Проф. Кирил Топалов пред „Труд“: Ако Скопие признае истината, ще рухне единственият й исторически мит

Съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси ще възобнови работа на 15 и 16 октомври след едногодишна пауза. Съвместната комисия бе създадена по силата на Договора за добросъседство и приятелство между Северна Македония и България. Работата на Комисията зацикли по въпроса за Гоце Делчев. Проф. Кирил Топалов е член на Съвместната комисия и е добър повод да разберем какво се случва в отношенията ни с македонците.

– Проф. Топалов, предстои поредното заседание на българо-македонската комисия, която трябва да изчисти недоразуменията между двете страни. Усещате ли едно безсилие на тези срещи? 
–  Безсилие не усещаме поради простата причина, че на наша страна е истината по спорните въпроси, които се опитваме да решим с нашите колеги, всички исторически извори и архиви са безалтернативно ясни и категорични. Не можеш да пренапишеш историческите извори или архивите, за да защитаваш незащитими тези. Впрочем можеш, но влизаш в рефлексите, познати от известната книжка на Оруел. Имаш, разбира се, и възможността да не зачиташ нито извори, нито архиви, нито дори собственото народностно самоопределяне на самите исторически личности, които са предмет на нашите разисквания. За жалост нашите колеги от комисията на Република Северна Македония се възползват неуморно и пълноценно от тази възможност. Ето, вече на няколко срещи спорим за Гоце Делчев. Всички архивни документи и абсолютно всички факти от живота на неговото борческо семейство декларират безусловно  българския произход и съзнание на родителите му, на братята и сестрите му (почти всички загинали в борбата), самият той неведнъж се нарича не другояче, а само българин, но за нашите колеги „македонската“ му идентичност е неоспорима. Неоспорим според тях е и фактът, че Гоце се бил борил за „свободна и независима“ Македония, когато всички документи сочат, че целта на борбата на ВМРО е била извоюване на автономия на Македония и Одринско (с идеята те след това да се присъединят спонтанно към Майка България с един акт, подобен на този на Съединението, който да постави враждебните към България велики сили пред свършен факт), а това е доста по-различно нещо. Още повече, че по това време и самата България, която е създала тази тайна македоно-одринска революционна организация, още не е независима държава, а трибутарно княжество с върховен, макар и в ред отношения формален, суверен султанът. Но как да признаят тези исторически истини, нали тогава ще рухне единственият им исторически мит.  Отначало ни беше смешно, после започна да ни става тъжно, защото те не са недоучени и неосведомени аматьори в професията, каквито бяха македонските „учени“, които сглобяваха в първите десетилетия след Втората световна война „идентичността“ на създадената им от коминтерна  държава, а напротив – повечето имат доста добра историческа подготовка, която обаче съзнателно загърбват в опитите си да защитават предпоставени „македонистки“ тези. Сигурен съм, че когато дойдат на моите години и започнат да си правят равносметки, ще имат доста поводи за тъга и угризения. Защото за разлика от някои други категории дейци учените нямат право на компромиси със съвестта си. Истината е като слънцето – от която и страна да го гледаш, е все едно и също, не можеш да го определиш като луна, ще ти се смеят сериозните хора.

– Това политически въпрос ли е или чисто исторически?
–  Задачата на нашата комисия е да положи усилия чрез решаването на историческите въпроси да помогне на политиците от двете страни да спазват Договора за приятелство и добросъседство и да решат натрупаните през последните седем-осем десетилетия противоречия, обслужвали и обслужващи чужди политически интереси. Абсурдно е в отношенията между двете най-близки балкански общества, роднински в буквалния смисъл на думата (в Европа такива са сигурно само германското и австрийското), да продължават да се намесват нездравите интереси на съседни, а и на някои малко по-далечни и много по-големи държави. Сталиновата, Титовата и Георгидимитровата епохи са отдавна отминали. Ние сме вече нови общества с безалтернативен европейски път. Нормално ли е в роднинската ни, вече представяща се за независима от многодесетилетната си сърбо-комунистическа васалност, република, най-печелившата карта в предизборната борба да продължава да бъде нелогичният и фанатично войнстващ, при това предизвикателно нескриван, антибългаризъм? Това наистина е нещо повече от абсурд.

– Редно ли беше политиците да оставят толкова сложен въпрос да се урежда от учени? Защо? Как можеше да се реши политически проблемът?
– Ние не го уреждаме или решаваме. Ние даваме научна експертиза, а решенията се взимат на правителствено равнище. Но не смятайте научната експертиза за нещо, което е само за сведение. Тя може да предложи и важни насоки за отговорни решения, както и в някои случаи да предупреди за  евентуално непрескочими граници при решаването на някои въпроси, това е част от задължението ѝ. Политиците не са длъжни, не биха и могли, да знаят всичко онова, което знаят специалистите, затова се нуждаят от становищата им.

