Това, че на Балканите понякога настъпва затишие и престава да се стреля, не означава, че войните са престанали. Те продължават да се водят с други средства – с промиване на съзнанието и насъскване на хората срещу истинските или набедените врагове. В този смисъл, едва ли някой е изненадан от палежите, взломовете, побоищата и накрая от заличаването на българските сдружения в Северна Македония от регистъра на неправителствени организации в страната.
След като десетилетия наред в югославската официална историография и учебниците по история на всички нива се изучаваше, че Иван Михайлов и цар Борис III били „фашисти”, няма какво друго да очакваме от днешните фанатизирани югомакедонски „патриоти” спрямо Културните центрове „Иван Михайлов” и „Цар Борис III ”, които носят техните имена.
Така са възпитавани и учени, така правят.
Сега само берем горчивите плодове от фалшивите лекции по история и литература, от хилядите антибългарски статии, от “Трето полувреме” и другите северно-македонски и югославски антибългарски филми, от систематичното нагнетяване на страхове за опасността от „бугаризация” на Македония и пр.
От певеца Алабаковски до президента Пендаровски всички са възпитаници на една и съща школа, в която години наред са зубрили, че българите са фашисти и окупатори, а Тито е олицетворение на хуманизма, свободата и справедливостта.
Тази идеологическа мантра, покрай всичко останало, беше канонизирана до нивото на абсолютна догма и беше задължителна не само за македонците, а и за всички югославски народи и народности, които имахме злата съдба да се родим и да израснем в тази държава. Нас ни подготвяха, един ден да се слеем в някаква нова свръхнация „югославяни” и да забравим националната си принадлежност като някаква примитивна отживелица.
В интерес на истината, този процес беше доста напреднал и все повече хора така се декларираха. Така се и чувстваха. Ако ви кажат нещо друго, ще ви излъжат. Бяха убедени, че живеят в някаква супер държава и бяха готови да отрежат главата на всеки, който се съмнява в това. Иконата, пардон, портретът на Тито висеше не само в класните стаи, университетските амфитеатри и държавните институции, но и в детските стаи и спалните. Тито беше „най-великият син на всички югославски народи и народности”, „най-велик борец срещу фашизма и империализма”, „гениален стратег”, лидер на движението на необвързаните, творец на „югославският самоуправителен социализъм”, държавник „от световна величина” какъвто се ражда веднъж на хиляда години, а бе изобщо, някакъв митологичен безсмъртен свръхчовек.
Само че историята бе решила друго.
Когато и той, като всички временни жители на тази грешна земя си отиде, изля се море от сълзи и сърцераздирателни заклинания, че вечно ще вървим по неговия безсмъртен път. Километрови опашки автобуси с ученици, студенти, работници и селяни, военни ветерани и всякакви други от Гевгелия до Триглав в продължение на едно десетилетие се точеха на хаджилък в „къщата на цветята” в Ужичка 15. И тогава на някои, но не на всички, едва-едва взе да им се избистря съзнанието от югославските догми и митове. Скочи цената на „еретическите” книги и особено на словенските и хърватските списания „Нова Ревия”, „Старт” и донякъде на белградската „Дуга”, които ние, по-любознателните, с настървение четяхме.
Зад ореола на божеството започна да се показва образа на сатаната. Тито се нареди на 13-то място сред най-големите масови убийци на 20 век с около 570 000 души избити по време на неговото управление. Архивите на УДБА все още са заключени, за да не излязат наяве доказателствата. Само че десетки училища, площади и улици в Сърбия и Северна Македония продължават да носят негово име!? Няма как от тия училища да излязат нормално мислещи, свободни и толерантни европейски граждани.
Митовете за Югославия и югославянството, Братството и единството, Самоуправителният югославски социализъм, Организациите на сдружения труд, Съюзът на югославските комунисти, Социалистическият съюз на трудовия народ, Югославската народна армия, Народно-освободителната война – главоломно се сриваха пред очите ни сред потресаващите картини на войните в Босна, Хърватия и Косово.
