«Преселници». Романът за нашата история. Глави 11-12

Тази година десетки български села в Бесарабия навършват 190 години от основаването си в резултат на това преселване — Кортен, Твърдица и още, и още…Романът «Преселници» на К. Петканов е посветен на преселването на нашите предци точно в резултат на руско-турската война от 1828-29 г. Благодарение на студента на Тараклийския държавен университет  Михаил Колар и преподавателя му Васил Кондов ще ви запознаем читателите с съдержанието му. 

Продължение. Началото е ТУК, ТУК , ТУК , ТУК  , ТУК, ТУК, ТУК, ТУК , ТУК. 

Глава единайсетта

Дибичъ Задбалкански нанесе съкрушителенъ ударъ
на турцитѣ. Мина презъ Балкана, настигна ги при Одринъ, още веднажъ ги разби и тръгна къмъ Цариградъ. Паниката срѣдъ турското население бѣ страшна. Отъ всички краища на Мизия и Тракия потеглиха кервани къмъ Анадола. Задръстиха проходитѣ изъ планинитѣ и пѫтищата изъ равнината.
Рускитѣ войски минаха свѣткавично презъ населенитѣ мѣста, оставиха малки части да пазятъ реда и всички се насочиха къмъ тракийскитѣ селища Бунаръ-Хисаръ, Люле-Бургазъ и Виза.
Равногорскитѣ войводи станаха господари на Странджа планина. Пресѣкоха пѫтекитѣ, прогониха слабитѣ турски войскови части и ограбиха чифлицитѣ и бѣжанскитѣ кервани. Изъ селата тукъ таме се мѣркаха войници, а изъ пѫтищата кръстосваха многобройнитѣ вече хайдушки дружини и разчистваха страната отъ кърсердари и деребеи.
Селянитѣ на тълпи нападаха турскитѣ села и ги разграбваха. Вълко Бимбеловъ престана да яде и да спи. Яздѣше изъ страната и насърдчаваше селянитѣ да не щадятъ нищо турско. Неговата кѫща стана свърталище на казаци и хайдути. По царь Петровия друмъ не слѣзоха руски войски, но изъ Факия препускаха на буйни коне едно отдѣление казаци и за страхъ на женитѣ конницитѣ се премѣтаха върху седлата, увисваха между краката на конетѣ и следъ това заставаха прави на гърбоветѣ имъ.
Въ Факия не слѣзе ни царь, ни генералъ. Затова пъкъ Вълко Бимбеловъ настръхна и голѣмитѣ му мустаци паднаха, като тежки ятагани, върху турскитѣ глави.
Жътвата мина на единъ дъхъ. Всѣки бързаше да прибере своето и да ожъне, колкото се може повече, турски ниви. Мѫже, жени и деца се печеха на слънцето и жънѣха до припадане.
Щомъ дойде вършитбата, започнаха и веселбитѣ. На Илиндень стана голѣмъ сборъ въ Ичме. Отъ всички краища на Равна гора дойдоха мѫже съ нови овчи калпаци, жени съ везани ризи и сукмани, съ пъстри пояси и ситно наредени бѣлки. По-събуденитѣ селяни се надпреварваха да се поздравляватъ по руски.
— Здрасти, братушка!
А въ кръчмитѣ удряха овчитѣ си капи на земята, пиеха и редѣха, като весела пѣсничка:
— Пий водка, пий ромъ, на Русийка напайдомъ!
Казацитѣ се смѣеха отъ сърдце и пиеха до насита вино и ракия.
На този день не можеше да се разбере, на коe мѣсто е срѣдището на веселбата. Имаше хоро и край езерото Свети Илия и срѣдъ селото, и на харманитѣ, и въ кръчмитѣ. Всички бѣха като омагьосани. Въртѣха се изъ селото, отиваха отъ едно хоро на друго, налитаха на вълни върху кръчмитѣ и дерѣха гърлата си отъ незнайна лудость. Женить носѣха вино съ медници изъ хорищата, старить жени слагаха трапези подъ сѣнкитѣ и канѣха гоститѣ да ядатъ и пиятъ.
Въ двора на Митъръ бѣ най-богатата софра. На нея имаше най-много руски войници и малки началници. Митъръ смѣташе това за голѣма честь. Седѣше подъ сѣнката, гледаше всички усмихнатъ и отдалечъ поздравляваше гоститѣ:
— Здрасти, братушка!
Съ старитѣ си приятели се прегръщаше, а на по-младитѣ мѫже той се заканваше, че ще ги събори при борба. На братовия си синъ Никола той рече:
— Не ме гледай, че съмъ побѣлѣлъ. Още съмъ здравъ и якъ, като казакъ. Ще те хвана по казашки и тупъ на земята. Ха, ха, ха! …
Митъръ се задави отъ смѣхъ, просълзи се, обърна се къмъ руситѣ, покани ги да пиятъ вино и ги запита:
— Въ Русия има ли хубаво вино’?
— Мноха има.
— Има ли и тикви?
— Тикви? … А, да, да, има мноха галѣми!
— Слушате ли бе, хора? Въ Русия тиквитѣ били толкова голѣми, че ги носили по една въ кола!
— Чичо, ако сръбнешъ още малко и тиквитѣ ще станатъ колкото Икисчиитѣ, — подхвърли му Никола.
— И такива има. Това е Русия, не е Равна гора!—и се обърна къмъ единъ руски войникъ. — Братушка, нали има тикви голѣми, колкото Икисчиитѣ?
Войникътъ не го разбра, но поклати глава и, понеже бѣше пиянъ, изфефелка неразбрани думи и му се ухили.
— Видѣ ли, бе, че има ? …
Руснацитѣ запѣха весела пѣсень. Митъръ се изправи, затръска се и дигна вежди къмъ съселянитѣ си, които бѣха на софрата му.
— Ей тъй се играе по казашки. Всичкитѣ игри имъ зная, не могатъ да ме уплашатъ!
Единъ отъ войницитѣ се засмѣ, стана, отиде при него и му разправи, че пѣсеньта не се играе. И, за да му покаже, при какъвъ случай тя се пѣе, започна да ходи по войнишки изъ двора.
— Ти не знаешъ! Хичъ не се пъчи, не можешъ ме излъга. Тя тъй се играе! — и Митъръ пакъ се затръска.
Войникътъ го пригърна, цѣлуна го и го удари по гърдитѣ:
— Ти съ меня въ Расия! — и посочи съ пръстъ северъ.
— Много ми е дотрѣбвала твоята Русия! — махна съ рѫка Никола, стана отъ софрата и си отиде …
Стоянъ пристигна въ Ичме следъ обѣдъ и право на Свети Илия отиде. Бѣше се премѣнилъ въ нови селски дрехи и изглеждаше още по-младъ. Застана встрани отъ хорото и затърси съ очи Калина. Но вмѣсто нея да види, по пѫтя се зададе Стайко Угрипката съ жена си и детето си и погледътъ му се премрежи. Стоянъ наведе глава да не го познаятъ, а въ сѫщото време цѣлъ треперѣше отъ гнѣвъ срещу подпалвача Стайко. Искаше му се да се хвърли върху му, да го блъсне въ гърдитѣ, да го събори и да му извие врата като на яре. Притъмнѣ му предъ очитѣ и, за да не падне, седна на земята и захапа колѣното си. Стайко мина покрай него, безъ да го познае, и изчезна въ навалицата.
Стоянъ забрави кѫде е и какво върши. И дълго щѣше да остане на мѣстото си, ако не бѣ го забелязала съ време Калина. Тя дойде при него и го побутна по рамото.
— Спишъ ли? Събуди се!
Той се сепна, изправи се на крака и се заоглежда.
— Какво гледашъ като сънлю? Изтекоха ми очитѣ да гледамъ пѫтищата и да го чакамъ, а той седналъ човѣкътъ на припекъ и заспалъ. Сърдита съмъ ти!
