Личността на Вук Стефанович Kараджич наистина може да се нарече велика. Той стои на върха на сръбския духовен живот през ХIХ в. и е в основата на цялото по-нататъшно развитие на сръбската духовност. Човек от световен мащаб, особено когато става дума за фолклора, етнологията и филологията. Докторира в Йена, Германия, а живее дълги години във Виена, като непрекъснато обикаля сръбските земи. Събира и издава умотворения от Сърбия, Босна, Черна гора, Македония и Хърватия, публикувайки шест хиляди страници изумително словесно народно богатство. Въпреки силно разклатеното си здраве и съсипващата съдба на семейството му (от 13-те му деца остават живи само три!) Вук Караджич отдава всичките си сили на своето призвание. В Русия, Германия и Австрия създава приятелски връзки с най-видни филолози и съмишленици.
Tой е и един от най-видните историци на тогавашна Сърбия. Занимава се и с литературна критика, давайки нови насоки в развитието на сръбската литература, като създава литературна школа, наречена филологическа. Вук Караджич има най-голяма, решаваща, епохална заслуга за налагане на живия, говорим сръбски език като книжовен и за въвеждане на фонетичен правопис. Издава първата сръбска граматика през 1814 г. За своите литературни заслуги Караджич получава много научни признания и държавни отличия в цяла Европа.
Играе определена роля и във Възраждането на българския народ, като пръв дава сведения и публикува цикъл български народни песни. Това, с което обаче открива за света българския език, е съчинението му „Додатък към Санкпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особен поглед към българския език“ (1822). Този труд насочва вниманието на европейската общественост към българския език.
ММ ГЛАС ПРЕСС
Издвој новости на српском
