Опомни се човек!

Връзката на човека с природата е огромна и неопровергаема. Обаче замисляте ли се, че това всъщност очертава един затворен кръг на взаимоотношения? Спомнете си за отдвана казаната мисъл „че каквото посееш, това ще пожънеш“ и да, жънем. Какво всъщност жънем? Мислите ли, че ще откъснем някога сладки плодове, от нашата майка Земя, ако ѝ само даваме горчивина? Така че, ако не сте, крайно време е да се замислите!

Хм… време?! То самото време се вече обърна против нас. Или всъщност ние се обърнахме против него. Отдавна, отдавна пропиляхме секундите, които ни гарантираха спокойно бъдеще. Тези секунди бяха подарък от предците ни и заем от нашите потомци.  И така гарантираното спокойно бъдеще, ние разпукнахме горе в атмосферата. Времето бе завинаги разделено на половина, в секундата, когато решихме, че не можем да променим настоящето а още по-малко бъдещето си… да не говорим за миналото. Завинаги отворихме болезнени язви в небето подарило ни живот и сега казваме, че не ние сме виновни, а времето. Времето, което ние злоупотребихме. В моменти ставаме и скромни, казваме, че не сме толкова могъщи за да нарушим равновесито в природата, не осъзнавайки, че и ние сме природа. Нарушаваме себе си. Взимаме от животите си и от тези на децата ни. И защо да не се опомним?! Никога не знаеш колко скоро ще стане твърде късно. И тогава? Тогава ще чакаме да става все по-зле, търсейки надежда в нова планета-мишена за унищожение. И време-пространството с язви, ще стане просто „язва”. Няма да има живот. Глобалното затопляне, за което и ние сме отговорни ще направи своето. Ще сложи край, ако ние не му сложим първи. Ще трябва да унищожим това, което сме създали. Или то ще унищожи нас. А това, което някога бе създало нашия живот, все някога ще ни го и отнеме. Понеже какво е живота? Една почивка между две вечности?! А тези вечности са неопределими и не можем да им влияем, затова определете почивката си. Обаче и живота може да е толкова неочакван и променящ се. Сложете отгоре и променящо се време. На каква почивка сме тогава? Какво да очакваме? Ах, да – това, което сме посяли.  Забравих те ли… онази отговорност към околната среда, която зарихме дълбоко в земята? Далеч от плодородната почва, много далеч. Е, Земята и Небето са едно. Очаквайте всеки миг отговорността да ви падне от небето! Рано или късно онези дупки ще пропуснат достатъчно светлина и до мястото където зарихме, съвестта към природата. И от там ще израстне една огромна съвестна градина, създавайки парников ефект. Ние ще копаем, ще опожаряваме градината и много други, а те ще растат, растат, растат. Ах… вече няма въздух, нали? Усещате ли липсата на кислорода? Моля, кислород ни трябва! Ние не дишаме въглероден диоксид! А градината немилосърдо ще расте и ще предизвиква слънцето сладко да се смее. Да се смее, тъй сладко и силно, че онзи накъсан слой горе в атмосферата, някога наричан „озонова обвивка“ ще се разпилее във въздуха подпален и предизвикан от лъчезарното слънце. А ние? А Земята? Етоо, сетихме се и за нея. Е, защо ни е да си припомняме? Не бяхме могъщи да спрем началото, а как тогава очакваме да предотвратим края? То края вече ни е записан. Всъщност ние го зарихме от страх в онази дълбока дупка. Сещате се нали? И този страх сега ни гълта. Нека, нека ни гълта. За по-добро постарахме ли се? Въздух! Нужен ни е въздух! Но ние унищожихме и невинни животни, а те? И те се нуждаят от кислород. Ах,  навсякъде около нас трупове. Дори на до сега невиждани същества. Колко ли много живота взехме? Та ние не знаем колко вида са съществували. Но със сигурност знаем колко ще съществуват. Сега не само кислород ни трябва, а и топлина. Много топлина. Трябва ни и суша. Трябва ни спокойно, неуязвимо място. Нуждаем се от теб Плането! Нуждаем се!  

Но сега планетата нас ще ни зарие дълбоко под земята. Тъй както и ние направихме. Унищожихме себе си. Закопахме се. Дълбоко, дълбоко във вътрешноста. Дано и ние израстнем, нали? Дано и за нас в онази дупка се пробие светлина? Не, Земята вече няма да се излъже да ражда зверове като нас! Опомнете се СЕГА защото по нататък няма да видите нито лъч светлина, в утробата на майката Земя!

Радица Божилова