РЕФЛЕКСИИ: Децата на Босилеград рисуват и свирят със съдействието на Столична община

Културните връзки на Столична община с Босилеград са доста отдавна. При много от събитията и честванията в този град от Западните покрайнини, дирекция „Култура” на СО осигурява артисти и програми. И това лято е така.

Пътуваме с кола на Столична община към Босилеград. С нас са художникът и преподавател в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София Димитър Яранов и акордеонистът и преподавател в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” доц. д-р Добромир Митев. В колата освен двата акордеона на Добромир Митев има картони за рисуване, палитри, бои, поставки, специално закупени от старши експерта в Дирекция „Култура” на СО Ирина Михайлова, която отговаря и за българските общности в чужбина. Впрочем, Ирина е всеотдайна и като организатор, а и като човек живеещ с проблемите на нашите сънародници в този край. И въпреки, че понякога на някои българи тук им се иска да са пълноценна част от родината си, те не се забравени от хора и институции в България. А там, където отиваме, е по повод

10-та юбилейна „Детска олимпийска ваканция Босилеград 2018“,

която се финансира по програмата „Българско сътрудничество за развитие“. Целта е децата освен със спорт, туризъм и приятно прекарване на времето, да имат занимания по изкуство през лятото.

Минаваме границата със Сърбия, граничните полицаи и митничари ни гледат със симпатия, когато казваме, че отиваме на пленер и обучение за децата на Босилеград. На границата няма коли, но вече влизайки в територията на Република Сърбия, виждаме доста автомобили с българска регистрация. По-късно разбираме, че много от живеещите предпочитат да регистрират колите си в България. Природата е чудесна, така както е в Кюстендилския край. Така или иначе, това е една и съща местност със зеленина и хълмове. За справка българското национално малцинство в Югославия е

създадено с Ньойския мирен договор в Париж от 1919 година,

когато Великите сили победителки в Първата световна война, от чисто военно-стратегически съображения предават на Кралството на Сърби, Хървати и Словенци една част от Западна България с размер 1545 квадратни километра, населена с около 80 000 етнически чисти българи. На това се противопоставят неуспешно американските и италианските представители в Париж, които предлагат земите от Царибродско и Босилеградско да останат в територията на България, защото са тясно свързани с техните естествени пазари – София и Кюстендил. Тази територия, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.

По-големи български общности днес живеят още и в градовете Враня, Ниш, Белград и Нови Сад, както и в други места, където спадат и българските колонии формирани от наши градинари дошли в Сърбия през 19 век. По официални сръбски данни през 1960 години в Западните български покрайнини са живели 63 000, а през 2001 са само 20 500 души. Тези територии са минавали през различни периоди ту към българските територии, ту към сръбските. След Втората световна война, Западните покрайнини отново попадат в Югославия. С югославските и сръбските Конституции от 1946 до 1974 година националните права на българското малцинство формално са признати, но затова пък

гражданските права и свободи сериозно са ограничени.

По време на социалистическа Югославия, българското малцинство е второ по броя на политически затворници на глава от населението, веднага след черногорците, се сочи в Меморандум на Културно – информационния център в Босилеград, който е изключително активен. За него ще стане дума по-нататък. Сега нещата са по-различни, но все пак има проблеми, за които трябва да се говори. И все пак, както ни каза поетът и писател Иван Николов, председател на КИЦ „Босилеград”: „На фона на тези културни промени, самият факт, че вие свободно се разхождате по улиците на Босилеград е знаменателно. Имаше време, когато на всеки българин, който дойде, се накачваха по 5-6 агенти, които го гледаха къде ходи, какво прави и с кого се среща. Сега е доста по-разкрепостено”.

Намираме децата облечени в красиви разноцветни тениски край църквата „Света Тройца” в село Извор, което е на няколко километра от Босилеград. Мястото е прекрасно, но за съжаление е доста изоставено. Но пък за децата е чудесно да излизат сред природата и да се потапят в миналото на своя край. Писателят Радко Стоянчов, също член на екипа на КИЦ Босилеград, ни разказва, че църквата е построена през 1834 година. В момента не е действаща и е с размери 19,5 на 37 метра. Църквата е построена на основите на стар храм, защото по това време Извор е бил културен, духовен и търговски център по линията Кюстендил – Извор – Враня – Лесковец – Ниш. Църквата е построена по турско време и за да е толкова голяма има легенда, за която ни разказва Радко Стоянчов. Турските власти по онова време се съгласили

да има църква, но да бъде с големината на една волска кожа.