— Калино, не срещна ли единъ човѣкъ съ жена и дете?
— Не единъ, а сто досега съмъ срещнала.
— Знаешъ ли, кого видѣхъ? Стайко Угрипката …
— Не го познавамъ и не ми трѣбва. Сега ти ми трѣбвашъ. Ще дойдешъ ли да поиграемъ на хорото?
— Не ми се играе. Ела съ мене и да се махнемъ отъ тука. Челото ми гори, ще се пръсне. Нà, гледай, какъ треперятъ пръститѣ ми!
Не дочака отговора ѝ, хвана я за рѫката и заедно тръгнаха къмъ лозята …
Стайко Угрипката обиколи хорото, купи отъ продавачитѣ играчка за детето си и се насочи къмѣ селото. По пѫтя се движеха много хора — едни отиваха, други се връщаха. Срещнаха двама казаци на коне. Стайко се захили срещу тѣхъ и ги поздрави:
— Здрасти, братушки!
Тѣ го изгледаха, намѣриха го за смѣшенъ и се засмѣха. Той дръпна жена си за рѫката и ги посочи съ пръстъ.
— Това сѫ казаци.
Насреща имъ се зададоха млади хора съ гайда. Стайко пакъ се учуди.
— Жено, гледай гайда!
— Ти пъкъ, Стайко, за пръвъ пѫтѣ ли виждашъ гайда?
Той се обърна и дълго гледа следъ младежитѣ. Жена му се скара, че зяпа като расълъ изъ гората, и тръгна съ детето си предъ него. Той я настигна и ѝ заговори:
— Тъй е, изъ гората съмъ расълъ. Нѣщо не съмъ като хората. Азъ всичко си зная. Ти ми си жена, но колкото игленъ връхъ не знаешъ. И по-добре е, че не знаешъ. Играе ми се, пъкъ не смѣя да се хвана на хорото. Искамъ да тръгна подиръ една гайда и да се провикна, но не мога да го направя. Да кажешъ, че нѣмамъ пари — имамъ. И много имамъ. Ти всичкитѣ ми пари не ги знаешъ. Имамъ и заровени.
— Стайко, ти бълнувашъ! Боленъ ли си или си пиянъ?
— Жено, ще слѣземъ въ селото и ще се напиемъ, искашъ ли?
— Да не си полудѣлъ?
Угрипката забеляза предъ харманитѣ селскитѣ гробища, спрѣ се, разтърка съ рѫка челото си, обърса потьта и я размаза по цѣлото си лице.
— Въ тия гробища е заровена баба Дафна Маринчовица.

— Сега пъкъ се залови съ умрѣлитѣ! Стайко, ти имашъ треска, жълтъ си като восъкъ.
— Горещо ми е, много ми е горещо!
— То пъкъ днеска пече ли пече — камънитѣ се свариха! Да седнемъ малко на сънка, да се разхладишъ.
Отбиха се отъ пѫтя и спрѣха подъ сѣнката на клонеста кокаливица /вид полудива круша/. Стайко се разгърди и започна да пъшка отъ мѫка и каза на жена си:
— Не трѣбваше да идваме на тоя сборъ.
— Ами нали ще останемъ следъ сбора да се лѣкуваме? Кальта на Свети Илия била много лѣковита.
— Щомъ сме дошли, то се знае, че ще се лѣкуваме ! …
Отъ пѫтя се отби единъ човѣкъ, седна при тѣхъ и веднага ги заговори:
— На хладинка все си е по-хубаво. Изглежда да сте другоселци. Кѫде сте на гости? Имате ли роднини? Отъ кога сте тука? Кога ще си отивате?
На Стайко тоя възстаръ човѣкъ се стори много приказливъ и се зарадва, че ще има, съ кого да се поразговори. Провлѣче се по изгорѣлата трева до него и го загледа въ очитѣ.
— Ти тукашенъ ли си? Май, че не си тукашенъ. Защо си самъ?
— Самъ човѣкъ — самъ ходи.
— Вдовецъ ли си?
— Навсѣкѫде ми думатъ ергенъ Колю.
— Защо не си се оженилъ?
— Изгората ми се омѫжи за другъ. Азъ имъ запалихъ кѫщата и избѣгахъ. Тръгнахъ по селата и отъ скитане се
застарихъ.
Стайко разшири очи отъ изненада и млъкна. Тоя човѣкъ бѣ запалилъ чужда кѫща и никакъ не му бѣ мѫчно. Той само се насърдчи, като си помисли: — Ами всѣки день горятъ кѫщи!… Стана му драго, че се е срещналъ съ човѣкъ, който е запалилъ кѫща, и, следъ като още веднажъ размаза потьта по лицето си, наруши мълчанието:
— Мене ме думатъ Стайко Угрипката.
— Стайко Угрипката ли каза? — изненада се твърде пресилено ергенъ Колю и дигна вежди: — Това име и другъ пѫтѣ като че ли съмъ го чувалъ? Чакай, чакай! Баща ти не се ли казваше Петко? Съ него сме се виждали, или въ Мадлешъ, или въ Алагюнъ. Я гледай, каква среща! Ти тогава бѣше малко хлапе. Още помня, какъ си въртѣше очичкитѣ като лисиченце. Това бѣше по времето, когато изгориха кошаритѣ и кѫщитѣ на Маринчо Тюрюдията. Не можа ли да се разбере, кой запали този голѣмъ имотъ? Доколкото разбрахъ, турска работа излѣзе.
Стайко се дигна отъ мѣстото си, попипа съ рѫка тревата и, безъ да дигне очи, продума:
— Нѣщо ме бодна. Трѣбва да съмъ седналъ на трънъ.
— А, трънъ трѣбва да е. Наоколо има много тръни. Преди нѣколко дни бѣхъ излѣзълъ босъ изъ полянитѣ, та видѣхъ и патихъ. Попаднахъ на едни бабини зѫби, че още ми парятъ краката. Тука ли ще останете или ще слѣзете въ селото? Хайде да ви заведа, да видите, какъ играятъ хоро казацитѣ. Ще минемъ презъ гробищата и ще отидемъ въ чифлика. Тамъ е най-хубавата веселба.
— Презъ гробищата никакъ не ми се минава! — и Стайко пакъ размаза потьта си.
— Пъкъ много се потишъ! — забеляза жена му.
— Въ чифлика има дебели сѣнки и студена вода.
Ергенъ Колю стана правъ, улови детето за рѫката и го поведе. Стайко и жена му тръгнаха следъ тѣхъ.
— На тоя човѣкъ очитѣ не ми харесватъ! — каза тихо жена му.
— Очи, като очи. Гледа си човѣкътъ и си приказва! — успокои я Стайко.
— Единъ купъ приказки изсипа. Та съ баща ти се познавалъ, та ти си въртѣлъ очитѣ си, като лисиченце, отгоре на това и за Тюрюдията знае. Хайде да се върнемъ на хорото.
Ергенъ Колю забърза, по едно време кукна, качи детето на гърба си, затича като конѣ и зацвили. Това се хареса на детето и развесели родителитѣ му. Помислиха си, че, като старъ ергенъ, на него му е драго да си играе съ децата. Забързаха да го настигнатъ и пресѣкоха презъ гробищата. Стайко се препъна въ единъ гробъ, колѣничи, бърже се изправи и се заоглежда.
— Какво видѣ пакъ? — дръпна го за пояса жена му.
Стайко улови жена си за престилката и така тръгна до нея, че и да искаше да гледа на дѣсната си страна, не можеше. Ергенъ Колю излъзе отъ гробищата и се насочи съ детето къмъ една плѣвня.
