Сякаш беше вчера. В българското училище в Кишинев, леко смутен, Нико Стоянов, ми подарява скромната на глед книжка, посветена на 50-годишнината му. Познавахме се отскоро и любопитството да узная повече за него надделя над недоверието ми към всичко юбилейно приживе. И потънах в приветствените думи на писатели от разни страни, на колеги и съратници, които очертаваха образа на човек уважаван, обичан и почитан за неговата преданост на словото – било то българско, руско, украинско или румънско, – както и за делата му на ползу роду български. Очерта се фигурата на български журналист, преводач, поет и общественик от Бесарабия, призован от точното време на точното място. Предстоеше немалко време на взаимно опознаване, на споделена обща мечта – бесарабските българчета да имат свой буквар и учебници на книжовен български език. А мене ме очакваше среща с поезията на един нежен лирик.
Оттогава изминаха 25 г. Днес, на 75, Нико Стоянов дели своя живот между Бесарабия и България. Като един Ахасфер, в предчувствие за снегопада и новото вино, всяка есен тръгва на североизток, за да се озове в Кишинев, Тараклия или в Украйна, уверен, че там го чакат, че им е необходим особено когато усеща застрашени българските работи. И много скоро поема обратния път, примамен от литературния въздух на София и от носталгията по любимия кръжец около списание „Читалище”. Присъствието му в духовния живот на българите е белязано от чувството за актуалност в динамиката на случващото се в Бесарабия и в прародината. Скромно, но настойчиво, преследва всяка следваща от многобройните си идеи: лирическа или публицистична книга, алманах или юбилеен сборник. Проявява удивителна находчивост те да видят бял свят, преодолявайки финансови и всякакви трудности. Радва се на всяка нова книга с чистата радост на юноша. И е все тъй мълчаливо вдаден в любимото дело, самовглъбен или смирено разговорлив, а понякога – категоричен и полемичен. Годините са хвърлили своя щрих и върху поетичното му слово – някога подчертано лирично или патетично, днес то е повече разсъдъчно, но и нерядко открито идейно позиционирано. В творчеството си неотстъпно защитава търпеливо отгледаните във времето нравствени и естетически ценности, завещани му от духовния кръстник на бесарабската българска поезия, поета Андрей Германов.
Когато си мисля за бесарабските български корени на Нико, винаги изплува случка, разказана от самия него. Пътува случайно с българин от България, който е безкрайно учуден как така местен човек говори български. На въпроса му от колко време живее тук, следва отговор: „Аз съм българин и си живея в Буджака вече 200 години”. Това са думи на поет. В тях са споени нишките между „тук” и „там”, между Степите и Балкана, между отломките на паметта. Тръгнал от с. Нова Ивановка Българска в Украйна, Нико Стоянов ще извърви част от житейските си пътеки в съветското време, друга част в перестройката, оказала се повратна точка в духовните му търсения. А в независима Молдова ще е сред първите, отстояващ демократичното право да твори на родния си български език, като създава поезия, завладяваща със своята изповедност.
Трудно е да се каже, кой е по-яркият, по-силният в личностното присъствие – публицистът или поетът Нико Стоянов. Невъзможно е да се даде предимство на нито един от двамата. Но нека тръгнем от публициста и журналиста, защото неговото време и поведение са съзвучни с Некрасовия стих: „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан!” Годината е 1988. Рождената дата на може би най-важното дело на журналиста – вестник „Родно слово”, първия списван на български за българските дела и надежди в Буджака. Опитът му на изграден вече публицист и поет, оценен по достойнство с членството му в Съюза на журналистите, в Съюза на писателите на бившия Съветски съюз и в Съюза на писателите на Молдова, прави изданието духовен знак на българското въздигане след демократичните промени. Ревностен към всеки документ на това своеобразно възраждане, години по-късно, през 1915 г., Нико Стоянов събира и издава в книга най-важното, публикувано в „Родно слово”, под наслов „В начале бе Слово”. Съизмерването с библейското откроява самочувствието на журналиста да улови и впрегне в действие духа на своето време. Материалите в книгата представляват хроника на българските дела в Бесарабия от края на 80-те и 90-те години на 20. век, изпълнени с вяра в настоящето. Но те отправят поглед и към драмата на исторически преживяното. Неслучайно като епиграф на книгата са поставени думите на д-р Иван Селимински: „…преселването е голямо зло, чиито последици човешкият разум не може да си представи.” Вестникарските публикации разкриват още една страна от способностите на Нико Стоянов – тази на редактора. Да си тръгнал от „сладкия” български диалект на родното село и с воля и упоритост самостоятелно да овладееш книжовната българска реч, това определено респектира. И днес постигнатото не му носи спокойствие. С усърдието на златотърсач той прониква в недрата на българския език и доволен от откриването на нова за него дума, бърза да я вплете в поетическото си слово.