И изворчани се изхитрили – нарязали една волска кожа на тънки ивици и обиколили мястото с тях. Така се получил този размер – 701 – 2 квадратни метра. Турците разбрали, че били надхитрени, но се съгласили. Дали легендата е вярна, не е ясно, но звучи интересно.

До църквата се намира първото килийно училище в Босилеградска околия, построено през 1833 година. И в това училище е учил известният поет – символист Емануил Попдимитров от село Груенци, което се намира на 4 километра северно от село Извор, разказва още Радко Стоянчов. „От 1833 до 1878, когато България се освобождава от османско робство, 111 деца са завършили това училище. Между тези 111 деца има четири момичета. От 1878 до средата на 70-те години на миналия век от българското малцинство в бивша Югославия, говорим за всички републики и автономни покрайнини, има най-много висшисти на глава от населението”, отбелязва писателят. „Нашият край е дал много висшисти на Югославия, много учители и майстори – строители. По онова време е кипял живот, каквото е било и в останалите части на България, но

Извор е бил духовен, културен и административен център

до 1899 година. Извор е бил и общински център. След това общината се изнася в Босилеград, Извор започва да запада в стопанско и икономическо отношение. Обаче до 50-те години на миналия век тук е кипял живот – имало е 13 кръчми, 13 чифта воденици. Селото е имало над 700 жители пръснати по махалите. В неделя всички са идвали тук на църква, черкували са се.  Виждали са се на празници, на събори, сватби, по кръчмите. Кипял е живот”, отбелязва Стоянчов. И добавя, че техният център се грижи за опазване и съхраняване на българската култура сред българското население в Сърбия. „Искахме Извор да е център и да го покажем на хората. За съжаление, общинските власти нямат чувство и тези хубави възрожденски къщи рухват”.

Иначе църквата е построена с доброволни дарения, околните села са помагали, построена е за непълни две години. Общината я е възстановила преди 20 години като обект, но като духовен център трябва още много неща да се направят. Трябва към 137 000 евро да се направи конструкцията, както е била. Преди 2-3 години подновили мазилката. Иконите имат стойност, но някои бяха откраднати. Стенописите са от 19 век и тук е минавала границата. Някои били замазани, защото старшината на заставата казвал, че войниците се плашели през нощта, усмихва се Радко Стоянчов на този нелеп довод. Даже

до църквата има останки на стражева кула за отбрана на границата.

Сега тя минава по билото на хълма над селото, но един ден може би все пак ще остане само спомен. А зад вишката е едно друго училище, което за съжаление е само руина. Самите стенописи са може би от 1850 – 1860 година. Казват, че зографите са били от Самоковската школа, а строежът е бил на майстори от Дебърската школа. Всъщност църквата и сградите са интересни, дори и в сегашния си полуразрушен вид за рисуване и снимане. Към това насочва децата художникът Димитър Яранов. Защото, както е известно, рисуването не е само и единствено техника, а начин да погледнеш на света, да избереш какво е интересното в него и да го пречупиш през себе си.

Самият проект за лятната олимпийската ваканция се реализира с генералното консулство в Ниш и е по идея на Националната спортна академия „Васил Левски”. И със съдействието на един много съпричастен към каузата им професор от НСА – Лозан Митев. Правят го вече десет години. Продължава от края на май до края на август. Питаме защо олимпийска ваканция, след като не е олимпийска година. Обясняват ни, че всъщност целта е не само спорт, но и да се спазват олимпийските принципи. А на прекрасните тениски на децата, освен надпис за ваканцията

присъства и българският национален герб.

Целта е да откъснат за малко децата през лятото от интернета, кръчмите и да ги върнат в здравия дух, естествената културна среда, да рисуват, танцуват. Главният ръководител Желко Насев е учител в 55 – о училище в София. Иначе е от Босилеград.  Той е треньор, учител, възпитаник на НСА и се занимава с децата. Кандидатствали за средства по линия на Външно министерство през 2015 и тази година отново спечелили средства. Децата идват, дават им екипировка, закуски и освен със спорта се опитват да влияят върху тяхното възпитание – рисуване, излети, малко история, български. И накрая се прави едно заключително състезание, когато от България идва известна личност да награди децата, казва Иван Николов.  И добавя, че Столична община партнира от откриването на центъра през 1998 година. Тази година се навършват 20 години от началото на центъра и отново Дирекция „Култура” на СО има ангажимент за културната програма.

