Андрей Кара, Украйна: Българин съм, моите деца също ще бъдат.

Де е България?

„Де е България?“ е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

Днес ще си поговорим с Андрей Кара, на 24 години, от Урайна. Част е от българската общност в Болград, но вече живее и развива свой бизнес във Варна. През какви трудности е минал, за да стигне до тук днес, как е преминало детството му и какви са спомените му от първото посещение в България, ще разберем от Андрей в следващите редове.

• Здравей, Андрей! Разкажи ни повече за твоето детство в Украйна, как премина, кои са ти най-милите спомени?

Андрей: Израснах в българско семейство (което е рядкост в града), от малък говорих на български с родителите, баби и дядовци и много роднини. Повечето ми близки са от с. Нови Троян, Болградско. С другите деца говорих руски. Така че едновременно общувах на два езика. Много обичах да пътувам на село, защото там участвах пряко в различни обичаи и ритуали. Ходих заедно с другите деца да коледувам, за Нова година да поздравявам познати и роднини. Харесваха ми обредните торбички, украсените пръчки (бел. ред. сяурвачки), обредните песни, получените подаръци, емоциите, които споделях с баба и дядо кое как е минало, къде колко сме пели и как са ни посрещали. Обожавах домашните животни, които отглеждаха – ходих да ги храня, да чистя, да следя ритуалните кланета на прасета, агнета и др. По мое желание отглеждах и в града много животни – домашни и екзотични. Беше ми интересно. И сега си имам куче тук, във Варна.

Обичах много Великден, защото заедно с баба и мама боядисвах яйца, разрешаваха ми да играя и с тесто. Разпитвах често за гозбите  – баница, манджа, каварма, паски (козунаци) – кое как се прави и защо. Всяка година заедно обирахме гроздето, царевицата, пипера и друга реколта. Селският труд ми е познат – всичко качествено и навреме!

Когато вкъщи претърсваха всяко лято чеиза на мама (черги, килими, възглавници, пишкири и др.), разпитвах кое как се казва и къде се слага. Макар че и сега имаме постлани килими, само че не на стената, а на пода. Майка ги ползва и ги харесва. Те са вълнени, истински, направени от баба с нейно участие (чистене и обработване на вълната).

Шестгодишен тръгнах на училище – учих и завърших Болградската гимназия „Г.С.Раковски“ през 2014 година. От първи клас учих български език, после българска литература и история на България. Като малък си мислех, че знам два различни български езика – диалектния и книжовния. Още петгодишен започнах да танцувам български танци – бях активен участник в Народния ансамбъл за български танци „Хоро“ към гимназията. Това много ми помогна след първи курс тук, защото започнах да работя като аниматор и подготовката ми беше полезна. С майка и татко участвахме в различни семейни училищни проекти – израснах щастлив и обичан. Бях много любопитен за всичко и винаги ми обесняваха и показваха и кое е хубавото и ценното.

У дома за България се говореше винаги. Майка ми е завършила висшето си образование тук – в гр. Шумен. Често пътувахме с ансамбъла и за различни конкурси до България. Разказите за България чувах и в къщи, и в училище. И за мене вече не беше нещо далечно и непознато както за баба и дядо, а реално, живо.

• Спомена за Великден, има ли и други празници, които традиционно сте чествали?

Андрей: Преди повече отбелязваха празниците по семействата по селата. Сега вече много традиционни обичаи се провеждат по-мащабно, като големи български фестивали – Трифон Зарезан, Лазаровден, Гергьовски панаир, Великденски конкурси, Винен фестивал (прибиране на есенната реколта), Коледни и новогодишни празници, Музикални конкурси и фестивали, възстановяване на църковни християнски ритуали за различни имени дни.

• Разкажи ни за българската общност в Украйна. Знаем, че там има много истински българи с възрожденски идеали, които много обичат България.

Андрей: В Украйна е най-голяма българска диаспора в света – около 400 хил. души, като компактно българите са в южната част на Одеска област – Бесарабия. Спазват се традициите, обичаите, езика и обичта към България. От прадедите се предава споменът за Балкана, за чернозема и благоговението към България. Мнозина никога не са били в България и вече няма да могат да дойдат (за съжаление). Затова, когато дядо ми навърши 70 години, за подарък го докарах да види България – разпитваше за всичко, наслаждаваше се, че е тук, опитваше да я запомни.