– Кой е компромисът, който България може да направи, и коя е линията, след която не бива да отстъпва.
– България е дала безброй доказателства за добрата си воля нашата братска (сестринска, братовчедска, или каквото ви хрумне роднинско определение, все ще бъде сърдечно вярно, във всеки случай, както вече казах – най-близка държава) да бъде вече независима и просперираща. Всеизвестно е, че първи и без да поставяме условия, я признахме след разпада на Югославия и с това я предпазихме от свирепата мъст на Милошевич, който е известно как постъпи с другите югославски републики. Веднага ѝ оказахме всякаква възможна „животоспасяваща“ и дори охранителна помощ, излишно е да изброявам, това е всеизвестно. По времето на нашето председателство България направи и невъзможното – с инициативите си за Западните Балкани убеди Европейския съюз и НАТО, че на тази държава трябва да се даде евроатлантически път. Ако и това не е в състояние да промени там антибългарската истерия,  то и ние не бихме могли да подскажем решение, в нашата компетенция би било само да припомним достатъчен брой подобни нерадостни и много поучителни случаи в световната история.

– Възможно ли е този спор да се замрази, единствено да отворим пътя на Скопие към ЕС?
– Както е добре известно, в политиката всичко е възможно, а България се е справяла през последните около хиляда и петстотин години от историята си и с по-трудни ситуации. Тя, както също така е известно, е единствената европейска държава, която през споменатия период е запазила името си, сиреч явява се като най-старата, оцеляла до днес държава на континента. Към приятелски отношения с нея са се стремили не един и два малки или големи народи, сродни и несродни. Видяла е всичко и се е научила да понася като майките с голям стаж и много деца и радости, и огорчения.

– Вие сте един от най-големите познавачи на възрожденската литература и култура. Как ще делим литературата?
– Разговорите за възрожденските писатели и книжовници тепърва предстоят. В скоро време ще зарадвам нашите колеги от Скопие, като им подаря новото фототипно издание на великия фолклорен сборник на Братя Миладинови „Български народни песни“, осъществено от издателство „Български бестселър“ с мой предговор. Не за друго, те си го знаят този сборник и от доста години го издават, макар и с невярното заглавие „Народни песни“, а просто да си припомнят истинското му заглавие, поставено от самите му събирачи – „Български народни песни“. Преди няколко години това родолюбиво издателство преиздаде пак с мой предговор и един друг знаменит подобен сборник – „Народни песни на македонските българи“ на босненския археолог Стефан Веркович, когото Сръбската академия бе изпратила в средата на по-миналия век да събере народни песни от Беломорието, за да се докаже, че и беломорските български македонци са сърби, а той с този сборник доказа, че и те са българи.  Когато заговорим за Райко Жинзифов пък, който почти няма стихотворение, в което да не се споменават многократно думите България, българин, българка, българско и т.н., ще им припомня как започва стихотворението му „До Българската майка“:

Майко злочеста, ти, майко страдалница,
мътни са сълзи ти, как у Брегалница
мътни са студни вълни…

Ще им припомня и как охридският апостол на Българското възраждане, поетът Григор Пърличев, лавровенчан в Атина като „Втори Омир“,  окован в железни вериги, отговаря гръмко пред цялото охридско население на каймакамина, който му предлага да го пусне на свобода, ако се откаже от българския език, който е въвел на мястото на гръцкия в училището, с краткото и гордо: „По-добре смърт!“ А изнемощялата  от мъки и тревоги негова майка, подкрепяна от двете страни, за да не падне, излиза напред и, знаейки, че синът й отива на нечовешки страдания по тъмниците, може би и на сигурна смърт, му казва  твърдо: „Бъди ми юнак! Ако ми се уплашиш – харам (значи – „напразно!“) да ти е млякото ми!…“ И всичко това – съвсем наскоро след мъченическата гибел на Братя Миладинови в най-зловещата цариградска тъмница пак заради същото – заради българския език в училищата и църквите из родната им Македония… Горките всичките споменати, а като тях са били около два милиона люде – борили се и страдали, живота си давали за някакъв си чужд тям български език, не е имало кой да ги осведоми, че в средата на века зад гърба им вече се е била почти сформирала тяхната македонска националност с друг, различен от българския, език и още по-различно национално съзнание, както отскоро започнаха да твърдят в публичните си изяви и някои наши колеги от комисията на Република Северна Македония…

– Има ли комични случаи по време на споровете? Може ли да дадете пример?
– Няма такива случаи. Както ви казах, в началото на нашите срещи имахме поводи за тъга, но с всичко се свиква, сега гледаме да вървим по-експедитивно напред, защото с почти едногодишното прекъсване на работата на комисията в резултат на категоричното решение на нашите колеги от Република Северна Македония, пропуснахме много ценно време за решаване на сериозните проблеми, които ни чакат, а от това решаване в немалка степен зависи и желаното от всички нас благоприятно развитие на европейските шансове на тази държава. Може да ви се стори комично обаче, че през тази почти година те не подписаха протокола от последната ни среща, но и това вече не е повод за емоции. Просто докато не го подпишат, няма да можем да минем към разглеждането на проблемите по-нататък.

