Николай ЧЕРВЕНКОВ, доктор на историческите науки,
почетен председател на Научното дружество на българистите в Република Молдова
Един от важните аспекти в историята на българските преселници в Бесарабия е участието им в националноосвободителната борба на българския народ. Самото им преселване е форма на протест против Великата порта и то обикновено става в годините на активна антиосманска борба на българския народ.
Заселилите се на новите места българи не остават безучастни към съдбата на предишната си родина, родина на техните бащи и деди. Най-будните български преселници, въпреки противодействието на царските власти, се стремят да помогнат на братята си отвъд Дунава.
Участието на българите от Бесарабия в българското освободително движение е свързано преди всичко с руско-турските войни, които , както е известно, влияят върху борбата на българския народ против османското владичество. Мащабите на това участие обаче твърде много зависят от отношението на Петербург към степента на привличане на българи във военната кампания, от стремежа му да не допуска самостоятелни политически народни действия
В годините на Руско-турската война от 1806 г. пристигналите в Бесарабия българи са гръбнакът на българските доброволчески отряди. През лятото 1811 г. от тяхната среда започва да се формира българска народна войска – отделни полкове със свои командири, знамена и пр. Те воюват заедно с руската армия, но им се възлага изпълнението и на самостоятелни задачи
Значително е участието на българите от Бесарабия в етеристкото движение, което организира гръцкото въстание от 1821 г. В него влизат и българи, преди всичко участници от предишната война между Русия и Портата, заселили се в Бесарабия. За организиране на доброволците голяма роля играят Димитър Ватикиоти и брат му Иван Ватикиоти, които работят в преселническата администрация на края. Според изследователите около 4000 българи на територията между Днестър и Прут са свързани с гръцкото въстание.
Новият подем на националноосвободителното движение на българския народ е свързан с Руско-турската война от 1828-1829 г. Тогава българите от Бесарабия се обръщат към руското командване да им разреши да участват във войната с отделни и самостоятелни части. Разрешава им се само да се записват в Дунавската казашка войска и във военните поделения на руската армия. В състава им те участват в много сражения, включително и в обсадата на Шумен. Руските власти използват бесарабските българи да събират сведения за военните приготовления на Високата порта, дислокацията на турските войски, материалното им осигуряване, състоянието на крепостите в Силистра, Варна, Каварна.
В началото на 40-те години на ХIХ век българите от Бесарабия активно участват в браилските бунтове. Най-активно с това се занимава преводачът в ренийската митница Петър Ганчев, който организира помощ с пари, продоволствие, поддържка браилските въстаници, които се спасяват в Бесарабия от преследванията на влашките власти. Неговата група излиза с обръщение към правителствата на Русия, Франция, Англия, в което се поставя искане да се освободи България от османското владичество
По время на Кримската война през 1853-1856 г., когато ръководителите на Одеското българско настоятелство предлагат на руското командване план за въстание на българите, лидерите на българската емиграция в Дунавските княжества и в Южна Русия разгръщат широка дейност за създаване на доброволчески формирования. Бесарабските българи например влизат в отряда, създаден от Павел Грамадов до Болград. Много по-широко, отколкото в предишната война, се използват българските колонисти в обоза. Има сведения, че в тиловите части на руската армия служат 1270 души от колониите. Те снабдяват армията с продоволствие, боеприпаси, превозват болните и ранените. Доста полкове квартируват по домовете на българските колонии. Само в Горнобуджашкия окръг броят на квартирните дни е 40 750 . Запазени са спомени на А. Рачински, участник във войната, за пребиваването му в дома на Иван Стойков от село Ивановка Българска „Още дълго след вечерта – пише опълченецът – ние не можахме да заспим на меките възглавници, поставени от услужливия стопанин, някак леко се дишаше в този гостоприемен кръг на едноверци, за които дотогава не бях имал никаква представа“.
