От осем години варненката Михаела Аройо се занимава професионално с репортажна фотография. През последните години интересите й обаче са насочени към бесарабските българи в Украйна и Молдова. С няколко пътувания тя успява да документира в изложби живота на местните хора и да го представи в населените места в България, откъдето са се изселили. Това са варненското село Голица и ямболското село Тенево. В семейната история на 27-годишната Михаела Аройо също има бежанско преселване. Дядо й по бащина линия е от семейство на евреи, преселили се от Испания в България. От него е останала и специфичната й фамилия. За първите стъпки във фотографията и интереса към запечатване духа на времето Михаела разказва пред Светлана Вълкова и Любомир Бенковски – Бенджи в рубриката „ОбективНо“ на предаването „Гравитация нула“.
Как се насочи професионално към фотографията?
Имах увлечение към фотографията още от детските си години, но не го възприемах сериозно до 20-та си година. В България като цяло се говори, че от изкуство не можеш да се храниш. Изкарах една година българска филология в Софийския университет и това съвпадна с окупацията на университета и протестите по времето на правителството на Пламен Орешарски. Тогава аз спонтанно реших да запиша фотография в НБУ.
След това ли снима в Хитрино?
Да. През 2017.
Ти беше един от първите фотографи там.
Вече имах няколко години опит като фотограф от 2014-а година. Университетското образование беше насочено предимно към рекламна и художествена фотография. Имахме курс по фотожурналистика при Цветан Тончев и „Фотография и антропология“ при Васил Гарнизов. Това бяха двата курса, които ме насочиха още по-силно. Още през първата година бях фоторепортер във вестник „Труд“ и това ме накара да харесвам повече фотографията, чрез която разказваш история, улавяш момент, заснемаш духа на времето.
Падаш си по чистата фотография, която не е манипулирана, а е по-скоро репортаж.
Да. 100 процента
А какви проекти си снимала до сега?
Като бях студентка снимах фолклорни сюжети. Имахме такъв проект с колегите в университета в село Бачево между Рила, Пирин и Родопите. Там снимахме различни празници и обхванахме един годишен празничен календар. Това бяха първите стъпки да се науча как да снимам, опознавайки хората в разговор с тях, с цел да изградя представа за това какво искам да покажа със снимката.
Ще издам една тайна на нашите слушатели, че ти пееш и в хор. Какъв хор?
Майка ми и баща ми са се запознали в хор „Морски звуци“. А аз пеех като малка в Общинския детски комплекс и после се прехвърлих при девойките.
Това ли провокира интереса ти към фолклора?
Възможно е да има някаква връзка, но тя е неосъзната.
А как се насочи именно към бесарабските българи. Какво те заинтригува в тях?
Това също беше спонтанно решение. В началото на 2019-а попаднах в интернет на информация, че български младежи ежегодно си правят събор в различни села. Когато наближи лятото, се свързах с организаторите и отпътувах с моя колега Денислав Стойчев. Той много ме подкрепяше по време на всички тези пътувания. Това първо пътуване беше много екстремно и само за една вечер. Когато пристигнахме, разбрах, че една вечер няма да ми е достатъчна и ще се връщам отново на това място. От първия ден веднага ни посрещнаха, нагостиха, настаниха. Цяла вечер слушахме само българска музика. От Молдовската национална телевизия, в която има предаване на български език, ни взеха интервю. По-късно осъществих и първото си голямо пътуване в Украйна в продължение на 20 дни. През 2021-а за първи път посетих Молдова. Първата ми изложба през пролетта на миналата година беше от тези две пътувания. Последваха още три посещения в Украйна. Преди да се случи всичко това в моята глава имаше много абстрактна представа за бесарабските българи и това ме провокира да науча повече по темата. Част от срещите ни бяха планирани, но други бяха спонтанни на място.
Срещахте ли съпротива от страна на хората, нежелание да бъдат снимани?
Там, когато снимаш някого на улицата или в църквата, хората го възприемат като комплимент. Те дори ти благодарят и се покланят. В България много често се случва, когато снимаш стрийт, да те питат защо снимаш. И е много трудно да обясниш, че просто се опитваме да уловим духа на времето, а не да навредим на някого. И често получаваме заплахи и въпроси кой ни е упълномощил.
Какво снимаше там?
Снимах активни хора по отношение на съхраняване на българското като учители, ученици, свещеници. Снимах и много пейзажи, местната цветна културна среда. Срещнахме се с едно младо момче – Сашо, с когото станахме големи приятели. Купил си е стара къща на село, в която живее като от преди 50-60 години. Всичко в нея е много автентично. Събира носии, песни, разкази от Бесарабия. Къщата му е като музей, в който той съхранява всичко, което е събрал от бесарабските села.
Срещнахме се и с отец Генадий. Това беше една от спонтанните срещи по време на пътуването. Той строи българска църква в родния си град Арциз, вдъхновена от три наши исторически църкви.
И снимките са такива цветни, а хората на тях топли. Какво очакват хората там от България?
Случват се някои неща, които са позитивни, но може би не достигат до всички. Има една програма, по силата на която много българи от тези места идват да учат в България, но квотите не достигат. България обаче трябва да образова българите, живеещи в България, по тази тема. Много бесарабски българи имат идеалистична представа за България и идват с нея тук. Но когато пристигнат, ние ги възприемаме като руснаци или украинци, защото говорят с малко руско произношение и диалектен български. И това е нещо, което България трябва да промени, т.е да образова българите тук по въпроса кои са бесарабските българи. Не е достатъчно в учебника за 7 клас да има едно изречение за бесарабските българи.
Може би твоите проекти и изложби биха помогнали за това.
Надявам се. Аз искам да бъда полезна с моите снимки, а не да бъдат самоцелни.
Как виждаш реализацията на тези снимки?
Аз направих две изложби в две български села, които са свързани с произхода на бесарабските българи. Когато са се изнасяли от България те са създавали села със същите имена на българските села, които са напуснали. Така например тук има варненско село Голица, а там има Голица. Разликата е само в ударението. Много искам да направя фотокнига, но са ми необходими още няколко пътувания за целта. Другия месец в National Geographic ще бъде публикуван мой материал за Бесарабия в снимки и текст. Много се радвам, че това се случи.
Какви други проекти са ти в главата?
Този проект за мен е част от нещо по-голямо. По света има голяма българска диаспора. Аз все още не съм ходила, но искам да отида и в Западните покрайнини. За мен са интересни и икономическите миграции по света.
Това означава да обиколиш целия свят.
Аз обичам да пътувам по света.
Стига да има кой да го финансира…
С различни програми това се получава, включително и Национален фонд „Култура“.
Кое е най-незабравимото нещо от тези пътувания?
Може би още първия ден в село Стояновка, когато паркирахме колата и на развален руски попитахме една жена, а тя ни репликира с думите „Говори на български, бе” и тогава нещо ме жегна…
Цялото интервю с Михаела Аройо може да чуете в звуковия файл:
Източник: bnr.bg
Издвој новости на српском