Щомъ наближи плѣвнята, свали детето отъ гърба си, и започна да лази като мечка. Скри се въ сградата и детето отиде да го търси. Той грабна детето и го скри въ ѫгъла. То се разплака въ тьмнината. Стайко и жена му, щомъ чуха, че детето имъ плаче, изтичаха и се втурнаха въ плѣвнята. Ергенъ Колю застана на вратата и гласътъ му прозвуча строго, сурово:
— Стайко, ти не ме позна. Азъ съмъ Никифоръ — духовникътъ, твоятъ изповѣдникъ. Дойде часътъ да изкупишъ бащинитѣ си и твои грѣхове!
Стайко грабна детето си и поиска да излѣзе отъ плѣвнята. Остъръ ножъ се докосна до гърдитѣ му. Отъ страхъ изпусна детето си и избѣга къмъ сѣното, събрано на другия край. Жена му се разписка, хвана рожбата си за рѫка и поиска да излѣзе. Никола Язаджи замахна съ ножа и тя се притисна до плетеницата.
— Тука сте на добро мѣсто. Насреща сѫ гробоветѣ на Тюрюди Маринчо и жена му Дафна. Нека да погледатъ и тѣ, какъ ще изгори отъ коренъ Стайко Угрипката.
Никола дръпна вратата, завърза я съ вѫже, следъ това запали плѣвнята отъ четири страни, изчака да лумнатъ пламъци и бавно тръгна къмъ далечната гора. Слушаше писъцитѣ на жертвитѣ си, но не се обръщаше да види, какъ пращи сухата плѣва…
Пламъцитѣ привлѣкоха много любопитни отъ сбора, но докато пристигнатъ, писъцитѣ замлъкнаха.
— Деца сѫ я запалили.
— Я деца, я казацитѣ.
— Изведнажъ пламна като барутъ.
— По-хубаво, че изгорѣ.
— По-хубаво е, защото не е твоя!
Тия думи предизвикаха смѣхъ. Любопитнитѣ се развеселиха и отново се върнаха да играятъ и да предизвикватъ слънцето съ новитѣ си, пъстри дрехи.
Никола съ мѫка достигна гората. Ичме остана задъ дима на запалената плѣвня. Очитѣ му вече нищо не виждаха нататъкъ. Надъ Свети Илия бѣ запушило бѣло облаче и привличаше дима отъ плѣвнята. Хората сякашъ бѣха потънали въ земята — никакви ги нѣмаше. Наблизо не пасѣха нито овце, нито говеда. Почувствува се самъ и толкова старъ, че грохна на земята и, за да не гледа небето, затули съ рѫка очитѣ си.
Лежа много дълго време. Снагата му бѣ като изтръпнала. Нищо не го болѣше, а пъкъ на гърдитѣ му бѣ тежко, нѣщо го задушаваше. Мѫчеше се да не мисли за станалото, та да му олекне на гърдитѣ, но не успѣваше. Срѣдъ челото му пушеше едно огънче и тоя невидимъ димъ го замайваше.
Никола съ мѫка се изправи на крака. Огледа околностьта и трепна, уплаши се, като видѣ, че никакъвъ пушекъ не се издигаше отъ мѣстото на плѣвнята. Въздъхна съ мѫка и самъ си продума :
— Време е вече да се върна въ Сремъ!…

Глава дванайсетта.

окато равногорци се нарадватъ на руситѣ и на
свободата си, дойдоха смущението и уплахата.
— Руситѣ се връщатъ. Войната била само, за да се освободи Гърция.
Като ледена вълна падна есеньта над Равна гора и покри душитѣ на българитѣ. Тѣ се почувствуваха малки и никому ненуждни. Земята имъ се видѣ грозна и чужда, сякашъ, нищо не бѣ тѣхно.
— Свѣтътъ билъ направенъ само за гърци и турци.
Казацитѣ не бѣха вече светци. Носѣха високи гугли, крадѣха и се напиваха. Отъ пиянство се търкаляха изъ улицитѣ и бунищата.
— Дойдоха да се напиятъ и накрадатъ!
Породи се вражда срещу казацитѣ. Никой вече не ги канѣше на гости. За всѣка дреболия имъ искаха пари.
Въ Факия парцаливиятъ Димо подгони единъ казакъ, който бѣ влѣзълъ въ неговия дворъ да краде. Настигна го на улицата и го удари съ копралята по високата гугла. По очитѣ на казака протекоха краденитѣ яйца, що бѣ скрилъ подъ гуглата си. Цѣлото село излѣзе да му се смѣе.
— Това само казакъ може да го направи!…
Всички лоши слухове излѣзоха вѣрни. Руситѣ бързаха да сключатъ миръ съ турцитѣ само срещу свободата на Гърция. Българитѣ не влизаха въ смѣткитѣ на Дибичъ Задбалкански. За тѣхъ руситѣ нито мислѣха, нито знаеха нѣщо.
Вълко Бимбеловъ се разболѣ отъ ядове и тревоги, но пакъ не слизаше отъ коня. Не му се искаше да изгуби надеждитѣ си и вѣрваше, че той може да обърне края. Това, което бѣ нещастие за Равна гора, бѣ нещастие и за цѣлата българска земя. Отъ всички краища на Мизия и Тракия излѣзоха българи и тръгнаха изъ народа.
Капитанъ Георги Мамарчевъ, българинъ отъ Котелъ, офицерь на руска служба, бѣ заелъ родния си градъ съ петстотинъ души български доброволци. Той стана срѣдището, около което се засъбира всичко будно отъ дветѣ
страни на Стара планина.
Вълко Бимбеловъ щомъ научи и отиде въ Котель да се срещне съ Мамарчева. Върна се радостенъ и още по-разпалень – Капитанъ Мамарчевъ ще освободи България и старото Търново пакъ ще стане българска столица. Той нѣма да послуша руситѣ и нѣма да пусне турцитѣ да се върнатъ наново въ българската земя.
Всичко бѣше въ Одринъ и въ рѫцетѣ на генераль Дибичъ. И къмъ Одринъ се насочиха първенцитѣ на България, изпратени отъ Георги Мамарчева. Отъ Равна гора заминаха седемнадесеть души — водѣше ги Вълко Бимбеловъ.
Дибичъ прие дошлитѣ първенци и нѣма търпение да ги изслуша, нагруби ги, каза имъ тежки думи. — Никога рускиятъ императоръ не е мислилъ за тѣхното освобождение. Той — Дибичъ си е свършилъ работата, ще сключи миръ и ще се върне. Които искатъ, могатъ да се изселятъ въ Русия. Императорътъ ще имъ даде земя, добитъкъ и кѫщи… Българскитѣ първенци се просълзиха и нищо не казаха. Тръгнаха да си излизатъ сломени, разплакани. Дибичъ не понесе мѫката имъ, трогна се, спрѣ ги и имъ се усмихна.
— Българи, ще дойде и вашиятъ редъ — императорътъ и васъ ще освободи!
Тия думи не стоплиха сърдцата на пратеницитѣ. Тѣ се върнаха по селищата си огорчени, ядосани на руситѣ и съ твърдото намѣрение да не се подчинятъ на Дибича.
Георги Мамарчевъ реши да действува бърже и, преди мирътъ да се сключи, да обяви свободата на България въ Търново.
Вълко Бимбеловъ извика войводитѣ и ги убеди да тръгнатъ изъ селата, да събератъ многобройни дружини и да не дадатъ земята на турцитѣ.
Всичко рухна само въ три дни. Дибичъ разбра намѣренията на капитанъ Георги Мамарчевъ и се разгнѣви. Страхуваше се отъ усложнения и побърза да изпрати войски въ Котелъ съ заповѣдь, да задържатъ подъ стража Мамарчева заедно съ войницитѣ му — българскитѣ доброволци. И на 2 септемврий 1829 година Дибичъ Задбалкански сключи Одринския миръ.
Рускитѣ войски получиха заповѣдь да се готвятъ за пѫть. Закупиха много храни и добитъкъ и насочиха воинишкитѣ си кервани къмъ балканскитѣ проходи.

