Билети в една посока

Някога дори най-неграмотните селяни са оставяли най-добрите телета за да си отгледат добри крави. Другите, по хилавите, са гледали да ги продадат на касапина, или по възможност някъде по-далече. Всичко добро, наследено или придобито, се е пазило и завещавало на най-работливите и пестеливи синове – да пазят семейното огнище и да го оставят на поколенията.

Майсторите и занаятчиите години наред са обучавали синовете си и са им оставяли занаята или дюкяна в наследство, след като до съвършенство са овладявали тайните на занаята и са били готови да поемат отговорност за дом и семейство. Това може да ни се струва остаряло и консервативно, но не бива да забравяме, че така сме стигнали до днес. И че, общо взето, нормалните държави и днес така функционират.

Ние сме изключение от правилото. Днешните родители, политици и държавници вече нямат умението да оставят най-доброто за себе си. Вместо да направят всичко възможно да задържат най-образованите и работливи млади специалисти в страната, те ги оставиха спокойно да си отидат в чужбина. Даже ги и насърчаваха. По правило, тука остават слабите, непредприемчивите, мързеливите, „лошият материал“. А от лош материал няма как да се направи нещо добро и качествено.

Парадксът е, че в чужбина очевидно ги посрещат много по-добре и им предоставят по-добри възможности за живот и професионално развитие отколкото в родината която е похарчила луди пари за образованието им.

Вредата е многократна. Един път за инвестираните в образованието средства. Втор път за липсата на млади специалисти които трябва да бъдат двигател на развитието на държавата и обществото и да я модернизират. Страдат и младежите когато напускат страната, страдат семействата им, страда и държавата която остава без млади хора.

Държавата се управлява от възрастни и консервативни хора, които, при всичкото уважение което им дължим, продължават егоистично да си живуркат с носталгия към миналото.

Днешните поколения вече са далеч от идеалите и стремежите на техните предци. Те искат да живеят тук и сега и да вземат всичко от живота. С тази цел те още от ученическа възраст се обучават, изучават чужди езици и специалности с които да могат да се реализират в чужбина. И накрая си купуват билети в една посока. Социологическите анкети показват, че мечтата на почти 60% от работоспособното население и 80% на младежта е да избяга на Запад. Каквото и да ги очаква там.

Държавата на техните родители, на войните, на ксенофобията, на корупцията и протекционизма, на безработицата и бедността, на партийните назначения, на купените дипломи, на манипулираните избори, на несправедливостта  – вече не е тяхната държава.

Безсилни да я променят, те искат час по-скоро да избягат от нея. Никой няма морално право да ги съди за това. Защото днешните управници вече нямат умението на предците си да оставят най-доброто теле за стопанството си и да помислят за дом и семейство на децата си.

Някой ще ги упрекне, че младите са виновни, че не се борят, че тръгват по линията на по-малката съпротива – да отидат там където някой друг се е погрижил да направи нормална социална държава, вместо да поемат и нормализират собствената си. Дори и така да е, следващият въпрос е – а кой ги научи на всичко това?

Някой не беше ли казал, че учениците са огледалното изображение на техните родители и учители?

Иван Николов