„В продължение на две години – се казва в Указ на руското правителство, адресиран до бесарабските българи – нашити войни намират в домовете ви радостно гостоприемно и горяща съчувствие… В паметта на Русия ще останат неизгладими вашето усърдие, старание, вашата любов към общото дело…
След Кримската война участието на бесарабските българи в освободителната война на своя народ е свързано преди всичко с патриотичната дейност на Г. Раковски. Когато през 1858 г. възниква опасност да го арестуват, българите от Болград и Кубей му помагат да избяга в Русия. До получаване на документ за влизане в нея той се намира два месеца в българското село Кубей, където разширява връзките си с бесарабските българи. Неговият вестник „Дунавски лебед“ (1860-1862) добива широка известност сред българските колонии, преди всичко в Болград, където са една четвърт от абонатите му. Значителни суми са събрани в Бесарабия за издаването на друг вестник на Г. Раковски – „Бъдущност“: В Болград от него получават 60 броя, Когато в началото на 60-те години се поставя въпросът за въоръжени действия. Раковски отново се обръща към своите бесарабски познати.
Българите в Бесарабия следят с внимание развоя на събитията по български земи, на Балканите. Когато след сръбско-турския конфликт от 1862 г. е свикана международна конференция, те изпращат в столицата на Високата порта обръщение с предложение на българския народ. И до руския консул в Одрин е изпратен подобен документ, в който подробно се разяснява желанието на българския народ.
Безспорни са връзките на бесарабските българи с революционните събития в България през 1866-1868 г. По времето на подготовката на въоръжени чети за българските земи през пролетта на 1866 г. Раковски заминава за Русия заедно с известния воевода Панайот Хитов да събира материални средства. След като получава известна сума от Каприянския манастир до Кишинев, заедно с Хитов той се връща в Букурещ през Кишинев, Комрат, Кубей, Болград, където се среща с привърженици и ги посвещава в плановете си. След това неговият привърженик Петър Радионов излиза с обръщение във вестник „Дунавска зора“, в което призовава съотечествениците си да подкрепят четническото движение, изразявайки желанието на всички българи да се освободят от турските поробители. В известната чета на войводата Филип Тотю от 1867 г. има 10 патриоти от Бесарабия.
Походите на четите през 1867-1868 г. правят дълбоко впечатление на българските преселници. Ученикът в Болградската гимназия Петър Фитов призовава българската младеж да последва примера на героите-четници, „настана време да се съединим и да си подадем ръка“ и да проявим „саможертва в името на бъдещото процъфтяване на отечеството“, пише той във вестник „Дунавска зора“.
По това време активно се обсъжда сръбско-българско съглашение. Един от авторите но този проект е измаилският търговец Георги Шопов. Сред тридесет и петимата подписали този документ са измаилските и болградските българи П. Тулчинов, Л. Лабовски, Н. Златанов, Д. Николаев, П. Радионов и самият Г. Шопов. Последният, заедно с друг деятел Михаил Колони от Букурещ, води преговори със сръбското правителство и княза на Сърбия по този въпрос.
От началото на 70-те години бесарабските българи посредством различни контакти са свързани с дейността на Българския революционен централен комитет – БРЦК. В Болград съществува местен комитет от самото начало. Особено активна роля в него играят Димитър Ямболов, Михаил Поничерски, Петър Фетов, Олимпи Панов, Николай Минков. Иван Иванов. Когато в организацията се появяват разногласия между Каравелов и Ботев, те полагат усилия да ги помирят. Друга важна задача на Болградския комитет е разпространението на печатните издания на организацията. Особено активно с това се занимава Петър Фитов, който известно време е заемал длъжността секретар на филиала. Той бил настоятел на вестниците на Л. Каравелов „Свобода” и „Независимост”, издавани в Букурещ, а също и на издавания по-късно вестник на Тодор Пеев „Възраждане”. Когато Ботев започва да издава в 1874 г. своя вестник „Знаме”, той търси за разпространител също Петър Фитов.
