От векове нашите предци са вярвали, че думите имат магическа сила. Днес все по-често избягваме думи, които могат да донесат нещастие, да урочасат. В последните години учените са особено загрижени от това, как думите влияят на качеството на живот. Например има много свидетелства, че разговорът на лекаря с пациента може да облекчи състоянието на последния и да помогне за лечението. Културата на общуване във фирми и корпорации влияе върху ефективността на работата на служителите.
Но колко е голяма властта на думите над нас и къде са нейните граници?
„Думите нараняват“ не е просто метафора. Изследвания сочат, че когато хората слушат или чуват думи като „дразня“, „измъчвам“, „изтощително“, при тях се активира мозъчен участък, който пази спомени за болезнени преживявания.
Психолози от университета „Фридрих Шилер“ в Германия помолили 16 доброволци да прочетат думи, които предават различни нюанси на болка, като същевременно си представят ситуации, съответстващи на всяка дума. След това участниците в изследването били приканени да повторят упражнението, но този път били разсейвани с обикновена главоблъсканица. По време на експеримента мозъците на участниците бяха сканирани с функционален магнитен резонанс, който открива притока на кръв към областите, в които протича активност.
„И в двата случая можехме да видим ясно активиране на пътя на болката в мозъка при обработката на думи, свързани с болката“, обяснява Мария Рихтер, един от авторите на изследването. Въпреки това, когато участниците прочитали други неприятни думи, несвързани с болка, нямало активиране .
Според психолозите съхраняването на болезнени преживявания във вид на спомени може да е еволюционна стратегия. Думите и образите връщат спомени за преживяна болка, като по този начин ни карат да избягваме това, което описват. Ако това не беше така, нямаше да можем да се учим от опита.
Хиляди невидими пробождания
От думите може да боли – това е факт. Но може би на тази болка не си струва да се обръща внимание? Има една поговорка на английски, която в превод звучи така: „Пръчки и камъни могат да ми счупят костите, но думите няма да ми навредят.“ Изследователите обаче не са сигурни в това. Нека се опитаме да го разберем.
Преди всичко областите на мозъка, които учените наричат „езикова мрежа“, са тясно свързани с областите, които регулират метаболизма. Вербалното въздействие може да промени сърдечния ритъм, да повишава и понижава нивата на кортизол (хормон на стреса) и да промени баланса на други химически вещества, които поддържат имунната система. И ако около вас има постоянен негативен фон, това е директен път към хроничен стрес.
Учени от Университета в Копенхаген са изяснили, че служителите, които са обект на тормоз на работното място, по-често страдат от заболявания. Например жертвите на тормоз (насилие) с 59% по-често се оплакват от сърдечносъдови заболявания, отколкото техните колеги. Изследователите дори смятат, че борбата с тормоза на работното място може да намали риска от сърдечносъдови заболявания с 5%.
През 90-те години на ХХ век невроендокринологът Брус Макюън е въвел особено понятие – алостатично натоварване. Така той нарича „износването“ на организма, което настъпва поради продължителен стрес. Изследвания са установили, че при хроничен стрес се изменя невронната активност в мозъка, а заедно с нея – и биохимията на тялото. Например наблюдава се повишена активност на амигдалата – област от мозъка, която отговаря за реакциите на опасност, такива като страх и ярост.
От своя страна амигдалата изпраща сигнали до костния мозък – фабриката за производство на имунни клетки. Попаднали в кръвта в големи количества, тези клетки могат да причинят възпаление в съдовете, а това вече може да доведе до инфаркт, стенокардия или инсулт. Освен това поради хроничен стрес амигдалата може да губи невронни връзки, в резултат на което организмът губи способността си да реагира гъвкаво на ситуации. Лечението с антидепресанти обаче може да помогне в този случай.
Удобство, превърнало се в проблем
Думите са опасни не само когато идват отвън. Лексиката на човека, начинът, по който говори, също влияят върху това как живее и как вижда околния свят. Ние буквално виждаме и усещаме това, което сме готови да видим и усетим. Например ябълковият сок от чашка за събиране на урина ще изглежда отвратителен за мнозина. Химическият състав на сока ще бъде същият, но мозъкът ще „дорисува“ неприятните асоциации. Привържениците на позитивната психология наричат това явление афективен реализъм.