Пѣйчо Бимбеловъ използува залисията на баща си около народнитѣ работи и продаде нѣколко стада едъръ и дребенъ добитъкъ на руситѣ и донесе въ Факия торба злато.
Настѫпи седмодневно затишие въ Равна гора. Тъй бледни, изпити бѣха есеннитѣ дни, сякашъ, нѣмаше ни вѣтъръ, ни слънце по земята. И изведнажъ пѫтищата се отвориха и объркаха. Откъмъ Виза, Бунаръ Хисаръ, Люле Бургазъ се зададоха кервани отъ българи преселници. Тѣ пълзѣха бавно по тракийската равнина и тѣхниятъ дъхъ, като отровенъ лъхъ, се промъкна изъ селищата на Равна гора.
Пръвъ Митъръ Узуновъ отъ Ичме се изплаши отъ новото връщане на турцитѣ и реши да се изсели въ Русия.
И не само отъ страхъ той се заготви за пѫтѣ, а и отъ умраза къмъ гърцитѣ. Той не понесе свободата имъ, почувствува я, като оскръбление, нанесено лично на него, и при една разправия съ селянитѣ, които го осѫждаха, че разтуря народа, избухна, забрави се:
— Да остана тука и да гледамъ гърцитѣ, да ми се хилятъ и гордѣятъ съ царщината си — никога, никога! Разберете, бе, хора, азъ искамъ да имамъ царщина! Защо ми е тая земя, която и руситѣ не искатъ? Ей, земя ли е това нашата ? Видѣхте ли рускитѣ катании /едър кон — от тур./? Съ стълба да се качвашъ на тѣхъ!… Какво ражда нашата земя — шикалки! Хвърлишъ зърно — жънешъ бодлики и бурени. Само една руска тиква струва колкото сто наши. Петь души качватъ една тиква на колата. И искате Митъръ да остане тука —нѣма да остана! Щомъ гърцитѣ сѫ по-горни отъ мене, то ще умра въ руска земя, но рѫка на гръцки попъ нѣма да цѣлуна!…
Следъ Митъръ се заготвиха и други семейства. Едни други се насърдчаваха и редицата на преселницитѣ ставаше все по-голѣма и по-застрашителна. Страхътъ отъ турцитѣ, който подгони керванитѣ преселници, лека-полека се превърна въ жажда къмъ една земя пълна съ чудни богатства и плодородни ниви. Овчаритѣ, говедаритѣ, свинаритѣ, многобройнить колибари изгониха изъ сърдцата си кѫщичкитѣ, стадата и ливадитѣ си и зажадуваха за безкрайни ниви, за едъръ добитъкъ и за голѣми, свѣтли кѫщи. За тѣхъ Русия се усмихна, като градина, отъ цвѣтоветѣ на която капѣха медъ и масло.
Вълко Бимбеловъ посрещна преселничеството като неизцѣрима болесть и се изплаши. За пръвъ пѫть презъ живота си той изпита истински страхъ. Видѣ се самъ самичъкъ изъ Равна гора. — Върви изъ пѫтищата и жива душа не срѣша. Отбива се изъ селата — вратницитѣ зѣятъ разтворени, стенитѣ — съборени, а двороветѣ — тревясали. Кучетата гладни, изпусталѣли виятъ срещу слънце и умиратъ отъ бѣсъ. Изъ гората грухтятъ диви свини, бѣгатъ — гонятъ ги вълци и чакали. Връща се въ Факия, минава презъ срѣдъ село и никого не срѣща. Дворната му врата е изкъртена, а отъ прозорцитѣ на голѣмата му кѫща излитатъ гарги. Насочва се къмъ царь Петровия друмъ — едва личи между буренитѣ. По царския пѫть нѣма да минатъ български царе и войници. Бърза къмъ гробищата и застава предъ мраморнитѣ плочи и кръстове. Тукъ почиватъ Бѣленскитѣ войводи отъ колѣното на Момчилъ войвода. Около кръста на Маринча Страшний се е увила змия, а върху гроба на Дели Пѣйчо се пече зеленъ гущеръ…
Вълко не понесе мислитѣ си, изрева като раненъ добитъкъ и заблъска главата си въ стената. Жена му се изплаши, разписка се, помисли го за лудъ и не се приближи до него, извика на помощь снаха си. Златка се хвърли върху му и го отстрани отъ стената. Вълко продължаваше да върти главата си и да вика, да се задавя отъ мѫка.
— Невѣсто, той полудѣ! — заплака Мира.
— Тате, тате, азъ съмъ Златка, погледни ме !—и очитѣ ѝ се изпълниха съ сълзи.
Вълко седна на дъскитѣ и заблъска челото си въ тѣхъ. Златка му подложи възглавница. Той се извърна, изопна се на гръбъ и започна да рита. Устата му се запѣни, мустацитѣ му увиснаха, залепиха се по восъчнитѣ му бузи.
— Невѣсто, пѣни се като бѣсенъ! Охъ, Божичко, бере душа! — и Вълковица кукна близо до краката му.
Златка улови едната му рѫка и я зацѣлува.
— Тате! Татенце, ела на себе си! Кажи, какво ти е?
Вълко изръмжа, погледна я съ помѫтени очи и започна да утихва. Златка подигна главата му, подложи възглавница и още веднажъ цѣлуна рѫката му.
— Тате, азъ съмъ Златка, не ме ли познавашъ?
Вълко поклати глава, престана да се удря и дърпа и изведнажъ избухна въ плачъ. Сълзитѣ му рукнаха и цѣлата му снага се затресе отъ гърчове.
— Боже, сега пъкъ плаче! Вълко!.. Вълко, ела на себе си, изплаши ни!
Мира закърши рѫце и заедно съ него заплака. Златка ги остави да плачатъ, донесе студена вода и започна да слага студени кърпи на Вълковото чело. Той почувствува студеното, отвори очи и, като видѣ снаха си, изхълца и утихна. Лицето му доби восъченъ цвѣтъ, очитѣ му се разшириха, последнитѣ сълзи се търкулнаха по странитѣ му и се загледа въ прозореца.
— Мина ли ти вече? — побърза да го попита Мира.
— Тате, сега по-добре ли ти е?—усмихна му се презъ сълзи Златка.
Вълко въздъхна дълбоко, бавно се изправи и седна. Подпрѣ челото си съ рѫка и дълго мисли. Златка се опита да го наметне съ дреха, но той разтърси рамене и едва сега продума:
— Не ми е студено.
— Цѣлъ се тресе, а пъкъ не му е студено! — натякна му Мира.
— Отъ такава треска на човѣкъ не му е студено! — отпусна рѫка Вълко и се приготви да стане.
Златка го хвана за рамото, помогна му да се изправи. Вълко направи крачка къмъ прозореца и политна. Златка подпрѣ гърба му съ рѫце и не го остави да падне.
— Кѫде тръгна, не виждашъ ли, че едва се държишъ на краката си?
— Миро, днесъ искамъ отъ тебе да мълчишъ, защото…
— Ще ме биешъ. На стари години и бой ще ямъ, нѣма какво. Азъ му говоря за добро, а той ще ме бие. Мѫжъ, който бие жена си, бие главата си!
— Невѣсто, кажи на майка си да млъкне. Не ми е добре!
— Добре, де, ще млъкна. Но вкѫщи ще останешъ!
Вълко сви пестникъ, дигна го надъ главата си и извика:
— Нѣма да остана! … Нѣма да остана вкѫщи! … Земята осиромашява! Децата напущатъ майка си. При мащеха отиватъ. Разбра ли, дърто? …
— Всѣки да си ходи, кѫдето си иска. А пъкъ, колкото за насъ — кѫдето сѫ хората, тамъ сме и ние! — и Мира дигна примирително рамене.
— Ние ще останемъ тука и хората ще останатъ тука!…
Вълко почувствува силата на гласа си и предъ очитѣ му свѣтна. Обърна се къмъ снаха си и я прати да му оседла коня.