А децата продължават своите занимания в Извор. Рисуват църквата, олимпийски кръгове, природата, сградите, килийното училище. Говорим си с Димитър Яранов, че е хубаво през следваща година да се организира един пленер с големи ученици от Художествената гимназия в София, където той преподава. Не само за учениците ще бъде интересно, но и децата от Босилеград ще наблюдават своите връстници и по този начин ще се осъществи и взаимодействие между тях и в изкуството. А Добромир Митев пък с двата си акордеона седна до църквата с децата. На по-големия той изпълняваше различни мелодии, които се оказа, че децата разпознаваха. А

на по-малкия можеха да опитат сами да посвирят,

което им беше изключително интересно. И една малка скоба. От една къща в Босилеград, когато се разхождахме в града, от къща се чу акордеон. Преподавателят изключително се заинтересува. Впрочем, той опитва да възроди този инструмент в съвременното общество. Смята, че е може би един от най-сложните. Но след като чу акордеона и извика, се показа един младеж, който се оказа, че ще учи акордеон в Югозападния университет в Благоевград и репетира. А Добромир Митев не само, че се запозна с него, но пожела следващата сутрин да дойде при него и му предаде един урок.

Когато говорим за висши учебни заведения в България, не можем да не отбележим, че много младежи от Босилеград и от Западните покрайнини отиват да учат в България по Постановление 103, което дава облекчени възможности за следване у нас. За това много съдейства и КИЦ в Босилеград. А едно от момичетата, които се занимаваха с децата в олимпийската ваканция – Кристина Василева, тази година е завършила 12 клас и отива да следва в Националната спортна академия в София – педагогически профил. Иначе нейният спорт е баскетбол, а на ваканцията играеше футбол чудесно с децата. Нейните първи крачки също са били на тази ваканция като участничка. И е идвала всяка година от 2010 година. Сега бяха по-малките деца, а от 4 август идват тези след седми клас. Наистина, това което прави културният център в Босилеград е важно за хората от този край.

„Заслужава си да продължаваме нашата дейност.

Ако тези деца не бяхме ги пренасочили през последните 20 години към България те или щяха да останат без образование, или щяха да отидат в Сърбия, където да се асимилират”, каза пред нас Иван Николов. Видяхме и съобщения за почивка в Равда пред центъра. Тоест, връзките съществуват, независимо от известни проблеми, за които стана дума в разговорите. Впрочем, за дейността на КИЦ в Босилеград, можете да прочете тук.

В сградата на центъра разговаряме с Иван Николов, поет, писател, председател на КИЦ от неговото създаване. Той е главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин”. Досега е публикувал три стихосбирки: „Ничии хора”, „Прокудени стихове”, „Послание към Тангра” и книга „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници” – (електронно издание на книгата) . Написал е над 400 статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител е на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на правата и интересите на българите в Сърбия.

Обявен е и за европейски гражданин на 2016 година

по предложение на българските евродепутати. Това за него е важно, защото е стабилизирало позицията на Културно – информационния център. Самият КИЦ не е проблем, проблем били хората, които ще го оглавяват, споделя Иван Николов. „Сега няма този проблем, може би, но въпреки това не мога да кажа, че нещата са нормални. Средствата, с които разполагаме са ограничени, искахме да разширим административния капацитет на КИЦ-а, за да можем да имаме дейности в различни сфери – култура, положението на малцинствата, не успяхме да ги разчленим и по линия на културно-историческото наследство, на църквите, на военните паметници. По нашите стъпки трябваше да тръгне българският бизнес, този град трябваше да оцелее. За съжаление това не се случи. В България нещата се развиха по друг динамичен начин, в Сърбия още повече. По-миналата година дойде един български бизнесмен, който даде работа на повече от 100 души, но след една година се принуди да напусне. Това показва, че обстановката не е много здравословна”, споделя Иван Николов.

Според него градът запада, няма работеща икономика. Младите напускат, няма къде да се реализират. Но все пак и сред децата, и сред младите хора в града видяхме доста интелигенти и будни лица. Иначе центърът в Босилеград, който е филиал на този в Цариброд /Димитровград/ са създадени през 1998 година по време на правителството на СДС с премиер Иван Костов.

„Идеята беше да се развива българската култура,

която беше изгонена преди това десетилетия наред. Случи се някакво пречупване на високите нива да ни търпят, но първите години бяха ужасни. Хората не смееха да дойдат да чуят изпълнителите, после имаше други ситуации, когато имаше съпротива да изнесем дейността си навън. После имаше моменти, когато попаднахме на обстрел от двете страни на границата. 20 години изтекоха много бързо, ние направихме едно списание, „Бюлетин” се казва, в което реагирахме на тези удари”, разказва Иван Николов.

