Отказът на България да подкрепи преговорната рамка за еврочленството на РС Македония отключи кутията на Пандора с историческите фалшификации, доскоро известни само на по-тесен кръг учени и специалисти. Сега те плъзнаха по медиите и социалните мрежи. Всички разбраха, че царят е гол. От фалшивата македонска идентичност не остана почти нищо, освен фрустрациите на няколко поколения излъгани македонци които нямат капацитет или воля, да преосмислят не само миналото на страната си, но и собствения си мироглед и да намерат изход от създалата се ситуация.
Едновременно ни застигнаха и последствията от грешките и пропуските на българската външна политика след 15 януари 1992г., която пропусна най-удобното време да представи на македонското общество историческата истина и да зададе параметрите на основополагащите принципи българо-македонските отношения. Това което България пропусна да направи през изтеклите три десетилетия, днес се стовари на плещите на Виктор Канзуров, Владо Перев, Младен Сърбиновски, Петър Колев и още няколко души които вървят по ТВ студиата за да ни разказват какво наистина се случва в Македония.
За съжаление, българските сантименти към РС Македония днес са обратно пропорционални на омразата която се сипе срещу България от определени и щедро финансирани антибългарски центрове. РС Македония днес най-нахално иска да насили вратата на ЕС и да се разположи направо в Брюксел, в Рим, Париж или Берлин, без да си дава сметка, че Европа е ей там, зад Осогово. В никакъв случай не иска да приеме българските становища като европейски. Тя е свикнала да мисли за България като татарска и азиатска страна. Не иска да разбере, че Европа не е само фондове и пазари. Тя е и начин на мислене и поведение, на осъзната и доброволно приета ценностна система и човешки права.
Натрапената и десетилетия наред отглеждана и възпитавана антибългарска и просръбска македонска идентичност, в днешно време дойде в противоречие не само със самата себе си, но и с философията на демократичните европейски държави и техните взаимотношения.
Три десетилетия след разпадането на Югославия, в РС Македония едва сега започна разпадането на югославската (великосръбска) идеология. Без нея, голяма част от македонските учени от хуманитарните науки, изкуствата и културата са просто безпомощни. Стотици томове редактирана в Белград история, дипломи, докторантури, титли – целият този труд днес е напълно непотребен и не върши никаква работа. И не само не върши работа, а е тежко бреме от което днешна РС Македония все по-дълбоко потъва в калта.
От чисто човешка гледна точка, това отрезвяване от про-сръбски, про-югославски, про-антични и какви ли не още зазубрени заблуди, е изключително тежка и мъчителна вътрешна драма. Двайсет години от краткия човешки живот, си посветил да учиш, приемал си и усвоявал учебните програми на доверие, с уверението, че опознаваш истината, че ще станеш уважаван учен, ще се реализираш в обществото и един ден някой ти казва, че целият този труд е напразен, че всичко което си научил и в което вярваш, което си говорил или може би писал, е една плиткоумна лъжа!
Дълбоко в себе си осъзнаваш, че наистина е лъжа, но нямаш време и сили да тръгнеш да преосмисляш възприетите „истини”. Имаш две възможности. Едната е, да захвърлиш всичко и да тръгнеш сам да си търсиш истината, въпреки че знаеш, че тя, истината, не само няма да ти послужи за нищо друго освен за собствено удовлетворение, но и ще ти донесе само ядове и конфликти. Втората възможност е, да потиснеш всички съмнения и дилеми, да се затвориш и окопаеш в себе си и да продължиш да си живуркаш с лъжите. Та нали учителят по история не получава заплата затова, че учи учениците на историческа истина, а за това, че преподава учебния план по история предписан от министерството на образованието! Затова, давай напред – българите са фашисти и окупатори, ние сме братя с югославските народи и народности, да живее братството и единството с тях, Тито беше велик, в Югославия ни беше добре, имаше шоколади, дъвки, маратонки, имаше „фичи” и „стоядинки”… Ето това е цялата философия на малкия човечец от пост-югославското пространство.
