На 10 март се навършват 76 години от предотвратяването на депортацията на 48 хиляди български евреи. Събитието е съпътствано и до голяма степен е в резултат на съчувствието на българите, енергичната намеса на Светия синод, десетките петиции на граждански групи до правителството и Двореца.
За съжаление не са спасени от депортация 11 хиляди евреи от новоприсъединените земи Македония и Беломорието.
По повод датата, „Дневник“ помества откъс от сборника изследвания и документи „Обречени и спасени“ на Института по история на БАН, съставен от екип под ръководството на проф. Витка Тошкова, издаден през 2007 г.. В изследването не е посочено кой е разпоредил отмяната на депортацията на 10 март 1943, писмен документ няма.
Акцентите са на редакцията.
Първата половина на 1943 година е времето на реалното противостоене на двете алтернативни виждания по еврейския въпрос в България и цялостно по темата „България в антисемитската програма на Третия райх“. Най-съществена отлика е постоянството и непоколебимостта на всички структури на гражданското общество да отстоят своите основополагащи принципи. Това е драматичният период, наситен с изобретателност на подходите и непрекъснатост на действията до окончателно трайно отхвърляне на официалната линия за депортиране на евреите от България.
Споразумението „Белев – Данекер“ (от 22 февруари 1943 г., между германския представител Теодор Данекер и българския комисар по еврейските въпроси Александър Белев за депортиране „най-първо на 20 000 евреи – бел. ред.) е утвърдено от правителството на Богдан Филов, което издава осем постановления, регулиращи акцията за месец март. След неуспеха й на 10 март 1943 се пристъпва към втори опит за депортиране през май. Държавният глава одобрява единствено изселване на столичните евреи в провинцията. Обществеността възприема този акт като опит за депортиране извън пределите на страната, какъвто по замисъл всъщност не се е предвиждал.
Видимата част от тези мерки предизвиква категоричната намеса на гражданските структури. Доколкото никой не е бил наясно с действителните намерения на правителството, всеки инициира действия, които да могат да причинят съществен обрат в правителствената политика на преследване. Доколкото изобщо е възможно обхващането на множеството инициативи, те могат да се сведат до следното:
– Кюстендил, март 1943: Активни контакти между еврейската и българската общност; издирва се информация и се формулират решения за намеса; с мисията се натоварват видни граждани – лидери от регионален и национален мащаб.
– Незабавна намеса на политическо ниво: Информацията за намеренията на правителството и действията срещу тях се концентрират в политически най-високопоставения съмишленик – подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, подкрепен от депутати от мнозинството.
– Атакува се самото решение на правителството за депортиране в непосредствени срещи с министъра на вътрешните работи. Решението е отложено (10 март 1943).
– Преди официалното съобщение за отмяната, навсякъде из страната са предприети намеси в защита на евреите: вдигането на пловдивските евреи предизвиква вълнения сред обществеността и гражданско неподчинение на Пловдивския владика Кирил, което е официално съобщено с телеграма до властите; обявеният домашен арест за евреите в Дупница предизвиква солидарно поведение от страна на българите, които също остават по домовете си; домашният арест в Дупница е отменен в резултат на енергичната намеса на Софийския владика Стефан.
– Народният представител от Пазарджик Кендеров, намирайки се в своя район, разпорежда по свое усмотрение на полицейските органи да не изпълняват заповедите за депортиране и заминава за София с твърдото намерение да противодейства на правителствените разпоредби;
– Следват редица настойчиви писмени обръщения на влиятелни граждани и групи за промяна на антиеврейските мерки:
– Прочутото писмо на Димитър Пешев от 17 март, подкрепено от 42-ма депутати от правителственото мнозинство до министър-председателя Богдан Филов, което поставя въпроса на парламентарно ниво и го въвежда като политически залог за превенция на евентуални следващи подобни намерения на правителството.
– Питане на народния представител от опозицията проф. Петко Стайнов към министъра на външните работи относно депортирането на беломорските евреи (22 март).
– Изложение на бившия царски съветник Ст. Костурков до цар Борис III за спиране на репресивните мерки.
– Действията на Църквата са допълнени с нови форми: информира, интервенира, всеки от митрополитите поставя въпроси на институционално ниво – сезира Св. Синод, който на 22 март изпраща ново писмо до министър-председателя.
– Светият Синод провежда осем заседания за два месеца само по еврейския въпрос, две от тях с присъствие на представители на министъра на вътрешните работи и вероизповеданията и на царя – по настоятелното искане на Синода.
– Пълният състав на Светия Синод изслушва доклада на наместник-председателя Видинския митрополит Неофит за предприетите от него действия за изпълнение на решенията от извънредната сесия. Митрополит Неофит запознава членовете на Синода с написаното от него и изпратено писмо до цар Борис III и последвалата среща на намаления състав на Синода с царя и министър-председателя Богдан Филов, състояла се на 15 април в двореца Врана.
– Активизират се граждански сдружения от различен вид и ранг, влиятелни лица от политическата и културната сфера се ангажират с представяне на проблема пред държавния глава: Петко Стайнов, Никола Мушанов, Екатерина Каравелова, Елин Пелин, 62-ма общественици, професори, бивши министър-председатели и министри.
……………………………………..
Връщането към този уникален период от националната и изобщо от европейската история е наложително, защото едва ли силата на неговия пример е осъзната и осмислена. Тепърва предстои сравнителният анализ на събитията от годините на холокоста в Европа /сборникът е от 2007 г. – бел. ред/.
Много морални проблеми повдига тази болезнена тема
– за надменността в политиката; за двойните стандарти в анализите; за индоктринираното мислене; за употребата на външната политика като аргумент във вътрешната; за най-обикновеното малодушие и безчувственост към проблемите на другите; за злорадството на комплексираните… И за вечната надежда, че може да се търсят алтернативи, стига да се потърсят от повече хора. В България това се е случило.
За съвременните българи този исторически период не е само източник на знание, но се явява и морален еталон. За съжаление обаче и като обективно познание, и като морален стожер е сведен до стеснено експертно занимание, а неговата масова артикулация е изместена от клиширано опростено патриотарство или частична хронология, неизменно препъващи се във въпроса: „И все пак кой спаси българските евреи“.
Източник: www.dnevnik.bg
Издвој новости на српском