Забелязахме обаче, че децата не говорят добър книжовен български език. Председателят на КИЦ пояснява: „Български език се учи по две начина – единият е по линия на т. нар. двуезично обучение, в което обучението се провежда на сръбски. Изучава се български език като предмет и частично история. Има опити от 2016 година за паралелки, където обучението изцяло се провежда на български, но без учебници. Те не могат да се внесат от България, защото не съвпадат със сръбската учебна програма, а тя е задължителна за всички в страната. А сръбските учебници се опитваме вече много години да ги преведем на български език, но не се получава. Има преведени няколко учебника с някакъв минимален тираж, но

явно се шикалкави и се бойкотира тази дейност.

Има преведени учебници, могат да ги покажат на срещите на високо равнище в Белград и София, но не стигат до децата. Нямаме ги и никой не ни ги дава. Те си вървят по линия на сръбското Министерство на образованието. Иначе тук ни заливат с български учебници, но тях могат да си ги ползват само в къщи тези, които имат интерес”.

Питаме Иван Николов дали има време за собствено творчество. Казва, че не му остава много възможност. Нужна е самота и спокойствие за поезията. Пише, когато отиде на село. Много неща прави центърът, но неудовлетворението на председателя му идва от това, че не са могли да обърнат процеса на обезлюдяването, обезбългаряването, иначе са направили много неща. „Огромен труд, поне КИЦ в Босилеград се наложи като една работеща организация, но тук вреше и кипеше през цялото време”, казва още Николов. И все пак, имал е планове за роман за драмата на Западните покрайнини.

Имал идея за нещо като роман,

в който да се пречупи времето – сърбизацията, комунизма, как от едно семейство излизат различни хора, които говорят на различни езици. Но работата го поела и не можал да завърши този роман. „Но хрониката през тези години се съдържа в списанието – ден по ден, там сме го заложили – тези 89 броя на списанието, в което са отразени най-драматичните събития”, казва Иван Николов.

И сега има проблем с поставянето на две паметни плочи. Два пъти за една година сръбските държавни власти не позволили да се постави паметна плоча на невинните жертви от Босилеградският погром избити  на 15-16 май 1917 година при мародерски набег на сръбски четници под водачеството на Коста Милованович Печанац на територията на Царство България. Първият път плочата била „временно“ отнета от сръбската полиция, вторият път другата плоча, в нарушение на международното право, безцеремонно била вдигната от „ничията територия“ между ГПП „Рибарци – Олтоманци“. И в двата случая обяснението било, че изработването и поставянето на паметната плоча било „незаконно“, което според българските активисти е нелепо, след като става дума за събития от 1917 година.

Сега паметните плочи са върнати, но

чакат разрешение да бъдат поставени в Босилеград.

Те се намират в залата на КИЦ в града. Но все пак има една паметен постер, който се вижда. Той е в дома на Димитър Димитров, българинът, който е поръчал плочата, а дълги години е бил неудобен за местните власти. Бил е шофьор, сега е пенсионер, а на стените на дома му, в който пренощувахме, е поставен текст с имената на загиналите. Къщата му е своеобразен паметник на всичко свързано с България. Има надпис, че в този дом е пренощувал през 1941 година Екзарх Стефан, а Димитър Димитров се грижи и за паметника на Левски в Босилеград. Поставил е ограда около паметника и ни показва възмутено снимки, в които преди да постави оградата местни автомобили са паркирани в тревната леха около бюста. А сега се надява съвсем наблизо до този паметник на Апостола да бъде поставена и възпоменателната плоча за загиналите през 1917 година.

Сбогуваме се с хората от Босилеград, които се радват на българското внимание. Те наистина не са забравени. Защото в Дирекция „Култура” на Столична община мислят за програмата на КИЦ за неговата годишнина, както и за другите празници, които идват през зимата. А и за следващата година за олимпийската ваканция през лятото. Както казва Иван Николов: „От една относително непозната, забравена, затлачена тема през 1997- 98 година все пак ми се струва, че

проблемът Западни покрайнини присъства

в българското обществено мнение. А щат не щат и политиците се занимават с него въпреки, че не могат да се похвалят все още с достатъчно добри резултати”. Не всичко е променено, дори и това, че българският КИЦ е на ул. “Маршал Тито” 15… ?! Но времето предстои и така или иначе, границите един ден все пак ще паднат. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

Източник: въпреки.com