Той не може за една нощ да се отърси от натрапеният македонизъм, както други не могат да се отърсят от натрапеният комунизъм три десетилетия след пропастта му. И може би никога няма да се отърсят. Намират се в позицията на подхвърлено дете което един ден се изправя пред истината, че родителите които са го отгледали и възпитали не са му истински родители, че има други, биологични родители които не познава. Това е шок. После идва болката и страданието. После се запознава с истинските родители и намира, че те не са толкова лоши, просто такъв е живота…
Животът продължава. Идеологиите са временни – идват и си отиват. Ние, народите, оставаме да търсим истината. И трябва да се примирим, че абсолютна истина няма, че всичко може да бъде доказано и оспорено на другия ден, след година, две, пет. Има непрестанен процес на осъзнаване на истината, има малки и мъчителни стъпки, които стават толкова по-големи, колкото е по-голяма вътрешната ни свобода да мислим по-смело, по-задълбочено и аргументирано.
Да, понякога е много по-трудно да забравиш това което знаеш, отколкото да научиш и възприемеш нещо ново. Новото винаги се ражда с мъка и болка. РС Македония днес се мъчи и крещи и сипе обиди срещу България. В цялата тази врява, умира идеологията на Стоян Новакович и започват родилните мъки на една нова Македония. Независимо од съпротивата, промените в съзнанието на хората закономерно настъпват, често пъти напук на медиите, на политиците, на университетските преподаватели и учителите. Нуждите на времето, ако не тях, то техните деца ще ги накарат да преосмислят и сами да осъзнаят заблудите си и да потърсят истината.
Същото ни предстои и на нас, българите от Западните покрайнини. И нашето национално съзнание и мироглед, отношението ни към другите и особено към България, е формирано под влиянието на същата школа на Гарашанин и Новакович, възприета и доразвита от ЦК на ЮКП за „българските фашистки окупатори” и „врагове” които винаги забиват нож в гърба на милите и невинни сърби. Единици само успяха да се отърсят от тия насадени догми и да осъзнаят истината.
Антибългарските настроения в Македония са продукт от антибългарските настроения в Югославия и днешна Сърбия. На България, като европейска страна която е основен носител на европейските ценности на Балканите, предстои да постави въпроса и за сръбския поглед върху българската история, която като че ли е написана с единствената задача да възпитава подрастващите поколения в дух на омраза и отмъстителност към България и българите. Тази история ни постави нас, българите в Западните покрайнини, в позиция на боксова круша върху която тренират сръбските „патриоти”.
България е длъжна да прекрати това. И не защото и ние сме безгрешни и идеални, или защото сме в позиция да се налагаме, а защото такъв е цивилизационният процес – в мирното съжителство, а не в конфронтацията.
Да вдигаш паметни костници, надгробни паметници и паметни плочи и да учиш учениците в основните училища, че Българската Армия е избила 20 000, 50 000 сърби по време на Първата световна война, да правиш ученически конкурси на които децата да се състезават да пишат и рисуват „българи-чудовища”, не само не е цивилизовано и европейско, то е престъпно! И ако на децата това можеш да го втълпиш в главите им с риск да ги отровиш с омраза и мъст, как да го докажеш на учените от европейските и световните университети, пък и на обикновените хора когато в ерата на интернет историческите източници и фактите са достъпни за всеки който се интересува? Фалшивите исторически съчинения без всякаква научна стойност, написани на базата на дописките на Арчибалд Райс, Вилиям Драйтън, докладите на „международна комисия” от сръбски граждани на щат в армията до мирната конференция в Париж, са не само безпочвени, но и смешни.
И до днес, българските патриоти в България и чужбина, денонощно пишат и после събират приложения за да напечатат някоя и друга книжка с която да се противопоставят на сръбските и македонските исторически фалшификации и да защитават името и честта на България. От другата страна, само две сръбски сдружения в Скопие получават няколко стотин хиляди евра за да провеждат антибългарска кампания в Македония.
