Млекоминци – предупреждението на совата

Минка и Ленка бяха неразделни дружки. Навсякъде човек можеше да ги види, и все заедно, на събори, седенки, тлаки, заедно пасяха стадата, заедно се на живота радваха. Връстнички, на ръст еднакви, по красота – също, с тая разлика, че Минка беше русокоса, а Ленка с тъмни коси. Помежду си нямаха тайни, а и семействата им се уважаваха, помагаха си, канеха се едни други, с повод или без повод, и така вървеше животът. 

Тия двете станаха моми, ергените започнаха да ги заглеждат. 

Дончо, момък от съседна махала, хвърлил око на чернокосата Ленка. Все гледаше да я види, поздрави, да й каже, че е трудолюбива, умна и добра и че напоследък много се е разкрасила. Ленка на всички негови закачки се усмихваше и беше й приятно да срещне него, да я заговори той и да чуе похвалите му за нейната хубост и трудолюбие.

Дончо беше скромно и работно момче, раснал в сюрия от братя и сестри, мечтаеше си за булка, да се задоми, та и той домакин да стане. Около Илинден изпълни двадесетата си година, а тук, по тия краища казваха: Рано ставай – не май се, млад се жени – не кай се!

-Ще си взема Ленка, само ако ме иска… Тя е от по-богат род, но двамата сме работливи, а с труд и воля всичко става. Някой ден ще й заговоря по-сериозно и ако ми пристане, хич няма да се мисля. Знам, че и други момци я бегендисват, но който пръв я поиска, негова ще е! – така си ръзсъждаваше момъкът.

Един ден ги завари двете до реката – Минка и Ленка – разпалили огън, греят вода – дрехи да перат. Дончо покарал воловете на водопой и когато ги видя, стана му така мило и топло, та оттам далече ги заговори:

-Ей, момичета, тук реката е дълбока, ако паднете във водата, не знам коя първо да спасявам!

Момите се закикотиха, намигнаха си една на друга, та Ленка подметна:

-Я гледай ти, кой ще ни спаси! Пък ние не сме знаели, че ти си толкова храбър, бе, Дончо! Но коя първа ще спасяваш, храбрецо?!

-Тая, коя има по-дълги плитки, нея по-лесно ще извадя!

Момичетата се спогледаха и тогава Минка отсече:

-Значи Ленка ще бъде!

-Не, бе, Минке! Ако теб те повлече реката, първо теб ще спасявам!

-Ух! Пепел ти на езика! Дано не се случва… Иначе може и двамата курбан да заминем. Но ти отбий воловете по-надолу, за да не мътят водата. Ние знаем, че ти ще се погрижиш и за двете ни! – и дяволито го погледна.

-Минке, ако открадна дружката ти, ще тъгуваш ли?

Минка не очакваше такъв пряк въпрос, поразмести главните в огнището и ядовито му отвърна:

-Е, ти крадените какво ги правиш? Май доста си пооткраднал, щом искаш и дружката да ми откраднеш! Нали така, миличка? – в гласа й имаше нотка ревност.

Ленка сведе глава и някаква чудна топлина обля тялото й. Бузите й станаха румени, а ушите й запламтяха.

-Недей се засяга, Минке! Я виж колко си красива! И теб някой хубавец ще поиска да те открадне! А може би наскоро стройници ще ти дойдат, та за любим момък да те омъжат.

Дончо разбра ревността на Минка, продължително погледна Ленка, усмихна й се и подкара воловете.

Оттогава насам Минка подхвърляше все по някоя за Дончо – че как я е гледал, как й се е радвал, как я заобикнал, а Ленка се усмихваше и да не я обиди, просто й казваше, че това са „бабини баници”.

И колкото повече времето минаваше, Ленка по-често за Дончо си мислеше и все в ушите й тези думи кънтяха: „Минке, ако открадна дружката ти, ще тъгуваш ли?” Искаше да го срещне и да му каже: „Дончо, не кради ме, аз доброволно ще тръгна с теб. Ако трябва, под върба ще живеем, но да сме заедно!”

Колкото по-често Дончо и Ленка се виждаха и се радваха на срещите си, толкова повече отношенията между Минка и Ленка захладняваха.

Един ден Дончо тръгна към реката, за да види Ленка, но там, на пералището беше Минка. Пак пране, пак боси крака…

-Минке, къде ти е Ленка? Не сте ли заедно? – учтиво започна Дончо.

-Болнава е, Дончо, болнава, тъгува, че не те вижда… и все повече болнава ще е… Остави ти Ленка, я виж ме мен, та да не съм по-грозна от нея! Ти рус, аз руса и двамата синеоки, с тая хубост куп деца ще отгледаме…

-Минке, от хубост не се живее, а работа се иска, с труд и пот двата края да се свързват, иначе не знам… Но този кротък поглед на Ленка, тоя сладък глас, като на славей ми липсват, Минке! Недей да се обидиш, но чувствам я някак си до сърцето – мила и драга.

-Ех, Дончо, глупчо! Казваш – глас на славей, но и краката й са като на славей! Я ме виж мен… – и повдигна леко саята до колене.

А те като блеснаха, ония ми ти два обелиска – снежно бели, от мъж недокосвани, жадни за милувки… Като се Минка подигна на пръсти и се завъртя няколко пъти, та разлюля тънка снага, разклати буйни пазви, пък разпусна руса грива, а тя се плъзна из момински плещи… На Дончо се стори, че такава хубост досега не бе виждал. И ахна: „Тази ще е!”

-Девет села съм минала и при теб съм дошла, баба Совике! Ти да ми помогнеш! С Дончо да ни събереш! Много ми е на сърце – каза Минка на вражалицата. – Ако успееш, с дарове ще те отрупам, само да стане! Направи такава магия, та само мен да гледа и само мен да люби. Само мен! – и тихо притури на вражалицата, че иска от дружка да го отвлече, та към себе да го привлече.

-Ето, баба, вземи този пръстен от восък и омайниче и тази отвара от самодивско биле. Сутрин рано ще издебнеш момчето и през пръстена ще го прогледнеш, та през деня все за теб да мисли. На залез слънце пак го прогледни, та нощем само теб да сънува. А със самодивската водица напръскай изпраната му риза на простора, та как се тя лепи за снагата му, така той да се лепи до твойта! Внимавай – непрана дреха не пръскай! А сега си тръгни със здраве и запомни – със самодивската водица внимателна бъди! – предупреди отново вражалицата.

Дончо забрави за Ленка. И не след дълго вдигнаха сватба с Минка. След сватбата им на Минка снагата се обви с красти и рани. Никакви мехлеми, никакви баячки не помогнаха на младата булка. Майка й занесе обещаните дарове на вражалицата, та да изчисти снагата на дъщеря й.

-Казах да внимава със самодивската водица! – рече вражалицата. Като е пръскала момковата риза, водата се е отбила и е напръскала и нейните дрехи, а не бива! Казах – само прани, необличани още дрехи се пръскат! Носена дреха краста хваща. Може и да се оправи – ето тази билка да слага в млеко и да си мие снагата, иска време, пък може и да стане… – добави умислена баба Совика.

Разправяли хора, че при пълна луна, ей долу, на пералището, виждали самодива на камък сред реката снагата си с мляко да мие…

От миенето на Минка с млекото се получило Млеко-Минка. А по това и името на селото – Млекомѝнци.

Радко Стоянчов