Жера̀вино – една щипка живот

Най-южната точка на община Босилеград се намира в село Жера̀вино. Най-западната на България е на същото място. Това е днес Жера̀вино – тримеждието между България, Сърбия и Македония.

27 ноември 1919 година

Над Париж времето е дъждовно. В предградието му Ньой небето кървави ги рони. В тържествената зала на Ньойската община атмосферата е приятелска и някак задушевна, но не и за българската делегация. Днес ще се състои церемонията по подписването на мира между съюзниците, сдружените сили и България. Жизнерадостният дух в залата е в несъответствие с дъждовния ноемврийски ден. 

Българската делегация е притисната и макар срещу волята си даде тържествени уверения, че клаузите на Договора ще бъдат вярно и честно изпълнявани., Съюзниците увериха, че ако това обещание се запази в бъдеще, те ще помагат на България да преодолее неприятното минало и неблагоприятното настояще.

Съвпадение, символика или едно намигване на историята – може би! На стената в тържествената зала се мъдри картината, изобразяваща майката на бившия цар на България, Фердинанд – Клементина, свидетел на срамната церемония. „Бабата на Европа”, както я наричаха, нарисувана като момиченце с букет рози, застанала до баща си Луи Филип и майка си.

Часовникът показваше 10 часа и 30 минути. Клемансо, в качеството си на президент на Мирната конференция, беше със сиви ръкавици и сива жилетка. Изглеждаше учудващо млад. От дясната му страна бяха господата Полк, Хенри Уайт и генерал Блис, представляващи САЩ. Отляво седяха г-н Сесил Хармсуърт и сър Ейр Кроу, представители на Британската империя. Клемансо водеше оживен разговор на английски със съседите си и видимо беше в добро настроение. Междувременно делегатите пристигаха. Канада беше представена от сър Джордж Пърли, Австралия – от г-н Андрю Фишер, Южна Африка – от г-н Реджиналд А Бланкенберг. Нова Зеландия се представяше от сър Томас Макензи, а Франция – освен от Клемансо, и господата Клод Тардю и Жул Камбон, пък Италия – от сеньорите Маркани и де Мартино. Япония представляваше г-н Мацуи, Белгия – Ван ден Хювел и Ролин Жакеминс. Китай беше представен от г-н Ву, Куба – от сеньорите Мартинес и Ортис, а Гърция – от господата Венизелос  и Палитис. Хеджас се представляваше от Рустем Хайдер и Абдул Хади Асни. Полша представяха господата Грабски и Патек, а Португалия – сеньорите да Коста и Баралха Рейс. Сиам беше представен от принц Чарун, а Чехия – от господата Бенеш и Осуски. България – от Александър Стамболийски. Той влезе последен.

Конференцията беше кратка. Всичко свърши за петнайсетина минути. Победителят по бойните полета сега , за петнайсет минути, на Зелената маса беше унизен, оскърбен и осакатен!

3 ноември 1920 година

-Господа, сега е 10 часа и 22 минути, местно време. Аз, като представител на френската държава и упълномощен лично от министър председателя на Франция, г-н Клемансо, както и от Мирната комисия, чиито представители сте вие, тук побивам този кол, който отсега ще бележи граница между две суверенни държави – Царство България и Кралство на Сърби, Хървати и Словенци. Нека новата граница допринесе за траен мир не само между тези балкански държави, но в Европа и света.

Докато френският представител държеше пламенната си реч за границата и световния мир, японският му колега си мислеше: „Това ако го бяхте сторили на нас, японците, войната още този час щеше да продължи.”

Отсреща италианецът учудено гледаше французина – как се увлича в беседата си, явно доволен, че колегите от Комисията „внимателно” го слушат. През акъла му минаваше мисълта: „Ето това е  несправедливата граница! Тук  мир никога няма да има! Да разсечеш едно село в две държави, та да разделиш роднини, съседи, близки, приятели…ами за да се видят, те ще трябва да вадят паспорти и куп други документи… Това ли е справедливост?! И ние тук всички се наричаме „членове на мирна комисия”. Бог да пази от такава мирна комисия!”

Американецът, с каменно изражение, гледаше французина и си мислеше за каубойските престрелки по градовете на Тексас и за недалечната история на индианците и тяхното прогонване и измъчване по родните им места и правеше си съпоставка между зулумите на американското правителство срещу червенокожите и съдбата на тези тук, които утре ще осъмнат в своите домове, но в чужда държава. Разликата е съща, като и приликата. Прокудени, онеправдани, с цел унищожение до последния, ако не е покорен на бледоликите. „Ние сме големи, силни, могъщи, ние сме победители – мислеше си американецът, – затова никой нищо не може да ни направи, а тия тука, клетници, хем са малки , хем са слаби. И роби ще са, все докато светът отново не пламне…”

А пък тоя, от Обединеното Кралство си мислеше: „И на нас, рано или късно, това ще се случи, ако не днес, то утре трябва да отстъпим насила завладяното. Но дано не бъде скоро! Трудно е да работиш, за да живееш!” От тази мисъл той се сепна, направи някаква гримаса и погледът му започна да блуждае по чукарите на Жера̀вино.

Само представителят на сръбската комисия си мислеше: „Днеска до тук, утре до там – Брезник… Перник… а един ден ще пия кафето си в София!”

-Господа, може би ви отегчих – завършваше речта си французинът, – но да се надяваме, че ние днеска свършихме важна работа и то в името на мира и правдата!

На всички вкупом, освен на сърбина, им мина през съзнанието: „И това ако е мир! И това ако е правда…”

А самият французин вътрешно се погнуси и си каза: „Тук мир няма да има. Но така е устроен светът… големият да определя съдбата на малкия…”

… Жера̀вино от малко стана още по-малко. От крайния запад премина в крайния изток, от една – мина в друга часова зона и това всичко стана на 3 ноември 1920 година в 10 часа и 22 минути.

Радко Стоянчов