— Пакъ ли ще тръгнешъ? По пѫтищата ще умрешъ — опита се да го спре Мира.
— Дошло е време да се мре. Стига ни тоя животъ!
Вълко се опита самъ да се качи на коня, но не можа. Златка отиде задъ него и му помогна. Той се намѣсти върху седлото и попита снаха си:
— Кѫде е Пѣйчо?
— По работа.
— Отиде да купи още две коли! — побърза да обясни Мира
— Защо му сѫ?
— Сѣно щѣлъ да събира! — излъга го Златка.
— Кажи му да не купува влажно сѣно. Азъ ще отида до Къзъклисе и ще се върна …
Вълко пристигна въ Къзъклисе надвечерь. Слънцето не бѣше се скрило и изъ селото нѣмаше много хора. Потърси Василъ Каишевъ вкѫщи, казаха му, че е въ кръчмата, и той отиде съ коня си до тамъ. Въ кръчмата говорѣха възбудени гласове, затова той завърза коня за една отъ гредитѣ на сѣнника, спрѣ се до вратата и изостри слухъ. Единъ високъ гласъ се задъхваше отъ бързина:
— Щомъ хората се изселватъ и азъ ще се изселя. Ние ли сме най-умнитѣ? Кервани сѫ тръгнали, чакъ откъмъ Цариградъ. Изъ Кръклисийско човѣкъ не е останалъ. И защо да остана? Имамъ една нива, която рѣката всѣка година я залива и яде, като мечка стръвница. Какво ми е на гърбица, това ми е и на полица. Ще отида въ царска земя, та на стари години и азъ да разбера, че човѣшки животъ живѣя!
Вълко не изтърпѣ до край да подслушва, блъсна вратата и се изправи настръхналъ срещу тоя, който говорѣше.
— Нѣма да шавнешъ отъ Къзъклисе! Ще те заровя живъ въ земята и пакъ нѣма да те оставя да тръгнешъ. Кой си ти, бе, маминъ сине, който не харесвашъ бащината си земя и искашъ въ царска земя да бѣгашъ? Тука е царската земя! Тука е българската царщина! …
Селянинътъ се смути отъ неочакваното появяване на Вълко Бимбеловъ, отстѫпи крачка назадъ и се опита да му възрази:
— Ами ти, кой си? Защо ми крѣскашъ? Да не ми си господарь?
— Господарь съмъ ти! Твоятъ животъ е въ рѫцетѣ ми! Искашъ ли сега да те удуша?
Василъ Каишевъ дръпна Вълко за рамото и му се усмихна.
— Добре дошълъ и не се ядосвай! Отъ сутриньта се разправямъ съ тѣхъ, но главитѣ имъ не взематъ. Отъ нашето село не сѫ много—десетина семейства се готвятъ да бѣгатъ.
Вълко наново избухна:
— Кои сѫ тия синковци? Тука ли сѫ? Палюнка, да не си ти единиятъ? Пънди, да знаешь, че ще те прокълня до девета рода!
Палюнката размаха ржце, усмихна се и отговори :
— Азъ съмъ вдовецъ. Българкитѣ не ме искатъ, та казачкитѣ ли ще ме харесатъ? Дето е Василъ Каишевъ, тамъ съмъ и азъ. Говедарь човѣкъ, дето и да е, все въ гората ще е. Тука поне равногорскитѣ вълци ме познаватъ.
Пъндето и той се обади, самъ се подигра:
— Мене пъкъ тукашнитѣ лисици ме викатъ да имъ бабувамъ. Какво ще правятъ безъ мене, ще изпомѣтятъ всички и нѣма кой да яде къзъклискитѣ кокошки!
Разговорътъ стана по-кротъкъ. Василъ Каишевъ накара Вълко Бимбеловъ да седне и му подаде вино. Бимбелата дигна очи къмъ него и поклати глава.
— Ядосанъ съмъ много — виното ще ме хване.
— Нѣма да те хване. Пивко е, ще тръгне по жилитѣ ти и ще те успокои.
— Охъ! — изохка Вълко и прибави: — Нищо не може да ме успокои!
Тоя разговоръ между двамата първенци позволи на нѣколко души селяни да напуснатъ кръчмата незабелязано. Палюнката подхвърли следъ тѣхъ:
— Мишкитѣ бѣгатъ!
Вълко прекѫсна разговора си съ Каиша и натърти:
— За мишкитѣ трѣбватъ котки!
— А за по-голѣмитѣ — лисици! — обади се Пъндето.
Вълко пи отъ виното и го намѣри за много сладко. Поиска да почерпи, но селянитѣ отказаха и единъ по единъ си отидоха. Останаха въ кръчмата само четирма: двамата първенци, Палюнката и Пъндето.
— Василе, хората вече бѣгатъ отъ насъ! — въздъхна Вълко.
— Не бѣгатъ, но си иматъ работа. Азъ бѣхъ ги събралъ да имъ кажа, че не бива никой да се изселва отъ селото! — помѫчи се Василъ да го успокои.
Вълко Бимбеловъ въздъхна, пи още малко вино и заговори:
— Хората сѫ пощурѣли. Изселватъ се. Не мога да разбера, кой ги подскокоросва. Да го зная, кой е, ще го опека на шишъ,
— Лошиятъ вѣтъръ дойде откъмъ Ичме! — размаха рѫце Палюнката.
— Откъмъ Ичме ли? Че кой имъ е тамъ водителѣтъ?
— Митъръ Узуновъ.
— Нашиятъ Митъръ ли? — и Вълко скочи на крака.
— Ако има другъ Митъръ — другиятъ е.
— Още сега ще тръгна за Ичме. Пънди, вижъ коньтъ ми вънъ ли е?
Василъ Каишевъ го прегърна и го задържа.
— Не бързай да тръгвашъ. Върви да се нахранимъ вкѫщи и тамъ ще видимъ, какво ще правимъ.
— Главата ми е като замаена! Тъй, Митъръ, а?… Митъре, Митъре, защо срамишъ баща си?… Не, остави ме да вървя, нѣмамъ време за губене!
— Нѣма да те пусна, късно е вече. Пъкъ и работа имамъ съ тебе. Хайде да отидемъ вкѫщи!
Строгиятъ гласъ на Каиша накара Вълко да преклони глава. Излѣзоха отъ кръчмата и тръгнаха замислени и мълчаливи. Палюнката отвърза коня и го поведе следъ тѣхъ. Пъндето и той си намѣри работа, дигна отъ земята тънка пръчица и загали съ нея седлото на коня. Като минаваха покрай кѫщата на Колю Бодила, видѣха го да се върти около колата и нѣщо да дѣла.
— Колю, какво правишъ? — попита го Вълко презъ плета.
— Стѣгамъ колата. Добре дошълъ!
— За какво я стѣгашъ? Харманъ мина.
— Ей тъй да се намирамъ на работа.
Пулина, като чу гласове да приказватъ, излѣзе на двора и изпъчи коремъ, за да покаже, че най-после, следъ десетѣ години, и тя е останала въ положение.
— Куме, какво прави кумата? — попита Пулина да се намѣри на разговоръ.
— Готви се да кръщава.
— Хи, хи, хи!… Господъ и кѫде насъ изпрати радость.
— Колю какво е застѣгалъ колата? — попита Вълко и нея.
— Готвимъ се и ние, че да видиме, какво ще стане.
— За какво се готвите?
— Ами сега хората за какво се готвятъ? … Като рекли — Русия, та — Русия! Хи, хи!
Палюнката надникна надъ плета и намигна на Пулина. — Много е далече Русия. Ще ви се счупи колата!
Колю Бодила се ядоса на жена си, за дето изказа тайната имъ, захвърли теслата и се опита да излъже.
— Торъ ще хвърлямъ на нивата, затова я глася.
— Коя нива ще торишъ? — попита го Каишевъ.