За целият си съзнателен живот никога и никъде в сръбската история, география, литература, театъра, киното и медиите не срещнах една добра дума за България и българите. В сръбските учебници, науката, културата и изкуството, ние насвякъде сме описани като олицетворение на злото: убийци, черни, грозни, коварни, предатели, фашисти, окупатори… „Фашисти” които в желязната прегръдка на фашизма намират сили да спасят евреите си?! „Окупатори” чиито държавни територии и народ и до днес са окупирани и подложени на жестока политика на отнародяване и сърбизиране!? Лоши, но „добрите” прокарват границата си посред нашите гробища и дворове! С такъв ли културен и интелектуален багаж ще влизаме в клуба на най-цивилизованите европейски държави? Докога ще ни правят на малоумни и ще ни набиват комплекси за несъществуваща вина? Докога ще ни учат да мразим собствените си дядовци и баби, бащи и майки само за това, че сръбската пропаганда ги е набедила, че са „фашисти” и „окупатори”? Не само затова, че е обидно, а защото не е вярно. И затова, че е опасно за бъдещето на Сърбия и за нейните деца, които един ден може би отново ще тръгнат да „освобождават сърбите” в „Стара Сърбия” или България.
Тази националистическа лудост която периодично и неизбежно се повтаря, не е модно течение или някаква заразна болест. Тя е продукт на системата на възпитание и образование и на историческите митове с които вече два века цели поколения се отглеждат и възпитават като войници и офицери, а не като миролюбиви и трудолюбиви граждани.
Без трезво и истинско осъзнаване на кардиналните исторически заблуди, войните, престъпленията, лъжите, грабежите и насилието, включително и от последната война, Сърбия няма как да се избави от този исторически водовъртеж и няма как Балканите да се омиротворят и европеизират.
Международните фактори които се занимаваха с решаване на югославската криза, не си свършиха работата докрай. Защото не я разбираха. И защото не искаха да признаят собствената си вина за нейното създаване. След две десетилетия от Кумановското споразумние, сръбският национализъм успя отново да се консолидира и и да актуализира старите великодържавни и национални планове. Тия отживели илюзии отново подлудяват масите и отново се заговори за „освобождение и обединение” на сръбските земи, сега вече с помощтта на Русия и Китай.
Още по-опасното е, че демократичната сръбска опозиция се самоизключи от политическия живот и в Сърбия се установи авторитарно управление с една, меко казано, плаваща външнополитическа ориентация. Няма я балансиращата роля на проевропейската опозиция в сръбския парламент която да се утвърждава като евентуална бъдеща алтернатива на сегашното националистическо управление. Единствената опозиция на управляващите националисти са още по-екстремните националисти на Шешел, на Бошко Обрадович и други, които зорко бдят да не би Вучич да нормализира отношенията или, недай си Боже, да признае Косово.
И докато ние наивно чакаме отварянето и затварянето на преговорните глави в преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС с надеждата, че Берлинската стена на Стрезимировци може да се пропука и да се отвори за свободно движение на хора, стоки, идеи и капитали, Сърбия, под равнодушния поглед на Европа, се въоръжава, консолидира и пробва почвата за присъединяване на Република Сръбска, Косово и Черна Гора, а защо не и Македония.
Някой ще каже, че това е лудост, че това не е възможно, че сега е 21 век, че никой не иска да воюва и пр. Нека да оставим това на наивните. Лудост е било и убийството на Фердинад в Сараево 1914г., лудост беше и когато започна последната война в Босна, обсадата на Сараево, Сребреница, Вуковар, военната интервенция на Косово и въпреки всичко, това се случи. Само ония които не познават феномена на сръбският шовинизъм могат да си правят илюзии. Ние, които живи изгоряхме от него, трябва да сме будни и да се замислим защо медиите и социалните мрежи в съседните държави денонощно бълват антибългарска пропаганда.
Иван Николов
Издвој новости на српском