Кризата, обхванала българското революционно движение след поражението на Старозагорското въстание през есента на 1875 година, продължава сравнително кратко. В края на годината подкрепа намира идеята за подготовка на нова въоръжена проява, в която се включват и бесарабските българи. През декември Болград и други български населени места в Бесарабия посещава българският войвода Филип Тотю, който прави обиколка по южна Русия и Румъния с цел да съдейства за създаване и подновяване в емигрантските среди на български комитети за подготовката на въоръжени чети и изпращането им в България. След около два месеца Ф. Тотю отново е в Бесарабия и огласява решението на Гюргевския български революционен комитет, левия клон на Българския революционен централен комитет (БРЦК), да се вдигне въстание през пролетта на 1876 година. Българският войвода настоява за активизирането на комитетите, особено за събиране на средства за нуждите на бъдещото въстание. „Болградчани, – пише ученикът от Болградската гимназия Атанас Хитов до чичо си, П. Хитов, – с радост срещаха Ф. Тотю, който възлага големи надежди за пролета”. За това призовава бесарабските българи и друг известен български войвода Панайот Хитов: „Настъпи отговорно време. На Балканския полуостров вече думна огънят. Херцеговинците се сражават… Моля да се съберат членовете на вашия комитет и да изберат представител в Букурещ…” – пише той на болградци. Христо Ботев, Стефан Стамболов, Иван Драсов пишат до Болград, че е настъпил най-подходящият случай, когато трябва да покажем на света, „че и ние сме народ, достоен за свободата. Затова отнесете се внимателно към думите на Панайота”. Петър Фитов в едно от писмата си разкрива какво вълнува болградци през тревожната пролет на 1876 година: „Колкото се касае за нашия нещастен български народ за освобождението сякуй чувства и чака с нетърпение да чуй от де ще пукне пушка. Може да ви се похваля само че (с) това болградци се отличават. Даже и селата. Много ги интересуват защото чакат освобождението и да се приберат в милото си отечество…” Няколко пъти в писмото Фитов подчертава революционното настроение в селата около Болград. Според него успехът на делото зависи „от умни хора, т.е. опитни да водят работата както трябва политически” и, второ, „войводите трябва да бъдат под един план начертан…”
По същото време със съдействието на Хр. Ботев, пребиваващ в Южна Русия, през есента 1875 година се създават български военни дружини в Кишинев и Одеса с български офицери от руската армия. Някои от тях са родени в Бесарабия. Голяма роля в създаването им играят Павел Калянжи, секретар на Българското общество в Кишинев, Васил Василев от Болград, студент в Новорусийския университет, таврийския водач на българите Тодор Велков и др. Тези дружини събират значителни средства в българските села в Бесарабска, Херсонска и Таврическа губерния. Членовете на дружините запознават българите в Русия с положението в България, разказват за подготвяното въстание.
В навечерието на Априлското въстание Болградският комитет оказва материална подкрепа на много революционно настроени българи, пристигнали в града, например на известния войвода Жельо Чернев, на голям брой български емигранти, желаещи да участвуват в четите От българските емигранти се сформират неголеми военни дружини. Такава дружина от 8 души в края на април се отправя за румънския граничен град Турну-Мъгуреле. По-късно тя става ядро на въоръжената чета на Таню Стоянов Куртев, която преминава Дунав в средата на май 1876 година.
Важен момент в обществения живот на бесарабските българи е пристигането в Болград в началото на март 1876 година на един от сподвижниците на Хр. Ботев – Киро Тулешков. Заедно с И. Иванов, М. Мумджиев и други активисти на организацията започва подготовката за издаване на печатен орган на БРЦК. Техните усилия се увенчават с успех – три дни преди началото на Априлското въстание излиза първият брой на вестник „Български глас“, който заедно с Ботевата „Нова България“ става изразител на настроенията на революционната емиграция. И. Иванов така определя задачата на вестника: «Да защитава българските интереси в Турция и да сее революционни идеи“ и „да стане организатор на нашите революционни комитети“.