— Гробищата ! — обади се Пъндето и се опита да се
засмѣе.
Василъ Каишевъ намѣри работа на Палюнката и Пъндето и ги изпрати изъ селото.
— Гледайте да разберете кои се готвятъ за Русия.
Вълко и Василъ останаха сами. Не влѣзоха вкѫщи, преминаха презъ двора, седнаха до малката градинка и се замислиха. И двамата мислѣха едно и сѫщо, но Василъ бѣ по-спокоенъ и по-примирителенъ.— За него преселването не бѣ страшно — едни ще отидатъ, други ще останатъ. Продължителната въздишка на Вълко го накара да проговори:
— Изселватъ се сиромаситѣ. Защо тѣ сѫ въ Равна гора? Нека вървятъ да си блъскатъ главата въ прехвалената Русия.
— Василе, не е тъй! Всѣки трѣбва да си седи на мѣстото. Защо сѫ се родили тука? — Защото сѫ българи. Ти леко гледашъ на тая руска болесть.
— Вълко, не гледамъ леко, но като не разбиратъ отъ дума, какво да правя?
— Отъ дума като не разбиратъ, отъ бой ще разбератъ! — натърти Вълко.
— Трѣбва да се набиятъ двама-трима! Тая работа ще я свършатъ Палюнката и Пъндето.
— Азъ отъ Факия нѣма да пусна никого. За Къзъклисе. ти ще отговаряшъ! — и Вълко стана правъ. — Трѣбва да си ходя, късно е вече.
— Почакай, не бързай! Всичко не съмъ ти казалъ! — опита се да го задържи Василъ.
— Утре пакъ ще дойда. Трѣбва да се върна въ Факия.
Вълко, щомъ излѣзе на край село, спрѣ коня и се за мисли.—Въ Факия той нѣмаше работа. По-важно да отиде въ Ичме и да се срещне съ Митъръ. Синътъ на дѣдо Никола Узуна не бива да обезлюдава Равна гора. Ако ичменци се изселятъ, то тѣ ще повлѣкатъ и околнитѣ села. Какво ще стане тогава, кой ще бѫде стопанинъ на тая земя?… Той реши, че веднага трѣбва да замине за Ичме. Рускитѣ войски вече се отегляха и време за губене нѣмаше …
Смрачи се. Вълко се намѣри самъ въ гората. Конѣтъ му се препъваше и прухтѣше. Като преминаваше едно пороище, конѣтъ се подхлъзна и го събори. Търкулна се като обълъ камъкъ. Спрѣ го единъ храстъ. Помисли си, че ще умре и се приготви, изопна се на гръбъ. Но конѣтъ изпрухтѣ наблизо, стресна го и го върна къмъ живота. Бавно се изправи, разкърши снага и се увѣри, че лошо не бѣше се ударилъ. Улови коня и се помѫчи да го възседне, но не успѣ. Поведе го изъ неравната мѣстностѣ, обърка пѫтя и спрѣ до дънера на старъ дѫбъ.
— Сега на кѫде?
Гласътъ му пропълзѣ изъ шумата и се изгуби въ нощьта. Вслуша се да чуе звънци отъ стадо, но гората бѣ глуха и сънена. Не му оставаше нищо друго, освенъ да пренощува подъ звездитѣ и на ранина да продължи пѫтя си за Ичме.
Вълко огледа гората наоколо, избра оцедливо мѣсто, върза коня за близкото дърво и седна, заслуша се въ горската тишина. Вѣтъръ нѣмаше и тишината бѣ пълна. Вълко почувствува умора и се унесе въ дрѣмка. Въ дрѣмката си той заслуша скърцането на хиляди коли и пъшкането на впрегнати биволи. Тихъ говоръ се носѣше изъ гората, криеше се подъ листата и се отдалечаваше. Сепна се отъ уплаха, разсъни се, наостри слухъ и съ затаенъ дъхъ задебна въздишкитѣ на гората. Стори му се, че е закъснѣлъ и че дълги кервани преселници сѫ заминали. Поиска да тръгне наново, но огледа неравната мѣстностѣ и разбра, че нощьта го е вързала и той не ще може да помогне на българската земя. Обзе го безсилие, видѣ се, като стара гѫба, като малко ненуждно камъче. Цѣлата му снага бѣ като пребита, сякашъ, не бѣ негова, а на нѣкой другъ — на преселникъ. Безъ самъ да разбере, какъ стана това, но презъ ума му мина бърза мисълѣ. — Ако и той тръгне съ преселницитѣ? И веднага се удари самъ по главата и изохка:
— Вълко, старъ и глупавъ си вече!
Само задето си е помислилъ, че ще тръгне съ преселницитѣ, реши да се самонакаже. Стана, отвърза коня и тръгна, запрепъва се изъ дупки и храсти. На нѣколко пѫти колѣничи, одраска си лицето на една глогина, а капинова лозина го препъна и го събори на земята. Почувствува безсилието си и се просълзи. Остана на същото мѣсто до пукването на зората.
На разсъмване хладината отвори очитѣ му. Вълко видѣ далечината и, за свое голѣмо огорчение, видѣ и пѫтя на две крачки отъ себе си. Отново тръгна на пѫть. Коньтъ бързаше, тръскаше го и той усѣщаше цѣлата си снага болна…
Къмъ обѣдъ пристигна въ Ичме. Дѣлникъ бѣ, а хората си бѣха въ селото и се събираха на купища изъ двороветѣ. Разбра, че е дошълъ късно, и отъ мѫка смуши коня. Завари Митъръ на двора да разглежда две нови, яки коли. Забрави да го поздрави, слѣзе отъ коня и ритна съ кракъ едно отъ колелата.
— Съ тия ли коли ще бѣгашъ, Митъре?
— Искамъ още една да купя! — усмихна му се Митъръ
— Пита ли баща си, Митъре ?
— Умрѣлъ човѣкъ не се пита!
— Пита се! Я се поразмисли, какъвъ животъ живѣ баща ти. Вземи примѣръ отъ него!
— Вълко, защо си дошълъ отъ Факия, на умъ ли да ме учишъ ?
Бимбелата обиколи колитѣ и мустацитѣ му се затресоха.
— Само две думи ще ти кажа, Митъре,— по лошъ пѫтѣ водишъ хората!
— Защо да е лошъ?
— Подмамвашъ ги и ги отлѫчвашъ отъ гърдитѣ на майка имъ.
— Тѣ сами се отлѫчватъ отъ мършавитѣ ѝ гърди!
— Не те е срамъ! Толкова години родътъ ви е сукалъ отъ тия гърди!
— Слушай, Бимбела, не съмъ пеленаче и нѣмамъ жълто на устата си! Азъ зная какво правя. Защо ми се бъркашъ въ работата?
Вълко го измѣри съ острия си погледъ и повиши гласъ:
— Ела на себе си, Митъре! Тая земя е нашата земя и никой не бива да я напуща. Тука е нашата царщина. Като бѣгашъ отъ нея, кой ще се бори за нея? Толкова години страдахме и се мѫчихме за тая царщина! За да я изоставимъ ли си блъскахме главитѣ въ турскитѣ ятагани и тьмници? Малко народъ ли погина за тая наша царщина?
— Погина по твоя вина. Ти бѣ лудиятъ. Нѣма кой да те върже и укроти!
— Тъй е, по моя вина погина! Но гробоветѣ на погиналитѣ сѫ въ тая земя. Кѫде ще бѫде твоя гробъ и на тия, които повеждашъ?
— Стига си баялъ на главата ми. Каквото съмъ намислилъ, ще го направя. Не съмъ гръкъ да остана тука!
Вълко го хвана за яката и го разтърси:
— Та ние гърци ли сме? За тия думи заслужавашъ бесилка!
— А пъкъ тебе на колъ да те набучатъ, та да миряса Равна гора!
