ЦЕНАТА

Вчера, на националния празник на Сърбия, сръбският президент Вучич награди с най-високото държавно отличие българския премиер Бойко Борисов „за изграждане на възможно най-добрите междудържавни отношения”. Докато гледах церемонията, се замислих:

• Това ли е цената за търпеливото отношение на официална София към бруталната асимилация на българите в Западните покрайнини?;
• Това ли е цената за необяснимо благосклонното отношение на властимащите в Сърбия към вечния босилеградски кмет, който ни потресе с арогантното си отношение към паметните плочи на избитите невинни българи от четата на сръбския разбойник Коста Печанац преди 100 години? Същият отказа да приеме дори и вицепрезидента на Република България, която му постави този въпрос. Защо Борисов не поиска двамата с Вучич по европейски – заедно да открият тази паметна плоча в знак на помирение?;
• Това ли е цената за мълчанието на България по повод грубата намеса на сръбските централни власти в изборите за Национален съвет на българското малцинство, довела до необяснимото оттегляне на едната от двете алтернативни кандидатски листи и обединяването им от една обща?;
• Това ли е цената за неадекватното мълчание на българското и сръбското Министерства на околната среда, които единствени не намериха екологичен проблем в многократно увеличената концентрация на тежки метали в реката, които тровят сънародниците ни в Босилеградско?;
• Това ли е цената да не се направи нищо за реалното връщане на женски фамилни имена, които да отговарят на българската именна традиция? Това вече беше договорено скоро на високо ниво, но нищо реално не последва;
• Това ли е цената да липсват всякакви български инвестиции в Западните покрайнини?;
• Това ли е цената никой да не посяга на имената на главните улици и училища в Цариброд и Босилеград, които все още носят имена като „Маршал Тито” и „Георги Димитров” – личности, отречени от историята?;
• Това ли е цената на подкрепата за влизане на Сърбия в Европейския съюз без никакви условия – въпреки, че тя все още не показва европейско отношение към българското малцинство на своя територия?;

Нека припомня, че награждаването става в условията на масови протести в над 50 сръбски града срещу политиците, които управляват страната и от които днес Борисов беше награден. Хората протестират срещу тях защитавайки свободата на словото и демокрацията.

Въпроси има много, но отговор – само един: медал и аплодисменти. След това – обичайният тормоз над инакомислещите в Западните покрайнини и нова порция безумия. Като това един кмет от български произход да „арестува” и крие паметни плочи на невинно избити мирни граждани – също българи. Същият обаче решително поднася венци на измисления паметник на измислени сръбски антифашисти, които са се борили срещу измислени от болни мозъци „български окупатори”.

И накрая, за да придобие всичко завършен вид, при преждевременното напускане на Бойко Борисов на церемонията по награждаването в Белград, оркестърът засвири в негова чест „Назад, назад, моме Калино”. Май се оказва, че вместо напред, ние вървим забързано… назад?