Един известен френски дипломат още в първата половина на 19 век беше казал: „Всяка власт разваля хората, но абсолютната власт ги разваля абсолютно“. Нямам друго обяснение за поведението на местните ни управници.
Жаждата за власт, чувството за недосегаемост, липсата на контрол и самоконтрол – всичко това са симптоми на едно заседнало управленско отчуждаване от гражданите което неведнъж е довеждало до трагични исторически последствия.
Ние сме жив пример за това.
Нашите преяли с власт и самозабравили се общински управници и един гимназиален преподавател, (за съжаление и директор на Гимназия) обладани от чувството за недосегаемост и презрение към всички други освен към собственият си егоцентризъм, тия дни супернахално и безобразно демонстирираха комплексарщината си.
Най-напред кмета реши да се сравнява с германската канцлерка Ангела Меркел и поиска от правителството на Сърбия да изпрати в Босилеград 500 мигранти и бегълци от Сирия, Авганистан и Пакистан!? Не се и замисли какво е становището на гражданите по тоя въпрос. Които, ако изобщо свободно и демократично са го избирали за кмет, са го избрали да се грижи най-напред за самите тях, и чак след това за бегълците от арабския свят. Той, разбира се, отдавна е забравил за какво го е избрал суверена и направо си играе с огъня – рискувайки да ни бутне в блатото от етническо напрежение, контрабандни канали, престъпност и клетки на ислямска държава.
Човек би казал, че толкова знае и умее и толкова прави. А какво правят другите? Нищо. Траят си и безропотно чакат бедатата да им почука на вратата. Контролните демократични механизми каквито са опозицията, медиите, интелектуалците също си мълчат. Още един показател, че демокрацията ни не работи и че там където няма демокрация, на самозабравилите се управници им проработват тоталитарните (комунистически) рефлекси.
Нашите упрвници свикнаха с обществените си длъжности да се отнасят като с частна собственост. Опитха се да си присвояат заслугата за БЕЗПЛАТНОТО „записване“ на кандидатстудентите в България. Тоя път удариха на камък.
Първо, защото нямат никаква заслуга за това, и второ, защото беше въпрос на чест България да ги отреже след всичките ония скандали с бойкота на европейските инициативи за отбелязването на 100 годишнината от Босилеградският погром, етническото помирение между българи и сърби, унижението на вицепрезидентката г-жа Илияна Йотова, арестуването на паметната плоча на ДСБ с имената на жертвите от Босилеградският погром, подигравателното превеждане на сръбските учебници на български език, натискът към частният бизнес, преследването на българските организации, сдружения и национално осъзнати хора, цензурата в местните медии, и изобщо, гаврата с националната чест и достойнство на България и на българите в Босилеград.
След дългогодишното бръщолевене и интригантстване срещу опонентите си на тайни срещи зад затворени врати, и лъжите за „БЕЗПЛАТНОТО“ записване на българските университети, „БЕЗПЛАТНОТО“ лекуване на ВМА, „БЕЗПЛАТНОТО“ уреждане на българско гражданство и други „БЕЗПЛАТНИ“ екстри за сметка на българският държавен бюждет, България реши да му каже, че вече не може да се кичи с чужда перушина и че ако иска да спечели доверието на босилеградчани, ще трябва да се помъчи да го направи със собствени усилия и постижения.
Посланието беше повече от ясно – обучението на българските ВУЗ-ове си е работа на България и кмета няма никаква заслуга за това. Заслуга щеше да има ако можеше да им осигури работа в Босилеград след като завършат образованието си. Заслуга щеше да има ако вместо за арабските бежанци, се беше погрижил за самотните и безпомощни хора в околните села. Заслуга щеше да има ако се беше погрижил за изрованите от летните порои пътища, за бездомните кучета, за водовода и канализацията, за работата на общинските служби, за частният бизнес и външните инвестиции и т.н., но не и с безочното и нахално присвояване на културно-просветната, медицинската и хуманитарна помощ от българското правителство платена с данъците на нашите сънародници в България.
Беше въпрос на време и чест европейска България да се разграничи от хулиганската политика на зелниците и квасеното мляко, на шарените торби, на мухлясалата домашна лютеница и спържа и шишетата с джанковица, целуването и пощипването на жените, жълтите шоколади и злоупотребяването на снимките с премиерите и президентите на Сърбия и на България като безусловна подкрепа на политиката му с която съсипва и унищожава родния си град за десетилетия наред.
Още по-странно е, че и на директорът на Гимназията Антон Тончев му проработиха тоталитарните рефлекси и започна да се разполага със зградата на Гимназията в Босилеград като с частна собственост. С треперещо от ярост чене, почервенял от ярост и безсилна старческа злоба срещу новите демократични правила според които работата на обществените институции и на управниците трябва да е прозрачна, той изгони от Гимназията журналиста на ГЛАС ПРЕС който беше дошъл да отразява кандидатстването на босилеградските студенти в българските ВУЗ-ове. Шестима полицаи влязоха в коридорите на Гимназията където кандидатстудентите чакаха на ред да си подадат документите на междуведомствената комисия специално пристигнала от София!
Причината? Да сплаши журналистите, кандидатстудентите или представителите на Генералното консулство, Държавната агенция за българите в чужбина и на Министерството на образованието? Или може би да демонстира „държавническо“ поведение и да се додвори на държавата Сърбия, която намусено гледа как, въпреки всичко, младите я напускат в търсенето на европейското образование? Или това е само комплексарщина на провинциален директор който страда от липса на уважение и признание? А може би искаше да изрази презрението си към българското образование за което неведнъж е говорил че не струва за нищо, въпреки че и самият той е завършил в София?
Расъждавайки по темата, си зададох въпроса дали общинските ни управници с това си антибългарско поведение не искат да се кандидатират пред владиката Пахомий да ги „канонизира“ за мъченици на великосръбската идея в борбата срещу всичко българско и родно? Що пък да не може? Щом една лъжа на пропагандната история може да стане църковен канон, защо пък нашите управници да не могат да се канонизират като „мъченици“ които да заемат достойно място в сръбският пантеон на заслужилите в борбата срещу българщината?
Заслугите са им безспорни, накъдето и да погледнеш.
Иван Николов
Издвој новости на српском