Въстанието в България, запланувано за началото на май, започва преждевременно. «Избухна въстание и в нашата осиротела България“ – с радост съобщава „Български глас“. Вестникът сочи конкретни задачи пред българския народ, пред многочислената емиграция и преселници за оказване на материална и физическа помощ на героичните въстаници. Представителят на Болградския комитет М. Родионов на общо събрание на «Човеколюбивото настоятелство» подкрепя предложението да се изпратят чети от Румъния и Сърбия в пределите на бьлгарските земи. Пред комитета в Болград се поставя задачата и занапред да събира средства за въоръжените отряди. Освен това редица младежи, издържани от Болградския комитет, се отправят към крайдунавските градове за присъединяване към четниците. Двама от тях – В. Господинов и М. Каназирски, отиват в Галац. Скоро те съобщават, че не могат да чакат останалите си другари. Тръгват за България с четата на Христо Ботев и загиват геройски в един от боевете.
Бързото потушаване на Априлското въстание лишава от възможност и останалите желаещи да участват в героичната епопея на българския народ. Те активно се включват в Сръбско-турската война през лятото на 1876 година . Сведенията за разгрома на въстанието и последвалите жестокости стигат до Бесарабия със закъснение. Тук, както и в другите места сред емиграцията, дълго след гибелта на четата на Христо Ботев, включила се последна във въстанието, са убедени, че въоръжената борба оттатък Дунав продължава.
В многобройните публикации във вестник „Български глас“, в преписката на революционните деятели, през цяло лято се говори за революционни прояви в България. В началото на юни Болградският комитет пише на К. Цанков в Букурещ: „Огънът бушува, българските юнаци отиват на бой за свобода на отечеството под българско знаме. Обаче хиляди българи са лишени от оръжие и необходимото за боя снаряжение”. Авторите на писмото призовават да се помогне „на нашите родни братя българи” оттатък Дунава. Затова комитетът продължава събирането на парични средства.
Само в края на юни става известно за пълното поражение на Априлското въстание. Тогава болградският вестник подробно информира за събитията в България, разкрива мотивите на въстанието и причините за поражението на българския народ. «Нито Русия, нито Сърбия, нито кой и да е друг не са причина за въстанието на българите, – подчертава «Български глас», – нея трябва да я тьрсим в политиката на султанското правителство и действията на местните власт».
През този период активна дейност развива Кишиневского българско дружество. То е създадено през 1871 г. и има главно просветителски задачи. Сега във връзка с изострянето на отношенията на Високата порта с балканските народи дружеството преминава към политическа дейност: информира обществеността за жестокостите на Турция по време на въстанието, занимава се с изпращане на доброволци в Сърбия, с екипиране на българо-руските отряди, събиране на помощи. Председателят на дружеството Иван Иванов известно време се намира в Сърбия, за да формира там отряди от българи .
Веднага след реорганизацията на БРЦК в 1876 г. комитет в Болград издига политически задачи пред централното общество в Букурещ. Например печатният орган на организацията, като прави анализ на международната обстановка, изтъква, че е настъпил благоприятният момент за намеса на Русия в кървавата драма на Балканския полуостров. Обаче все по-често са говори за търсене на подкрепа от европейските държави. Например на ръководителя на БЦБО се предлага да бъде съставено от името на българите оплакване към тях, в което да се изложат варварствата на турците и теглилата на българите. С това „да съдействат да се спечелят симпатиите на Европа към българите”.
Основната работа на благотворителното общество в Болград – събиране на материални средства – се ръководи от Петър Фитов. Той е сред тези, който лично внася най-голяма сума – 200 франка Болградският патриот е един от основните организатори в Болград по набиране на необходими вещи за „пострадалите съотечественици”. Занимавайки се с технически проблеми, той се интересува нашироко от организационните и идеологическите аспекти на тази организация, ръководител на която е Кирияк Цанков. Той внимателно обслужва нейната работата, като се възмущава още през август от неговото „бездействие”. Това недоволство той изказва и в началото на септември, настоявайки да се свика събрание на организацията и да са състави нов план за действие в България, т.е. подготовка на ново въстание. В едно от писмата към Цанков утвърждава, че няма какво да се чака помощ от Сърбия. Счита, че трябва да се апелира към „чуждите дворове” и да се изпрати позив до жените в Европа „да се притекат на помощ на българите”. В друго писмо също до Цанков той доразвива своите идеи. Като повтаря, че няма какво да се очаква от Сърбия, той добавя, че с едно въстание в Дунайския вилает ще се покаже на Европа, че българите няма да търпят повече този „крокодил” Турция, дошъл от Азия. Заключава, че „сега всяка минута е скъпа”. С това той се отдалечава от виждането на Каравелов, който по това време активно агитира за Сърбия. На 16 ноември 1876 г. българското общество в Болград специално разглежда идеята на БЦБО за създаване на чети, които в случай на война да бъдат готови да преминат в България. На срещата е поддържано мнение, че трябва да се прави всичко, за да се оспори тази работа.