От гледна точка на автора на този термин, психологът Лиза Фелдман Барет, в околния свят изначално нищо не е надарено със смисъл. Той се създава се от нашия собствен ум въз основа на определен модел. Освен това сигналите от външния свят, които могат да противоречат на този модел (да речем, истинската миризма на сока), се игнорират. И това е разбираемо. За оцеляването на нашите предци е било важно бързо да вземат решения. Секундата, загубена в размишления за това, което сега проблясва във високата трева, може да струва живот.
Но в съвременния свят тази способност е престанала да бъде предимство и постоянното очакване на опасност може да изиграе лоша шега на човек. В съветския филм „Чиракът на магьосника“ има пример за този ефект. Старият лекар – изключително подозрителен човек – умира от водата, която му поднася неговият ученик. Той вярва, че това е отрова, с която младият човек се опитва да го убие. Разбира се, това е преувеличена ситуация. Но се случва на тази основа да се случват реални трагедии.
Например през 2007 г. американски стрелец убива погрешка няколко фоторепортери на Reuters в Ирак. Той взема насочените към него камери за оръжие. Барет смята, че войникът е свикнал да си има работа с въоръжени хора, така че в известен смисъл той наистина е виждал пред себе си не журналист, а враг. Тази теория обяснява и защо полицаите могат да наранят невинни хора по време на специални операции.
Да разпознаеш врага в себе си
Проблемът се крие не толкова в думите, колкото в определени нагласи, които носим в себе си – често несъзнателно. Например психологът Кристин Райнер и колегите ѝ от Католическия университет в Льовен (Белгия) са установили, че колкото по-малко човек вярва в това, че сам управлява собствената си съдба, толкова по-зле неговият организъм се бори с инфекции.
Друга „изгодна“ черта е оптимизмът. Например при оптимистите е снижен рискът от смърт от сърдечносъдови заболявания. Има данни, че жените с тази черта развиват по-бавно атеросклероза на сънните артерии. След четиридесет години оптимистите имат по-високи нива на сърдечно и съдово здраве от песимистите. Навикът да се тревожите за бъдещето и постоянно да преживявате негативни събития от миналото може да доведе до поява на болка в сърцето.
И тук възниква въпросът: възможно ли е нещо да се промени просто като се спре употребата на определени думи? Според психолога Яков Кочетков не е достатъчно просто „минусите“ да се сменят с „плюсове“. Трябва да изучим самия модел, който е в основата на нашите оценки. Да разкрием причините – защо гледаме на някои неща по този начин, а на други – различно. Защо избягваме определени ситуации и постоянно попадаме в други? Това може да наложи психотерапия.
Започнете с благодарност
Но може да се започне с малки стъпки. Например споделяйте положителни събития в социалните мрежи, пишете поздравления на другите и ги насърчавайте. Учените също така са изяснили, че писането на „благодарствени писма“ помага да се измести фокусът от негативните преживявания към хубавите неща, които се случват в живота.
В един експеримент авторите помолили хора, които са потърсили помощ от терапевт заради ментални проблеми, да пишат специални терапевтични писма в продължение на няколко седмици. Едната група трябвало да записва своите мисли и преживявания, а другата – да се съсредоточи върху благодарността към хора и събития. След това учените изчислили съотношението на думите, които описвали положителни и отрицателни емоции.
Оказало се, че хората, които са писали благодарствени писма, по-често съобщавали за подобрение в състоянието си след терапията. В същото време писмата им не съдържали непременно повече позитивни описания, но почти винаги по-малко негативни. Според авторите чувството на благодарност към другите отвлича вниманието от самокритиката и „самоизяждането“. Оттук произтича и ефектът.
Редактор:АНТОНИЯ МИХАЙЛОВА
Източник: actualno.com
Издвој новости на српском