Защо в Бесарабия повече говорим за обичта към България? Нима българите в България не я обичат? Искрено се надявам и вярвам, че я обичат ( и аз познавам много такива хора), но бесарабските българи я обичат по особен начин, може би защото я нямат, защото много им липсва, затова вероятно я обичат с особена обич – „кръвта вода не става“… Може би защото прадядовците ни никога не видяха България и няма да я видят…

• Мечтаят ли бесарабските българи да видят България?

Андрей: България е била мечта и често нереализирана за много поколения бесарабски българи. Днес България е реалност, не далечна и непостижима, а напълно «възможна», свързана с пряка възможност да се осъществи при желание – за учене, работа, развитие.

• Какво беше чувството, когато ти стъпи за първи път на българска земя?

Андрей: За първи път посетих България, когато бях петгодишен, но четливо помня как на границата (рано сутринта) не исках дори да закусвам, защото се страхувах, че ще пропусна нещо важно от България. Тогава за първи път видях планини и много бях учуден, че навсякъде се говори на български (и при това не на такъв български, каъвто говорят при баба на село). На всичко се радвах: на невероятния сладолед, чистото море, кебабчетата и шарената сол… Разбирах всичко, за което ми разказваха, бях толкова доволен и щастлив, че сега дори се учудвам, че толкова много неща помня оттогава. От тогава изминаха почти 20 години, изтече много вода, след това имах много посещения, много ярки емоции и запознанства, но първото си посещение помня много четливо.

• Едно от посещенията знам, че е било много запомнящо и е свързано с Фондация Българска Памет. Разкажи ни за него..

Андрей: Често посещавах България. Като гимназист имаше периоди, когато пътувах по 3-4 пъти годишно. Така паметна ми остана 2007 година. Бях в групата на учениците от Болградската гимназия, която пътуваше до България, по покана на д-р Врабевски. Обиколихме цяла България – всеки ден в нов град, в нов хотел, с нови емоции. Градовете, селата и паметниците се редяха в съзнанието ми като малка карта – Варна, Мадарският конник, Велико Търново, Етъра, Пловдив, София, Рилският манастир… Невероятни емоции изпитвах тогава, когато гледах шоуто Звук и светлина във Велико Търново. В захлас разказвах на съучениците си колко е величествено, трогателно и прекрасно. А къщите, които „растат една върху друга“ завинаги останаха в паметта ми като неповторим шедьовър. Етъра… Етъра ми се стори толкова познат и в същото време толкова необичаен. Много от нещата, които видях там, бях виждал на село при баба и прабаба. Но тук беше подредено, украсено и много красиво. Старинният Пловдив беше поредното откритие – тази неповторима атмосфера, изписаните улички, музеи и хотели – това беше много ярко. А когато наблюдавах от Витоша София, се радвах като човек, попаднал в открит космос. Там от височината разбираш колко е малък и беззащитен светът, колко лесно може да го загубим завинаги… Някак си много особено и трепетно се чувствах, когато попаднах в Рилския манастир. Първо самото месторазположение ме впечатли – тези заснежени планински върхове все едно бяха от някаква приказка, в която се вглеждаш и не можеш да повярваш. Самият манастир е толкова величествен, особен, сякаш създаден само за възторг и преклонение. Така мога да разказвам дълго… През цялото време ни съпровождаха хора, искрено загрижени за нас – д-р Врабевски и неговите помощници. Той лично пътуваше с нас и постоянно питаше дали не сме гладни, харесва ли ни, как се чувстваме.

След това участвах в семинарите на Фондацията във Варна през 2012, 2013 години. От тогава имам много познати. Важно беше, че се научихме чрез тези семинари да работим заедно, да създаваме екипи, да не се страхуваме да пробваме, да откриваме, да преследваме най-вече мечтите си. Защото младите хора, с които се срещахме, споделяха опита си, пътя, по който са вървели и потвърждаваха, че мечтите трябва да се гонят яко – няма невъзможни неща!

