Патриотизмът на едно добиче

Според думите на баща ми, Бог да го прости, случката със Симеоновия вол Средан се е случила веднага след Втората световна война. Кираджиите от Кюстендил съобщили, че Великите сили в Ялта решили „сърбите пак да се върнат на границата“.  Тая новина потресла и ужасила селяните край границата. Изплували спомените за побоищата и изнасилванията на кралската жандармерия и си казали, че тука „нема живот“ и керваните с воловски кола, натоварени коне и хора плъзнали през махалите и се заточили по прашните пътища към България. 

„Есента беше топла и мека и щом като си прибра житото, първият ни комшия чича Симеон Лулето,  дето живееше в „Симеоновци“ над нас, на стотина крачки от границата, натовари в канатите каквото можа от покъщнинката си, натовари и кобилата, впрегна  воловете Средан и Пладненко, след него жена му стрина Райна, като сега я гледам, захапала перото на яшмака за да не се чуе плачът й, снахата с бебето и трима синове, след тях и кучето, минаха границата на  „Разкръсйе“ и си отидоха чак за Бяла Слатина.  Беше ми мъчно и тежко че си отиват ама не се разплаках.

След една седмица, кучето се върна. По цяла нощ обикаляше около къщата, квичеше, виеше и накрая го намерихме през зимата пцовисало пред кошарата! Та с това куче си прекарахме седенките през зимата, все за него си говорехме. И си казвахме, че е по-саглам домакин от чича Симеона – пцовиса от глад и студ, ама не си остави дома! Това ме разплака.

След тях тръгнаха да се изселват и другите ни комшии и роднини. Кои в Оряхово, кои в Козлодуй, кои в Дъбник, кои в Плевен – кой накъде види. Селото комай-комай се изпразни. Останаха пусти къщи, плевни, кошари, хамбари и кочини – да те е страх да минеш край тях. Останаха ептен стари и недъгави, вдовици и сирачета на които нямаше кой да им помогне и да им посочи пътя. Останаха и ония на които не им се свидеше да напуснат бедните си домове, а бяха сиромащия до шия. Останаха и чорбаджиите които ламтеха да приберат изоставените имоти. От време на време минеш некой от там и ни донесеше „хабер“, кои са живи и здрави и кои са се стопили „от съклет“.  

Ама пустите мъки не били дотука.

На пролетта, покрусени и смазани, някои наши съседи започнаха да се връщат. Комунистите в България им скръцнали, че те били избегали заради „капиталистическата пропаганда“ от „братска Югославия“ и да се връщат по местата, защото когато настъпи комунизма, какво значение има дали ще си в България или в Югославия – навсякъде ще бъде рахат и благополучие! Та тия, които не успели да се настанят и да си намерат работа във вътрешността на България – пак натоварили каквото могли на колата и конете и поели пътя назад. Върнаха се, сведоха глава, млъкнаха и превиха гръб над нивиците си.

Бях вече шеснайсет годишен и си мечтаех и аз една вечер да прехвърля баира над Горно Уйно и да си отида в България, ама майка ми Цвета, вдовица, тресна с юмрук и реши да си остане на огнището:  „Тука ме е оставил баща ти, нема да мръднем от тука“. То тогава не беше както сега, думата на родителя беше закон. Имах и още две неомъжени сестри, пък и на мене ми беше свидно и се примирих за преселването.

Бяха минали седем-осем месеца откакто Симеоновци се бяха изселили. Дойде „хабер“ че са се настанили там – поминували си. Историята с кучето тъкмо я бяхме позабравили, когато се случи другата с вола, та ни посрами  и ни направи бетер от добичетата.

Беше два-три дена преди Благовест, натоварих канатите с гюбре и впрегнах воловете да го откарам в градините. Сръбските граничари вече се бяха върнали, ама границата още беше хлабава, та си минавахме натам и натука. Пътят ми минаваше пред Симеоновци и като си карам воловете и трескат колата, стори ми се, че мъцна вол! Гледам, пред Симеоновата кошара стои Симеоновият вол – Средан!  Помислих си, да не са се върнали човеците от Бяла Слатина, не бе, нема никой. Само Средан си стои пред кошарата, гърчав – кожа и кости! Повикнах го по име, той обърна глава и ме погледна едно жално-жално, та и мене ми домъчня и ми потекоха сълзи.  Добиченце, ама душица, и на него му докривело за дома и къде се е свирало, колко време е ходило, Господ знае, ама пак се върнало пред кошарата си! Това вече истински ме разплака!

Откарах гюбрето в градините и на връщане се отбих при чича Стояна Таласъно, той беше нещо баджанак на Симеона Лулето и му разправям за вола – той не ми вярва! Дойде да го види и се прекръсти, не може да повярва! Обикаля го два-три дена, то добичето прегладнело, па го хвана и си го прибра. Нещо си пращаха хабери с баджанака и се разбраха. Чича Стоян го прибра, гледаше го, па си изора на есента с него. И ми разправяше, че правили сметка – един месец се бавил Средан докато пристигне от Бяла Слатина“.

Днес си спомням този невероятен спомен на баща ми и се питам, дали днешните хора могат да изпитат чувствата които са накарали кучето и вола на дядо Симеона Лулето да се върнат пред родната си къща? И да се разплачат над тежката ни историческа съдба която непрекъснато ни е карала да бягаме от родните си домове.

Иван Николов