– Склонна ли е македонската страна, както и българската да се направи мащабно социологическо проучване колко семейства имат роднини в България и обратно? Какво би показала една такава социология?
–  Не сме ги питали, а и не е наша работа. Тук горе-долу се знаем „македонците“, нали ви казах и в началото, но там всичко е възможно – не изключвам даже и вече да няма нито един българин…

– Познавате прекрасно Гърция и гръцката политика. Какво можем да научим от тях по отношение на съхраняване на националните, историческите и културните интереси?
–  Как се прави пътна карта на четвъртвековния им инат до Преспанския договор.

– Имате голяма заслуга за отварянето на повече граници между двете страни? Гърците винаги искат своето и повече. Какви компромиси направи тогава България и какви – Гърция?
–  И тогава заслугата беше на държавата, аз само изпих вероятно една цистерна кафе по кабинетите на министрите и другите висши и по-нисши чиновници, които благодарение на отличния си гръцки (за гърците е изключително предразполагащо да им говориш добре езика) убеждавах упорито, че една България в Европейския съюз и с 3-4 КПП през Родопите ще им бъде много по-полезна и удобна, отколкото армията от незаконно пребиваващи в държавата им бивши или настоящи учителки, лекарки, инженерки, медицински сестри и други висококвалифицирани българки, които вършеха най-черна слугинска работа и вече почти десетина години не бяха се прибирали в родината си по причина, че бяха в режим на тежко санкционирани от закона гранични, паспортни и още няколко категории нарушения. Поработих според силите си и за културните, литературните и научните контакти между двете страни, за което бях удостоен с Почетния медал на Атина (еквивалент на нашето „Почетен гражданин„) и бях обявен за почетен член на Националните съюзи на гръцките писатели и преводачи. С ректора на Атинския университет – крупния филолог проф. Георгиос Бабиньотис обсъждахме програми за развиване на балкански и славянски филологии в университета, участвах в редица елинистични научни форуми в Гърция и в чужбина, превеждах някои от най-добрите им писатели, дадох много интервюта по различни теми, изнасях беседи в различни градове, университети и пред различни други институции за двустранните ни културни и политически отношения през вековете, заедно с тогавашния заместник-министър на външните работи Марин Райков проведохме една епична битка за спасяване на нашия Зографски манастир от опита да бъде завладян от монасите на една чужда държава… Доста работа имаше в Атина.

– Някога имало ли е официално становище на гръцката държава по отношение на кирилицата?
–  Не, но те по обясними причини също предпочитат да я наричат „славянска“ азбука, Кирил и Методий са известни като имена предимно на по-образованите гърци, за които щом са били от Солун, те са били гърци и въпросът не се дискутира.

– Вие настоявате празника на славянската писменост – 24 май, да се нарича празник на българската азбука. Първо, защо е решено да се нарича „славянска писменост“ и кой е причинил това на историята ни?
–  Както е известно, „славянска“ култура или писменост и „славянски“ език няма. Има култури и езици на различни славянски народи. В някои случаи общото се явява фактът, че в основата им стоят старобългарският език и създадената в определен период старобългарска култура. Най-големите европейски слависти още през XIX век са установили с неопровержими филологически доказателства (подкрепени и от сведения във византийски извори), че Кирил и Методий са създали съвършената си азбука – глаголицата – въз основа на българските солунски говори. На български език те превеждат основните литургични текстове, с които заминават за Великоморавия и с които поставят началото на едно ново богослужение, образование и въобще култура, разрешени и от Ватикана в лицето на папа Адриан Втори. Сиреч – още по своето създаване тази култура е българска. След разгрома на това дело във Великоморавия част от учениците на Кирил и Методий достигат до България, приети с радост от българския княз Борис. Благодарение на грижите и прозорливостта на българския княжески, а съвсем наскоро и царски двор в лицето на цар Симеон това дело се реализира в създаването на великите Преславска и Охридска книжовни школи. Сиреч – и по своето спасяване и мощно реализиране тази писменост и култура е българска.

