Махленските въпроси, пелтеченето, дребнословието, затъването в тривиалности стана част от сивото ежедневие, диагноза която бавно и сигурно изяжда психиката и душевноста на обитателите на малките населени места. Дребнословието е опасно занимание, особено за малките населени места, с малки и големи обитатели и обожествени съзидатели. По презумция в малките населени места хората са по-ограничени, погълнати от злорадство, тясно скроени и често страдат от остри пристъпи на завист. Каква ирония точно на тези малки площи и пространства да подминаваме с лекота малките и съществени неща, дребните радости и щастливи мигове. Каква ирония да имаме за отправна точка абсурдната жестокост с която замерваме близки, околни, себе си. Каква ирония на малките площи и пространства да рушим , съдим и замерваме с камъни, вместо престъпни гамени, хора с открит поглед на нещата и трепети на душата.
Живеем и взимаме решения единствено вторачени в илюзорни представи, че нашата особа е най-могъща, свята, короната никой не посмя да мята, отричайки напълно всичко останало освен себе си. Стигайки до жестокост непозната дори в животинския свят, вторачени, залисани и обсебени от размера на собственото его потъваме в небитието. Задаваме ли си въпроса какво замъглява съзнанието ни? Идва ли момент в който си задаваме въпроса кои са наистина важните неща, а кои малките, незначителни, мимолетни такива. Когато настъпи съдбоносния избор да бъдем човеци, не човекоядци понякога е късно.Твърде късно.
В малките населени места хората живеят люшкайки се между двата полюса, потопени в среда в която всякаш не се различава контраста между черно и бяло. И все пак черното е вяло бяло, а бялото изчистено черно с оттенък на надменно. Среда в която губиш желание да избираш свободно елементарни неща, да не говорим за права да декларираш национална, партийна, сексуална принадлежност.Незначителни неща, обезцветени, опетнени, захвърлени неясно, вкарани в тясна и мъглява рамка. „Замка”, капан, уловка, уравниловка. Спираш свободно да мислиш и изричаш на глас в среда способна лавинообразно да очерни и заличи родствените връзки на цели поколения, да разруши взаимосвързващите ги отношения и да те обвини в неподозиращи грехове и нарушения.
Малките населени места отдавна не са това което бяха. Нямат магията на дом, себеотвержено обоняние на косена трева и щастливи деца, тичащи по баири и цветни нивя. Няма го вкусът на прясно масло и филия току- що изпечен ръжен хляб. Няма ги усмихнатите лица на баби и дядовци, къра изпълнен с детски глъч и песен на жътварки.Истинският хляб заместиха тестени изделия, бъкани с изкуствени добавки и неясни съставки, а жътварките днес са клюкарки. Обикновени селски клюкарки.Тези, които знаят на кой децата пият, пушат и здавето си рушат, нищо че собствени нямат и ако имат техните са минзухари за мирисане до екстаз и втрисане.
Днешните малки населени места имат дъх на миризливи пушеци от изгнили надежди и попарени мечти. Днешните малки населени места потънали в бурени и тревуляци, пеят своята тъжна клета песен. А бурена расте и задушава всичко около себе си, дори и своите събратя по вид. Гарантирано самоунищожение, буренясало поколение без мнение. И така вторачени в собствения си егоцентризъм, в поглъщащите ни бурени и тръни, броим чуждите грехове и мъни. Пропиляваме възможностите да погледнем на света с други очи.Вторачени в чуждите грешки, чуждото (не)щастие отминава живота ни, отминават миговете в забрава. Гоним щастие,успехи, известност, кариера, благополучие, власт в скорострелен захлас, без глас. Същевременно петним името на оня, продажника, престъпника, измисления враг без плът и кръв, разкъсвайки го до кост, провъзгласявайки за некакнен гост, недоброжелател и продажен предател. И за какво е всичко това?Къде ще занесем слава, величие и сила?В някоя мрачна могила?! Измисляйки фалшиви герои, фашливи митични същества за подпорна сила и магия, губим представа за собствения образ и величина. Захвърлени на бунището, гнием с останалите миришещи твари, захвърлени от дребнави злобари.
В късогледството си мнозина не разбират че споренето, говоренето или убеждаването не е заради спора и собственото си тщестлавие и значимост, а заради бъдещето което не бива да е проблемен избор и предначертан вектор. Въпросите са сведени до прости избори да не предизвикваме гнева на разрушителните сили, за да има заплата, докато държим …..Измитайки прахуляка, пращайки го в небесата, витаем опиянени, от звезден прах закърмени. Как се превърнахме в зверове, без да го осъзнаем? Кой ще прекрати експерименталната жестокост? Кой ще ни върне в правилния път? Има ли кой?
Александра Димитрова
Издвој новости на српском
