отдавна. Запомних нейният царибродски говор и ми остана само една снимка от нея. Като студентка изучавах антропология и заглеждайки се в снимката й открих, че невероятно приличам на нея и че нейните черти са типично български. Поинтересувах се от българската история и култура и открих, че принадлежа към един велик и цивилизован народ. Когато за първи път отидох в България имах чувството, че се завръщам у дома. Бях възхитена от природата, морето, културните паметници, хората, музиката, всичко! Когато за първи път чух Райна Кабаиванска и Гена Димитрова се просълзих и реших, че това е моята родина. Разбирам български без да съм го учила, но не мога още да говоря на български – не искам да го развалям и не искам да съм смешна. Ще проговоря когато го науча.
Реших да кандидатствам за българско гражданство заради себе си. Ако ме разбирате правилно, искам и аз и моите деца да знаят коя е майка им и да не се срамуват от мен. Нямам други мотиви. Имам солидна работа, баща ми има къща в елитен белградски квартал на главната улица. Аз не искам български паспорт за да отида на запад да печеля. Искам българско гражданство за да кажа на ония които ме провокират, че не съм нито „сръбкиня“ нито „хърватка“, а българка и че моите хоризонти са по-широки от техните.
Две години се опитвам да получа удостоверение за български произход, но се оказа, че нямам документи с които да докажа, че майка ми е от български произход.
В Държавната агенция за българите в чужбина ми казаха да се обърна към организация на българи в чужбина и ме насочиха към вас. Изчетох на интернет всичко за вас и вашият център и реших да дойда да поговорим.
Изслушах я внимателно. Нейният житейски разказ ми звучеше познато. Това беше съдбата на нашите момичета омъжени за югославските войници служили на границата, жандарми и други попаднали по някакъв начин във вътрешността на бивша Югославия. Техните деца израстваха или напълно отродени с комплекси от българския си произход или с потисната мъка и болка на душата.
Нямах причина да не й вярвам. Но в администрацията се работи с документи. Изредих й всички възможни доказателства за български произход и къде би могла да ги открие. Обясних й, че именно защото искам да й помогна не искам да я подвеждам с погрешни информации и че ако иска да успее, трябва да мине по трудният, но сигурен път. Разпитах я подробно за баба й, за къщата й в царибродското село след смъртта й и дали е сигурна, че е открила и прегледала всички семейни книжа. Казах й, че няма начин нещо да не е запазено някъде и я насочих какво и къде да търси.
Когато си тръгна подарих й книга за първоначален курс по български, нашият „Бюлетин“ и дискове с българска музика
Измина повече от месец когато тя отново се обади по телефона и отново помоли за среща. Когато дойде, с огромно притеснение извади едно пожълтяло, огризано от мишките по краищата свидетелство за свето венчание на баба й издадено от Българска екзархия. Намерила го в полусрутената къща на баба й в някаква полуизгнила ракла отрупана с прах и паяжина в мазето. Въпреки жалкия вид, документът можеше да се прочете. Съдържаше всичко каквото й е нужно. Скенирахме го, казах й как да запази оригинала. Помогнах й да оформи преписката, написах становище, че може да й се признае български произход, казах й какво още да направи и тя замина за София.
Впечатли ме упоритоста, усилията и яростната енергия с която се бореше да преоткрие, да запази и документира националната си принадлежност. Явно не беше наследила нищо от робското примирение на майка си, нито от праволинейността на баща й.
Изминаха може би три месеца, когато тя пак се обади да ми каже, че всичко е завършила успешно и че е подала документите си за придобиване на българско гражданство.
След почти две години тя на връщане от София мина през Босилеград, и цялата сияеща и щастлива, извади от чантата българският си паспорт и този път на сносен български с погрешно ударение ми каза, че идва специално да ми благодари за оказаното съдействие!
– О, няма нищо, това ми е работа. Поздравявам ви за смелостта да влезнете в мазето и да отворите раклата на баба ви – пошегувах се.
– Не, това не беше просто работа, а мисия. Почувствах вашата съпричастност и съм ви безкрайно благодарна за това. А за мазето? Повярвайте ми, никога не съм плакала така, както в това мазе.
Иван Николов
Издвој новости на српском
