Пандемията от коронавирус ни накара да си спомним, че няма нищо по-ценно от общуването и от доверието между хората. Парите и скъпите вещи нямат никакво значение ако няма с кого да ги споделиш. Щастието е невъзможно сред море от нещастни. Дори и пиенето не върви ако си сам.
Споделям всичко това докато гледам поредния епизод на омразата помежду ни. Той се развива на границата между България и Северна Македония, където един мъж беше държан седем часа и в крайна сметка беше върнат обратно в България. Неговият единствен „грях“ беше, че искаше да занесе едно дарение. От книги. Написани предимно от двата братя, българи от Прилеп, Македония. И да ги раздаде. Ужасно нещо, нали?
Не мога да се освободя и от лошото чувство за надменното поведение на някои важни фактори в българското национално малцинство в Република Сърбия. Всички малцинства (и хърватско, и унгарско, и другите) гледат да направят възможното първо да съхранят своята идентичност и едва след това се грижат за великите интереси на Сърбия. При нас май е обратното – на първо място гледаме да угодим на сръбските интереси, а за нашите, българските – ако остане време и място, така някак си полу-тайно. Който пък е готов да ги защитава явно и на глас, той става враг.
А толкова ли щеше да е трудно просто да си подадем ръка? Да не си говорим глупости за фашисти, партизани и окупатори, но само след като погледнем честно истината в очите. Какъв Европейски съюз при това провокативно поведение на македонските и сръбските власти? Борисов, Заев и Вучич се прегръщат пред камерите и си пращат картини, а под повърхността – само бой. По кого – сещайте се. Европейският съюз означава свобода и демокрация, а не омраза. Европейският съюз не е Съветски съюз, но не е и Югославия. За носталгиците да припомня – тези две ментета отдавна се поминаха. Заченатото в грях така си и отива…
Остава ни единствено надеждата. Да се опитаме да я запазим!
Издвој новости на српском