• Какво би посъветвал тези, на които тепърва предстои да вземат участие в семинарите на Фондация Българска Памет?

Андрей: Може би да се опитат максимално да участват в предложените занимания, което ще ги накара да анализират и да правят изводи, да погледнат наоколо малко по-широко. Да чуят за опита на другите като прилагат от него, това, което им допада… Да знаят, че в България има хора, истински загрижени с проблемите на българите извън пределите й.

• Чустват ли се българите в Украйна по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?

Андрей: Българите се чувстват българи там, където свободно могат да говорят на български, да тачат радициите и обичаите, да откриват и създават бъдещето за своите деца. Затова в Украйна, в Молдова и другаде българите не се чувстват по-малко българи. Просто са българи, които не са израснали в България.

• Чувствали ли сте някога обидени или забравени?

 Андрей: Случи се така, че много години наред виждах само най-хубавото и най-доброто в България и това ме радваше. Като малък вярвах, че тук няма лоши неща и не може да има… Всеки път, опознавайки нещо ново от традициите, обичаите, историята и литературата, убеждавах се в мисълта, че „България е най-хубавата земя на света“.  Но освен това хубаво и светло, оказа се, че има и неща, с които се сблъскват и в други страни – безработица, социални проблеми, икономически, екологически и др. Така както е в Украйна, Русия, Молдова и други европейски страни. Боли ме, обидно ми е, че в моята прародина, това кътче прекрасна земя, която е пълна с природни богатства и забележителности, една малка държава с древна история и богати традиции и обичаи, съществуват проблеми, които управниците не могат да решат. Защо? Преживял съм трудни моменти (както и мнозина бесарабски българи), включително и емоционално напрегнати. Всекидневието понякога ме натъжава, но знам, че трябва и мога да продължа напред!

• Андрей, стигаме до въпроса „Де е България“ за теб?

Андрей: България е там, където има поне един българин, който

– знае родния език и го предава на децата си;

– иска да работи и го прави честно, подпомагайки другите;

– възпитава децата си в най-добрите български традиционни семейни и християнски ценности;

– тачи народните традиции – знае поне едно хоро или една песен…

За мнозина България е и в Бесарабия, и в Молдова, и в Бразилия, и в Румъния, и в Крим. Трябва да е и в БЪЛГАРИЯ!!!

• Коя е твоята родина?

 Андрей: Моята родина е Бесарабия (към която и държава да принадлежи), защото там се родих и от там са моите детски спомени, майчините заръки и бащиния праг. Там са майка и татко. Там са гробищата, където са погребани мои близки и роднини.

• А когато те попитат каква е твоята националност какво отговаряш?

Андрей: Аз съм българин, защото моите родители, баби и дядовци, моите предци са българи. Защото моите деца ще бъдат българчета!

• Гордост ли е да си българин в днешно време?

 Андрей: Би било добре да е гордост, но това не ми отнема правото и желанието да съм българин.

• Има ли нещо от което се нуждае българската общност в Сърбия?

Андрей: Вероятно бесарабските българи днес имат нужда да знаят, че могат да разчитат на подкрепа от България, че техните деца, избрали България за учене и живеене, са щастливи тук.

• Какви са плановете ти за бъдещето, какво искаш да постигнеш?

 Андрей: Следвах във Варна, специалност Туризъм и през летните ваканции работих на различни места в тази сфера. Имам много приятели и познати. В течение съм с какви трудности се срещат бесарабските студенти, по възможност им помагам тук във Варна или на тези, които от други български градове се оказват тук. Искаше ми се да се развивам точно в бранша, от който разбирам и смятам, че мога да се справя. Обаче световната криза – пандемията – внесе корективи. Точно туристическият бизнес се оказа, може би, най-засегнат. И аз реших да пробвам нещо друго, ново. Открих малка фирма. Взех под наем помещение за автомивка и малко заведение към него. В момента предлагам работа на хора, които искат да работят, но още нямат опит или не са напреднали с езика, нуждаят се от временна работа.

 

Източник: bgmf.eu