Зависимости в Деня на независимостта

0

В Деня на независимостта ме сполитат нерадостни мисли за нашите велики исторически постижения създадени с толкова кръв, страдания и мъки на цели поколения. И то напук на всякакви международно-политически обстоятелства които никога не са били в полза на легитимните стремежи на българския народ. Освобождението, Съединението, Независимостта са идеалите, за които са се жертвали най-достойните синове на българския народ.

Днес, когато тия идеали са реалност и повече от един век имаме свободна и независима държава, ние все още не можем да оценим това което имаме, да стъпим върху него и да довършим започнатото дело за изграждане на единна, свободна, демократична и благоденстваща България, дом и опора на всички българи в България и по света.

С други думи, оказваме се все по-недостойни за нашите достойни предци.

Съвременният политически живот е в състояние да стъписа и отврати всеки който от най-благородни намерения се опита да се произнесе по каквато и да е конкретна обществена тема. Каквото и да кажеш, и колкото и да си добронамерен, все ще се намери някой който да ти потърси сметка за това което си казал, подкрепил или споделил и да те упрекне, обиди, унизи или обвини, че си комунист, либерал, соросоид, предател, неблагодарник, престъпник или каквото там му дойде на ум.

Най-лесният начин да загубиш приятелството и уважението на един човек, е да посегнеш на достойнството му.

Вместо борба на идеи и конкуренция на политики, в които да се намерят най-добри решения за българския народ, всеки ден гледам и слушам не политически, а нелепи личностни спорове в които всеки със зъби и нокти се стреми, не да оспори или да предложи нови конструктивни политически идеи и решения, а да обиди, компрометира и унищожи политическия си опонент който си позволява, да противоречи, или просто да каже нещо по-различно. Някак си неусетно, и най-яростните критици на тиранията, все повече започват да приличат на самите тирани, със своята нетърпимост и нетърпящ възражение тон, в желанието си по всяка цена да наложат собственото си мнение, без оглед на неговата обективна стойност.

Благородните духовни и национални стремежи на нашите предци, от гледна точка на днешните гладни мераклии да чопнат нещо от държавната баница, изглеждат наивни и дори смешни.

През това време, докато ни отклоняват вниманието в друга посока, със закъснение разбираме, че някой ни е извадил портмонето и е изчезнал в навалицата.

Демократичните дискусии, в които, по принцип, трябва да се търси общественият баланс,  вече са се превърнали в банални личностни спорове в които народните избраници се превръщат в недостойни клюкари и интриганти които се обиждат на личностна основа. Скъсано е елементарното уважение между хората, всеки е сърдит или обиден на някого и нещо. А после, когато вече никой с никого не си говори, всеки се затваря в себе си, вместо да се отваря и обединява с другите. Културните, толерантни и уважителни изказвания и изслушвания на събеседниците вече са истинска рядкост и дори когато се появят, все ще се намери някой да ги взриви с подигравки, безвкусни подмятания, безпочвени обвинения, недостойни компромати, обиди или клевети. Резултатите са налице.

Вече се създаде цяла една сатанинска наука за това, как се разделят, противопоставят и прекъсват отношенията между хора които иначе, в една друга атмосфера, биха споделяли едни и същи идеи и ценности.

Някой ще каже, че политиката, парламента, медиите, не са пансион за благородни девици. Може би донякъде и да е така. Но трябва ли непременно да бъдат зверилник в който всеки да ръмжи срещу всеки и срещу всичко?

Все по-често се улавям, че не искам да коментирам обществено значими теми, не от риск да не сбъркам, а от риск да не засегна политическите идоли на приятели, с които иначе се разбираме по всякакви други всекидневни житейски въпроси. Тяхната чувствителност е станала толкова болезнена, че е достатъчен само един невнимателен лайк по фейсбука да те заподозрат в предателство и замразят завинаги.

Денят на българската независимост в годината на излъганите надежди и в навечерието на поредните избори, е добър повод да се засрамим от нашите велики личности и да се освободим от сковаващите ни вътрешни зависимости.

Иван Николов

Предишна статияСмъртността сред ваксинираните с COVID в България е 0,05%
Следваща статияНови опити за решаване на спора между Северна Македония и България
Иван Николов
Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.