Новата учебна година

Наближава началото на поредната учебна година. Все по-често си задаваме въпроси, свързани с образованието на нашите деца, на които не намираме отговор. Защо има такава голяма разлика между нивото на образованието в различните страни? Какво е различното при различните подходи? Какво е настоящето и какво – бъдещето? 

Широко разпространено напоследък е крайно либералното схващане, че учениците трябва да бъдат стимулирани във всичко, да не бъдат критикувани дори и когато грешат. Толерира се и индивидуалният подход, свободното време и честата игра в началния етап на образование. Особено се следи да се спазват правата на децата и ако е възможно да не им се вменяват никакви задължения. Това помагало, казват привържениците на описания модел, на децата да развият своите най-добри страни, а да не се занимават с несвойствени неща. Аз обаче имам доста несъгласия с този модел? Най-вече защото в училището има три отделни равнопоставени по значимост дейности – обучение, образование и възпитание. Никой не може да „надскочи“ търсачките по обем на информация и затова трябва да се наблегне на изграждане на умения сред учениците не само да възприемат, но и да обработват и поставят в логическа връзка информацията, която получават. Не е важно какъв обем информация си усвоил, а дали можеш да я използваш адекватно. Вторият критерии е общата и функционална грамотност. Т.е. дали можем да пишеш грамотно, да четеш гладко и в резултат – да разбираш какво четеш и да го поставяш в логическа връзка с други неща, които вече знаеш, за да го запомниш асоциативно. Днес с писмената грамотност имаме все по-голям проблем, защото децата заради напредъка на технологиите почти не пишат с химикалка върху лист и почти не четат книги, а и двете са незаменимо важни. На трето място „награждаването“ на децата с много права и почти никакви задължения в много случаи води до изместване на фокуса и тези деца стават лигави, вечно недоволни, егоцентрични, проблемни в комуникацията и непостоянни във всичко, което правят. Те очакват винаги нещата да се получават както те искат и очакват всеки да е длъжен да работи за тях. Това е резултат от силно подценената трета функция на престоя на децата в училище – възпитанието, което е занемарено и в семейството, където родителите все по-често вглъбени в своите лични и професионални ангажименти, забравят да комуникират и да формират навици и поведение в децата си. Не на последно място е и проблемът с учителите. Разбира се при тях основният проблем е ниското заплащане, което е напълно необяснимо защото на кого едно общество би трябвало да се доверява повече от хората, на които е поверило своето бъдеще – децата си? Но също толкова важен е въпросът с мотивацията и условията на работа. Мотивацията намалява все повече, защото правата на ученика се увеличават за сметка на правата на учителя. При задълженията е точно обратното. Учителите въпреки водещата роля на своето призвание да помагат на децата усещат също така и ниските заплати, унизителното отношение от страна на обществото, непрекъснато увеличаващите се задължения и вече почти никаквите права, които имат, огромната бумащина, която все повече измества самото преподаване. И неслучайно един столичен директор отчаяно се провикна пред една телевизия „пращат ми родители да оценяват работата ми, а дали ще ги допуснат да оценяват работата на хирурга или електротехника?“

Бъдещето на училището – такова каквото го познаваме и помним – е под въпрос. Шеметното развитие на технологиите помага за по-удобното, нагледно и достъпно поднасяне на материала, но отнема от комуникацията между учителя и ученика. Вдигането на заплати може да реши частично проблема с мотивацията на настоящите учители, но едва ли ще привлече млади нови такива защото и след няколко години чистачките и техническите сътрудници в банките ще получават също както и днес два-три пъти по-голяма заплата от учителя. А децата ще се чувстват все по-самотни и в собствената си среда, и в училището, и в семейството. И дори няма да разбират, че това е проблем.

Стефан Иванов