Убедена съм, че именно поезията е водеща в духовните интереси на Нико Стоянов. Нещо повече, той има самочувствието на поет със съществен принос в бесарабската поезия днес. Първата му поетическа книга се появява през далечната 1976 г. И оттогава в творческата му биография се вписват още двадесетина – и всяка следваща е ново изпитание за перото му. Тематично и образно-емоционално поезията на Нико се вписва в характерната знаковост на съвременната бесарабска българска литература. Но специфичното ѝ звучене е в търсената диалогичност с българската класическа поезия. Откриваме общи мотиви и идеи, но озвучени различно от българина, роден в Бесарабия. Заслугата (или вината) да се появи в тези географски ширини не е негова, а на дедите, с които е свързан в една родова верига. Въпросът: „Защо съм тук и откъде идвам?“ човекът Нико Стоянов носи в себе си пожизнено. Още от времето, когато се гони с вятъра в ширналите се степи, до първия миг на изумление пред величието на планината. А поетът ще впрегне тези жизнени сокове в стих, при това акростих, в който клетвено изписва името си: „Синове сме на тази/ топла, южно-равнинна страна, / от която ще пазим/ ясен поглед и обич една;/ но в гърдите ни нещо/ от Балкана остана –/ все хайдушко, горещо…” Това е светоусещането на поет, носещ в сърцето си образите на две родини, на две скъпи за него имена – Бесарабия и България. Много пъти съм се питала какъв е душевният строй на човек с такъв дар, а може би – проклятие – от съдбата. А когато този факт не е въпрос на личен избор, а на исторически сложили се обстоятелства за цял народ, това е драма. Като такава ще я изживее и лирическият човек на Нико Стоянов, но това не е модерното раздвоение на личността, а по-особено личностно оцелостяване на лирическия аз. Затова и думи като род, родина, прародина в творчеството на поета от Бесарабия разширяват обема си, но винаги в синтеза на българското като еманация на духа и смисъл на битието му. Всички отговори на всички свои „Защо?” поетът е дал в превърналото се вече в класика стихотворение „Моят род”. На мнозина то е известно. Особено на тези, за които участта на бесарабските българи не е чужда. За тях и за другите, които ще го прочетат за първи път, си струва публикуването му тук.
И все тъй българи ще бъдем…
Андрей Германов
Бих, може би, проклел отдавна
и оня век, и оня ден,
когато прадядо ми бавно
повдигна своя бял остен.
Когато тръгна, заскрибуца
през буците от рът на рът,
с дечица пълната каруца –
печална песен – в дълъг път.
Проклел бих неговото име,
ако бях днес уверен аз,
че щеше инак да ме има,
да мога да говоря с вас…
Напуснал свидните Балкани
не за да търси лек живот,
а българин да се остане
и да опази своя род!…
Всеки прочит на това стихотворение раздвижва въображението ми. Пренареждам образите, опитвам се да ги изведа от контекста на възкресеното време, търся непреходното. Творбата е благодатна за усилието ми: образи и чувства, пренесени през вековете с тъжната протяжност на народната песен; класическа скулптурна композиция на прага на неизвестното; философия на вкореняването, без което не можем (…”и българин да си остане…”), отхвърлило съмнението на всяка условна реч ( „Бих, може би, проклел отдавна…”). И Път. Пътят ни на българи и човеци. Само този неръкотворен паметник да беше създал Нико Стоянов, би останал в благодарната памет на своите сънародници. А той има какво още да им даде благодарение на будния си творческия дух. И разбира се, с божията воля. Да бъде.
Кирилка ДЕМИРЕВА
Източник: ndb.md
Издвој новости на српском