— Тъй е, колъ и вѫже за нази! — избухна Вълко и още по-силно го разтърси.— Но първо азъ тебе ще обеся! И то съ главата надолу, та устата ти да цѣлува тая земя, която те е хранила!
Караницата имъ привлѣче вниманието на съседитѣ и тѣ се изпрѣчиха между двамата.
— Кога се събрахте и кога се хванахте за гушитѣ? — попита ги Никола.
— Никола, чичо ви ще отива въ Русия. Цѣлиятъ ви родъ ще посрами!
— По-скоро да се маха отъ тука! Обърналъ е селото на цигански колиби! — махна съ рѫка Никола.
— Ти си циганинъ! — облещи се Митъръ.
— Циганинъ съмъ, защото съмъ синъ на братъ ти! Срамъ ме е да те гледамъ. Нѣма да ти думамъ вече чичо!
Николовитѣ думи поуспокоиха малко Вълко. Той разбра, че не всичко е загубено, и смекчи гласа си:
— Митъре, слушашъ ли, какъ приказватъ децата ? Азъ ли съмъ ги училъ? Не, въ тѣхъ тече Узуновска кръвь, затова нѣма да се посрамятъ. Помисли и ме послушай, по-старъ съмъ, не върши глупости, пусни дълбоки корени въ Ичме!
Митъръ се намръщи и наведе глава. Вълко Бимбеловъ помисли, че Митъръ е вече отвърнатъ, и се обърна къмъ Никола и Тодоръ:
— Момчета, разглобете колитѣ, струпайте ги срѣдъ двора и дайте да ги запалимъ. Цѣлото село ще види, ще разбере и ще се залови за земята си.
Митъръ подскочи, като ожиленъ, размаха рѫце и се развика:
— Излѣзте отъ двора ми!.. Оставете колитѣ ми!.. Ще ви запаля главитѣ, хубаво да знаете. Ще извикамъ руситѣ да ви строшатъ кокалитѣ. Въ Русия ще отида. Вие идете въ свободна Гърция и цѣлувайте и рѫцетѣ, и краката, и … всичко на гръцкитѣ владици. Пфу !… Пфу!…
Вълко Бимбеловъ се наклони къмъ Митъръ, за да го удари, но почувствува слабостѣ въ краката си и, за да не падне, седна на процепа на едната кола. Митъръ се нахвърли върху му:
— Стани отъ процепа! Нали ще го горишъ? Защо седна на него? Стани и излѣзъ отъ двора ми! Искашъ да ме накарашъ гръцки рѫце да цѣлувамъ. Въ Русия ще ида, но тука нѣма да остана. Махай се отъ очитѣ ми, докато не съмъ извикалъ казацитѣ!
Посегна да го хване за рамото, но Никола и Тодоръ го уловиха за рѫцетѣ и го дръпнаха назадъ. Митъръ се развика:
— Защо ме бийте? Хлѣба сте ми яли. Ще ви заклекне и ще ви отрови! Ей, хора, вижте ги, чичо си биятъ! Пфу! …
Отъ махалата пристигна Митърица и, преди да разбере, какво става, заудря съ пестници Никола и Тодоръ по гърбоветѣ.
— Гладни кучета, махайте се отъ кѫщата ми! Господь да ви убие! Да ви ослѣпи хлѣбътъ, който сте яли при чичо си. Безсрамници!… Хайдути!… А ти бре, дъртакъ, гладенъ факийски вълкъ, какво търсишъ тука? Ако грабна брадвата, ще ти накълцамъ дългитѣ мустаци на калчища!
Вълко съ мѫка стана отъ процепа и грохналъ се запѫти къмъ вратника. Никола и Тодоръ тръгнаха следъ него. На излизане отъ двора, Бимбелата изви вратъ и заплаши Митъръ:
— Ти въ Русия нѣма да стигнешъ. Като змия ще се увия около шията ти!
— Чичо, ще си изядешъ главата! Хората ще те кълнятъ, че си ги накаралъ да напуснатъ хубавитѣ си ниви и ливади! — прибави Никола.
— Кшу! … Пфу! …— разпери Митъръ рѫце надъ главата си и влѣзе вкѫщи.
Вълко се качи на коня си и, сломенъ, напусна Ичме. Никола го изпрати до гората. На раздѣла Вълко каза на Никола :
— Тъй ако върви, ще изгубиме тая земя завинаги.
— Чичо Вълко, ние ще останемъ тука!
— Живь човѣкъ нѣма да пусна да излѣзе отъ Равна гора. Трѣбва здраво да се удря. Да знаешь, първо чичо ти ще ударя!
— Той си го търси съ свѣщь!
— Никола, намѣри Стояна и ми го прати. И здраво дръжте ! …
Като остана самъ, Вълко Бимбеловъ се отпусна върху седлото и се остави на коня да го води. Идѣше му да се наклони на една страна и да падне въ краката на добичето. Всичкитѣ му мисли бѣха, като объркани и вързани конци. Нищо свѣтло не виждаше предъ себе си. Макаръ че слънцето грѣеше надъ главата му, той виждаше цѣлата Равна гора подъ облакъ. Дърветата му изглеждаха увѣхнали, клюмнали, а пѫтищата — пропасти. Струваше му се, че всѣки мигъ ще се срине въ тъмно, студено дълбинье и нѣма да стане.
— Кѫде да отида, какво да направя?
Бѣше попадналъ въ тоя водовъртежъ и се давѣше. И нѣмаше кой да го спаси. Едни отъ преселницитѣ се плашеха отъ турцитѣ и напущаха бащината си земя отъ страхъ. Други мислѣха, че ще избѣгатъ отъ сиромашията, а трети — отъ потайно, силно желание да видятъ друга земя, други хора. Но всички се мамѣха, че тамъ, въ Русия, ще намѣрятъ широка, плодородна земя и ще напълнятъ джебоветѣ си съ пари … — Какъ можеше той — единъ човѣкъ да се разправи съ щуротията на толкова хора? Да отиде ли при турцитѣ и да ги моли, да бѫдатъ закрилници на българитѣ, когато дойдатъ войскитѣ имъ?
Тази мисълѣ сложи водениченъ камъкъ на плещитѣ му. Почувствува се смазанъ. За него нѣмаше другъ изходъ, трѣбваше да преклони глава предъ турцитѣ.
— Народътъ трѣбва да остане тука! Вълко Бимбеловъ ще моли турцитѣ. Никой другъ нѣма да ги моли!…
Не бѣше се хранилъ презъ цѣлия день, но не чувствуваше гладъ. Устата му горчеше, сякашъ, бѣше пилъ отрова. Реши да отиде въ близкото турско село и да изпие още една чаша горчила. Но кѫде бѣ това село, по кой пѫть се отиваше? Мѣстото, изъ което се движеше, му бѣ като непознато. Пѫтекитѣ нищо не му казваха, а пъкъ дърветата се плашеха отъ него, като отъ таласъмъ, гушеха се въ пазвитѣ на земята и хленчеха отъ страхъ.
Тръгна по първата пѫтека. Замръкна на една поляна, при една овчарска колиба. Овцетѣ пасѣха наоколо. Вълко извика овчарчето и го попита:
— Чии сѫ тѣзи овце?
— На Исмаилъ бей.
Исмаилъ бей бѣ познатъ на Вълко, но бѣше много огорченъ отъ българитѣ. На два пѫти хайдутитѣ му устройваха засада да го убиятъ. Той си знаеше враговетѣ, мълчеше и чакаше. Вълко Бимбеловъ накара овчарчето да му покаже пѫтя и пристигна въ селото съ първия мракъ. Намѣри бея да седи на двора и замисленъ да играе съ броеницитѣ си. Рѫкуваха се като стари приятели, но усмивкитѣ и на двамата бѣха студени.
— Искашъ ли гости, Исмаилъ бей?
— Кѫщата ми е твоя, чорбаджи Вълко!
