Прилики и разлики

През 1994 или 1995 г. бях в Македония. Бяхме още студенти и като историци имахме практика, която трябваше да се реализира. Посетихме редица исторически обекти, сред които Охрид, гребахме с лодки по езерото, съпреживяхме избодените очи на иконата на св. Цар Борис-Михаил Покръстител в манастира „Св. Наум”, наслаждавахме се на мозайките на Хераклея и на жутата лозовица. В самия град Охрид бяхме настанени в хотела на наследниците на бивш кмет на града от времето на българското управление през войната. Собственикът беше наследник на този виден българин и беше осъзнат като такъв още в ония трудни затова години. Срещу всичко българско в Македония се работеше веднага, безцеремонно, по коминтерновски. Покрай тостовете, патриотичните песни и странните погледи на местните хора между тях, имахме и много разговори. Не само помежду си, но и с един-двама „македонски българи”. Няма да влизам в разсъждение защо го слагам в кавички – подобно на „йоркшърски англичанин” или „бретански французин”. Имаше много разсъждения, мисловни възстановки на исторически събития, някои колеги (не бях сред тях) блеснаха със задълбочени познания за отделни битки на българската армия по македонските земи. И тогава, един от местните българи ни „застреля” от упор със следното изречение: „Знаете ли защо ние, на Балканите, непрекъснато изоставаме във всичко?” Изредихме 2-3 хипотези в отговор, които на мен ми звучаха съвсем логично. „Не е затова, каза той, а защото всяка държава има издадени хиляди книги за войни и битки, а няма дори и един справочник със списък на това какво е допринесла за света – например открила е еди какво си, за първи път в света е направила еди що си. Нашата сила е наше проклятие – ние можем да се мотивираме само за да се мразим, а не за да правим открития и да ставаме световни лидери в каквото и да било. Да, вярно, всеки знае, че неговата кауза в тия битки и войни е бира справедлива, но не ставаме ли малко смешни като Съветския съюз дето половин век след края й прави филми все за Втората световна война”… 

Тези аргументи, разбира се, не бяха в състояние да пресекат патриотичния подем, завихрен от жутата лозовица и силната концентрация на хора с интерес и познание в областта на историческата наука, но се запечатаха в съзнанието ми. Днес, когато се сещам за тях, продължавам да мисля, че те също са леко преувеличени, дават „контратежест”. Но сигурно в тях има и нещо рационално. Щом двете държави, които са водили безбройни войни помежду си в Европа – Германия и Франция – само няколко години след края на Втората световна война можаха да протегнат ръка една към друга, защо да не можем да го направим и ние? Германия и Франция, които са загубили милиони свои млади мъже в окопите, решиха, че заедно ще почитат миналото, но и ще градят занапред Обединена Европа каквото и да им струва. Това зарази с ентусиазъм и много други по-малки нации и въпреки някои мини-кризи, днес Обединена Европа е нещо много по-голямо отколкото и най-големият оптимист преди 50-60 години е очаквал. Разбира се, на цената на истината. Ако има фалшиви аргументи – признават се и от двете страни. Ако има фалшиви аргументи, езици или нации – отиват в музея или на бунището на историята. Но тези, които имаме смелостта да познаем истината, всеки след своите отстъпки, можем да направим от Балканите нещо много по-значимо и силно. Иначе ще си живеем с мизерните доходи и няма да помним завета на един истински български националист (а не като голяма част от днешните ментета): „Кой е по-голям националист? Този, който кара народа си да крещи по-силно и да мрази своите съседи или този, който е успял да направи така, че народът му да живее спокойно и богато?”  

Стефан Иванов