Оказа се, че всичко е било една вълшебна приказка.
Историческата истина започна да наднича оттук-оттам, но в училищата и университетите все още се пишат оценки само за прилежно усвояване на учебния материал, в който четниците и партизаните вече си размениха местата, но българските „фашисти и окупатори” още си стоят. Даже са ги направили още по-черни и кръвожадни. На мястото на липсващите исторически факти, излезе религиозният фанатизъм. Сръбската православна църква построи поповете и тръгнаха литии и опела за сръбските жертви, избити от българите по време на Първата и Втората световна война. Сатанизирането на България и българите в Сърбия и Северна Македония получи нов размах, за съжаление, при пълно мълчание от българска страна.
За българските жертви по време на сръбската окупация на Македония, за „Кървавия Божик”, избиването и преследването на македонските и нашите западнопокрайнински българи без съд и присъда, за мъченията в югославските концлагери, за раждането на македонската нация, „македонскиот язик” и писмото написано на българска пишеща машина, няма и дума. Истината е заключена в секретните архиви на УДБА в Белград.
Словения и Хърватия първи започнаха да се освобождават от югокомунистическото наследство, да ревидират комунистическата историография, да реформират образователните си програми, да се демократизират и да водят преговори за членството си в НАТО и ЕС и днес вече са стабилни демократични европейски държави. Впрочем, самите германци, французи и италианци, които са в основата на Европейския съюз, отдавна са се освободили от бремето на нацизма и фашизма на Хитлер, Мусолини или Петен. Те са си направили равносметката след края на Втората световна война, загърбили са миналото и сега водят битка с предизвикателствата на настоящето и бъдещето на Обединена Европа.
Сърбия и Северна Македония сякаш са застинали във времето. Въпреки че Югославия отдавна не съществува, югославянството и македонизма като антибългарска идеология продължават да живеят не само в съзнанието на хората, но и в политическата система и държавното устройство. В Сърбия пазят Титовото комунистическо наследство и наред с него реабилитират отявлените фашисти Милан Недич, Димитрийе Льотич, Дража Михайлович и Николай Велимирович и никой не се впечатлява от това!?
В Северна Македония набеждават във фашизъм България, която активно утвърждаваше македонската държавност, отричат основоположниците на държавата си – ВМРО и нейните лидери Даме Груев, Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов, защото приживе се били декларирали като македонски българи!? За сметка на това, югоносталгията и македонизмът като антибългарска, сега вече и антиевропейска идеология, дотам е завладяла умовете на хората от най-низките до най-високите социални слоеве, че стават опасни не само за бъдещето на държавата но и за самите македонски граждани.
Опасни са и за националните интереси на България и мира и сигурността на Балканите. Докато воюват с въображаемите „фашисти”, те все повече започват да приличат на тях. Сега трошат и забраняват само българските културни центрове, но фанатизмът им може да тръгне и към хората. В интернет пространството се движат списъци с имена на българи набелязани за нещо си, а това вече е опасно. Случаят с пребиването на секретаря на българският Културен център „Цар Борис” в Охрид Християн Пендиков е достатъчно показателен.
Особено днес, когато повратните моменти в историята излизат на сцената. На изток от нас се води война и от нейния изход зависи каква ще бъде съдбата на човечеството. Като никога досега в историята имаме нужда от просвещение, просвещение и само просвещение.
Свикнали сме да се отнасяме с презрение и насмешка срещу историческите лъжи и фалшификации, които денонощно се леят по наш адрес. Това никак не е смешно. То е изключително опасно когато обхване и мотивира масите и се превърне в материална сила.
Ако приемем библейската мисъл, че истината освобождава, тогава всяка инвестиция в популяризиране и защитаване на историческите истини си струват много повече от инвестициите в пропагандата и войната. Ние нямаме други средства освен истината и трябва да я използваме максимално, докато още е време. /БГНЕС
Източник: bgnes.bg
Издвој новости на српском
