Там, на Прека нива, Белутско, имало вековен дъб, белутани му викали Самовилеца. Никой не му знаел годините, камо ли как се е пръкнал на това видно място. Самовилеца за белутани бил свято дърво, никой не смеел клонка от него да отчупи, от куче да се отбрани, а камо ли да му посегне. Това вековно дърво щедро предлагало сянката си през топлите летни дни на пастири, жътвари и случайни минувачи. Носят се легенди, че бил сборното място на хайдушки дружини. Самовилеца от хората бил зачитан като Божи храм, като закрилник на селото, и тези вярвания му придавали святост и Божествена сила, сила, която закриля или наказва.
Годината била 1931, последният ден на месец август. Асен Северинкин, член на ВЗРО „Въртоп” получава задача да убие оръдието на изедниците, Стоян Филипов от село Плоча, Босилеградско, физическия убиец на Георги Йосифов Спанчевски, четник от Коченската чета, сътрудничила си с „Въртоп”.
Северинкин е мъж на Христова възраст, набит, невисок на ръст, здравеняк, решителен, никому не цепел басма. Съпруг, баща на четирима синове, и петия чакал. В тази топла августовска вечер на 1931-ва отива при Владимир Китанов, 20-годишен, най-малкия и най-пъргавия от четиримата братя Китанци. Разговорът бил кратък и мъжки.
-Ще отмъстя за брат ми, Симеон, убит от вражеска ръка в 1913 година, само затова, че отказал да покаже пътя на душманите към Кюстендил – рекъл Северинкин и плюнал пред краката на Китанеца.
Този жест показал на Китанеца цялата решителност за мъст и отплата. Жребият е хвърлен и връщане назад няма. Пътят е дълъг и мълчалив. Шест часа ходене и само едно изречение: „Ще убия кучето!”
В полунощ наближават селото и намират подслон под една бука. Тихо е. Плоча спи, капнала от знойния вършитбен ден. Умората надвива съзаклятниците.
…Облечен в женска роба, за да не го познае злото, запасал скутача, забраден с яшмак, с изострена секира, Асен Северинкин ръфа ли, ръфа старото тяло на Самовилеца. Летят трески, кънти синорът, белутани, вперили поглед към Самовилеца, мълвят: „Това няма да е на арно!”…
Грохотът на вековното дърво сепна Китанеца и вътрешният глас му проговори: „Бягай, ще те убият!”
Асен наистина отсече Самовилеца, но това беше миналата есен. Защо това действие на Северинкин дойде в комитския сън на Китанеца? Китанеца, стреснат, явно уплашен от съня, нечуйно се изниза и дим да го няма.
Призори Северинкин се събужда и вижда, че съзаклятника му го няма. Притеснен, но не губи кураж, знае, че сега трябва да отмъщава на двама, на предател и страхливец, но първо – на предателя.
Ранния предиобед озовава се на гумното на Стоян Филипов. Той, Стоян, на камарата със слама, тъпче, пласти, а брат му му подава.
-Ти ли си Стоян Филипов, кметът? – И без да чака отговор, добавя: – Аз съм търговец на добитък, ти си имал кози за продан, така ли е?
Гузната съвест на Оръдието щракнала, непознатият нямал вид на търговец.
-Аз съм, а ти кой си? – попитал кметът. – Покажи си документите!
-Слезни от камарата и ще ти ги покажа.
Асен приближил камарата и вместо документи, вади пистолета, но той засича, вади другия, засича и той. Настървени, братята се впускат с вилите да пребият „търговеца”. Северинкин бяга и в бягането отвърта бомбата, и като прескача ограда, пада, и бомбата се взривява. Кметът забива вилата си в разкъсаното тяло на Северинкин. Не задълго сръбските жандарми установяват самоличността на Северинкин. На лобното му място водят бременната му булка, Стояна, за да потвърди самоличността на мъжа си. Да защити невръстните си деца и себе си, тя го тихомълком заплюва и отрича, че това е нейният мъж.
-Не е тоя, моят е на гурбет в България! – твърдо отсича бременната булка.
Стояна доживя дълбока старост, отгледа и изведе на път петимата синове и няма педя място от белутския кър, да не е натопено с вдовишката й пот.
Кметът на село Плоча, Стоян Филипов, за награда, че е „убил” комита получава апартамент в Белград и със семейството си се настанява там.
В чест на героя на 27 септември 1931 година в Кюстендил се отслужва панихида и полагат се венци от различни организации.
През 1953г. синът на Асен Северинкин, Страшимир, жени се за дъщерята на Владимир Китанов – Китанеца, Драгана. На следващата година им се ражда син – Асен, Асен Комитата.
И до ден днешен легендата е жива – за героя и Самовилеца. И още хората се питат съдба или проклятие е това да живееш в Западните покрайнини. Отговорът ТИ ще дадеш, драги читателю.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