Българска е и замяната на глаголицата с кирилицата – дело, което не би могло да се осъществи другаде, освен в Преславската книжовна школа, където е мощната група най-изявени старобългарски книжовници. Приказките, че Климент бил извършил тази смяна, са празни фантасмагории, неподкрепени от нито един аргумент, измислици на хора, които се трудят да създават на държавата си изкуствената идентичност. И трето – България дава тази писменост и култура на Сърбия през IX век, както и на Русия два пъти – през Х и през ХIV-XV в. – двете български влияния в Русия, които под съветски натиск започнаха да се наричат „южнославянски“, за да се подцени и обезличи българският принос. Съветската наука прегърна и още повече разгърна „славянската“ идея на руските славянофили от XIX в. начело с Аксаков, чиято идеология бе изразена с краткия императив „славянските реки да се влеят в руското море“, и наложи на медиевистиката в подчинените си държави удобни за идеологията й, но неверни и подценяващи, особено българския принос, тези.

Не само големият руски славист Лихачов, но дори и новият руски патриарх заявиха ясно, че България е поставила два пъти основите на руската култура: при покръстването на Русия през Х век с български духовници и книгите на Преславската и Охридската книжовни школи и през ΧIV-XV в. когато учениците на патриарх Евтимий Киприян и Цамблак оглавяват Московската и Киевската църкви в опустошената от повече от век и половина от диви азиатски нашествия Русия и поставят за втори път основите на руската култура чрез книгите на великата Евтимиева книжовна школа. Този език през следващия век е кодифициран като език на църквата и до днес на него пеят поповете в няколко национални църкви, вкл. и нашата, като неправилно се нарича „църковнославянски“. Това е старобългарският език на Евтимиевата школа с някои влияния на рускоезичната среда, в която се е развивал там. Това е третият етап на реализацията на българската писменост и култура. Аз не виждам с какво се ощетява този принос, ако се формулира като български, а не като „славянски“ – едно определение, което само подценява и размива нашия културен принос в угода на чужда, недоброжелателна, най-меко казано, идеологическа конструкция. Още повече, че празникът на Кирил и Методий и тяхното дело е създаден в България, в Пловдив, още през 1851 г. от Найден Геров и много бързо става общ празник за цяло Българско, а и до днес – най-хубав български празник, който отдавна трябваше да ни стане и национален празник.

И още нещо – като се отказваме да го тачим като свой празник, мнозина други открито и безцеремонно си го присвояват. Още през XIX в. сръбският учен Дмитри Тирол заявява гръмко в книгата си,  че Кирил и Методий са сърби, че са създали сръбската азбука, която след това отишла и у другите славянски народи, в днешно време словаците (някогашните моравци) активно налагат същата теза, само че в своя полза, нашите северомакедонски братя и в момента учат децата си, че Солунските братя са създали азбуката на старомакедонски език и после са я дали на бугарите, сърбите и руснаците, Путин го потвърди преди три години пред македонския президент, а тази година руски учени направиха изключително важното научно откритие – че Кирил и Методий били разпространили „славянската“ азбука в Русия (пропускайки дребния факт, че двамата братя са напуснали този свят цял век по-рано), да не отваряме дума и за злополучната злонамерена изложба тази година в Руския културен център в София… Само ние се свеним да заявим ясно на света, че това е българска азбука, писменост и култура. Затова по международните филологически форуми ще продължават да ни питат чуждите учени защо наричаме руската азбука и кирилицата български. Казах го наскоро и ще го повторя – българските  депутати ще останат завинаги в историята и паметта на Майка България, ако върнат изконното българско, дошло още от Найден Геров, Йоаким Груев, дядо Славейков и всички големи наши възрожденци, вярно наименование на този най-светъл наш празник – Празник на българската азбука, писменост и култура.

– Ще приключи ли някога настойническия тон на Русия спрямо България? Ще има ли някога българо-руска комисия, която да изясни откъде е пристигнала кирилицата и православието в Русия? 
–  Тонът никога няма да приключи и комисия няма да има, а другото е проблем на достойнството на нашата медиевистична наука, на политическата ни класа, на цялото ни общество и на всеки българин.

– Виждате ли някаква ос между Белград и Москва, която да е насочена срещу България?
– Тя е толкова дълговечна и толкова здрава и ясно видима, че е излишно да я коментираме. Нейна последица са и всичките наши проблеми с най-близките ни роднини зад югозападната ни граница.

Нашият гост

Проф. д. ф. н. Кирил Топалов е български писател, драматург, киносценарист, литературен историк и критик, преводач, дипломат и общественик. Роден е на 21 май 1943 г. в София. През 1997 – 1998 г. е директор на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София. През 1998 – 2002 г. е посланик на България в Гърция (Атина). През 2002 г. е избран за професор по българска възрожденска литература в СУ “Св. Климент Охридски”.

Източник: trud.bg