—Знаешъ ли, защо дойдохъ? — и преглътна отъ мѫка. — Нашитѣ бѣгатъ въ Русия. Това не е хубаво. Страхуватъ се отъ връщането на вашитѣ и затова отиватъ въ Русия. Дойдохъ да те моля да кажешъ на вашитѣ хора да не ги плашатъ. Ако се изселятъ и за васъ нѣма да е хубаво!
— Бива, ще го направя, Вълко чорбаджи! Бѣгството не е хубаво. Нали знашъ какво стана съ много наши хора? Избѣгаха въ Анадола и сега слушамъ, че умирали отъ гладъ.
— Отъ гладъ ще умратъ и нашитѣ!
Разговаряха се до късно. Беятъ покани Вълко да се нахрани, но той отказа, сбогува се и си тръгна. Исмаилъ бей не го изпрати до вратника, остана на мѣстото си.
— Ами сега, какво да правя?
Тѣзи думи Вълко изказа високо, сякашъ питаше за съветъ слѣпата нощѣ. Вълко се върна въ овчарската колиба, за да пренощува. Пѫтьъ до Факия му се виждаше много уморителенъ, пъкъ и силитѣ му се изчерпиха. Овчарчето бѣ само и, като видѣ голѣмъ човѣкъ, се зарадва, покани го въ колибата и запали огъня.
Вълко се подпрѣ на рѫба на огнището и се загледа въ запаленитѣ дърва. Овчарчето видѣ на пламъка бледното му, уморено лице и го попита:
— Лошо ли ти е, дѣдо?
— Малко глава ме боли, но ще ми мине.
— Гладенъ ли си?
— Не съмъ, но ако имашъ хлѣбъ, дай на дѣдо си Вълко единъ залъкъ.
Овчарчето се разшета изъ колибата, намѣри торбата си, откачи я и я сложи предъ Вълко.
— Колкото има, изяжъ го, на мене не ми се яде.
Торбата остана до краката на Вълко непобутната. Овчарчето посегна, разтвори я, извади краешникъ хлѣбъ и му го подаде.
— Имащъ ли зѫби, дѣдо? Малко е сухичекъ.
Вълко взима хлѣба и отъ благодарность погали овчарчето по главата.
— Ще те взема при мене да овчарувашъ. Мое момче ще те направя. Азъ съмъ дѣдо Вълко Бимбеловъ отъ Факия.
— Азъ толкова много овце не мога да паса.
— Ти ще пазишъ само агънцата въ кошарата. Голѣмитѣ овчари ще пасатъ овцетѣ.
Овчарчето погледна гостенина и, като разбра, че е много загриженъ, попита го:
— Дѣдо Вълко, да не си се загубилъ изъ гората ? Не се грижи, утре ще ти покажа правия пѫть.
— Правъ пѫть нѣма, мойто момче! Трѣбва много да се заобикаля, докато човѣкъ се измъкне отъ гората.
— Има, азъ го знамъ!…
Вълко се усмихна, погледна краешника, отчупи залъкъ и го тури въ устата си. Челюститѣ му бѣха като схванати, едва можа да сдъвка хлѣба.
— Малъкъ си ти, малъкъ — още нищо не знаешъ!
— Като пораства, всичко ще науча.
— Не забравяй, че човѣкъ отъ малъкъ се учи. Ако азъ се бѣхъ училъ отъ малъкъ, сега нѣмаше да страдамъ.
— Нали ти си най-богатия човѣкъ въ Равна гора?
— Бѣхъ богатъ — сега не съмъ!… Ти знаешъ ли, че сега всички хора бѣгатъ отъ нашата земя?
— Ние съ мама нѣма да бѣгаме. Роднинитѣ ни всички се дигатъ за Русия. Дѣдо Вълко, голѣма ли е руската земя, че всички искатъ да отидатъ въ нея?
Вълко Бимбеловъ отчупи още единъ залъкъ. Зарадва се на думитѣ на овчарчето и хлѣбътъ веднага му стана сладъкъ. Бръкна въ торбата, намѣри солчица и посоли цѣлия краешникъ. Сега той можеше да каже, поне на това момче, какво нѣщо е Русия.
— Руската земя е голѣма, но защо е голѣма? Тамъ хората сѫ малко, а вълцитѣ, мечкитѣ и чакалитѣ нѣматъ брой. Снѣгъ, снѣгъ — до поясъ! И зиме, и лѣте. Житото не става, гроздето не зрѣе, а пъкъ кѫщитѣ сѫ сѫщински курници. Хората сѫ пияни и се търкалятъ по улицитѣ като свини. Крадливи сѫ и много лъжливи. Вижъ имъ царя и генерала, този дето е въ Одринъ, и ще разберешъ колко сѫ лъжливи. Дошли тука да се биятъ за вѣра… И какво, излѣзе, че гърцитѣ иматъ само вѣра, а ние българитѣ сме били безъ вѣра. За насъ другъ пѫть щѣли да дойдатъ, да ни освободятъ. Тогава, какво търсятъ изъ нашата земя? Защо не отидоха въ Атина, Янина и Шкодра? А минаха презъ насъ, за да ни турятъ подъ ножа на турцитѣ. И знаешъ ли, че кокошка, яйце що е, не остана. Всичко изпокрадоха и го скриха подъ високитѣ си гугли. А пъкъ мързеливи — да пази Богъ! Затова подмамиха нашитѣ хора къмъ Русия, за да има кои да имъ работи и кой да ги храни … Ей това сѫ руситѣ, а пъкъ земята имъ — изъ нея вѣтрищата се гонятъ!
— А пъкъ чичо разправя, че тамъ тиквитѣ ставали колкото тази колиба.
— Тикви… Никакви тикви! Вижъ кратуни — съ коли да ги носишъ. Като рекли — тикви, че тикви! Защо имъ сѫ тия тикви? Да не би да ги ложатъ на корема си?.. Твоятъ чичо и той е една празна тиква. Така да му кажешъ!…
Вълко изяде хлѣба на овчарчето. Почувствува се по-бодъръ и дълго говори, сърди се на руситѣ и преселницитѣ. Овчарчето се умори да го слуша и задрѣма. Въ мигъ Бимбелата разбра смѣшното си положение. Търсѣше помощь отъ едно дете. Засрами се отъ себе си. Отдръпна се отъ огъня, легна върху скѫсана рогозка и закри очитѣ си съ рѫце. Въ овчарската колиба той разбра, че е нищо и че никой не иска да го слуша. Прекара цѣлия си животъ презъ главата си. — Наистина ли Вълко Бимбеловъ бѣше човѣкъ на мѣсто и знаеше ли какво иска? Кѫде не ходи и какво не върши! Преди малко удари челото си въ краката на единъ турчинъ. За кого го направи, за себе си ли ?…
Ако не го бѣше срамъ, щѣше да извика отъ яростѣ. И колкото мѫката кѫсаше сърдцето му, толкова безсилието му го тласкаше къмъ озлобление. Сега всичко бѣ тъмно предъ очитѣ му. Той бѣше самъ въ Равна гора. Рѫцетѣ му бѣха слаби да задържатъ земята. Никой не идва да му помогне. Всички го гледатъ какъ се гърчи, какъ тежестьта го притиска и го изравнява съ земята.
У Вълко се появи желание да хапе съ зѫби и живо месо да кѫса. Ако можеше, би вързалъ всички преселници съ синджири за вѣковнитѣ дѫбове на Равна гора. Но не можеше — рѫцетѣ му бѣха слаби, а снагата му грохнала. Отъ безсилие да се справи съ мѫката си, захапа рѫката си и измърмори :
— Митъре, пази се! Глави ще падать ! — и затрепери
отъ силна възбуда.
Овчарчето се сепна, разсъни се и, като видѣ, че Вълко Бимбеловъ, най-богатиятъ човѣкъ въ Равна гора, трепери, взе скѫсаното си кожухче и го хвърли върху плещитѣ му, за да не изстине.

Източник: svetlina.online