Болградското дружество е инициатор за създаване през юли 1876 година на Болградското женско благотворително дружество, което има организационни връзки с БЦБО. Още в устава си, то регламентира, че ръководството му „може да влиза в споразумение с мъжкото благотворително общество в Болград или с когото намери добро”. Постоянно обществото предава събраните помощи на БЦБО и на ББО в Болград. Председател на болградската организация е учителката Мария Теодорович, съпруга на директора на Болградското училище, председател на благотворителното дружество в Болград. В дружеството членуват повече от 50 души. То поддържало редовни връзки с подобни дружества в Букурещ, Търново и Цариград В редица населени пункта, като Измаил, Вайсал, Шикирли-Китай и др., има филиали или представители, които са упълномощени да събират волната помощ, снабдени със специални листове под номера и на практика изпълнявали функциите на настоятелки на женското общество в Болград
След поражението на Сърбия много български доброволци тръгват към Бесарабия. Такива има в Болград, Комрат, Измаил, но най-вече в Кишинев. За тях се грижат съществуващите там български организации. До средата на март 1877 г. те се издържат от помощи, събирани от Кишиневското българско дружество. Съществуват данни, че дружеството постоянно получава средства от българските села.
С голям ентусиазъм българите от Бесарабия срещат новината, че в Кишинев през зимата 1876-1977 година започва да се формира Българско опълчение, в основата на което застават участници в Априлското въстание и сръбско-турската война от есента на 1876 г. Например през лятото от Болград изпращат групи в Опълчението. „9 май – отбелязва болградският вестник „Български глас“ – от града ни заминаха 32 български юнаци. В друг брой същият вестник пише: „16 май Олимпий Панов замина с 28 момчета в Плоещ…Бяха много весели. Болградското общество и много други граждани, даже и майки, ги изпращаха до края на града, като ги благославяха и им пожелаха добри успехи в предприятието”.
Според съществуващите сведения във всички български опълченски дружини има българи от Русия. Но все още няма възможност до се определи точният им брой. Едни изследователи сочат цифрата 700 души, а други считат, че са около 210. Практически всяко българско село от Бесарабия дава участник и във редовете на руската армия или българското опълчение. Най-много са от Болград – над 65 души.
Същевременно се провежда сбор на пожертвования за опълченците. Това е добре отразено във вестник „Български глас”. Например на 7 май 1877 година 69 човека внесли парична помощ. После събирали пари, различни вещи непосредствено за фронта.
След като на 12(24) април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя, Болградското общество отправя „Възвание” към българския народ”, в което го подканя да се вдигне на въоръжена борба в помощ на русите, които безкористно, като братя, ще избавят българския народ от петвековното иго. В тази ситуация на специално заседание обществото решава „да употреби всичките си старания да събира колкото е възможно повече материални средства, за да може да посрещне нуждите, които ще са появят в скоро време”.
Българите от Бесарабия се отличават в боевете за освобождение на България В характеристиката на наградения болградчанин Данаил Николаев се казва: «Вие съумяхте да въодушевите ротата и макар че бяхте ранен, първи се хвърляхте на укреплението, давайки пример със сваето хладнкръвие на поверената ви рота, вследствие на което укреплението бе взето» «За Ески-заарското сражение аз бях произведен в унтер-офицер – съобщава Олимпий Панов в Болград, – а за четиридневното Шипченско получих Георгиевская четвърта степен и бях представен за офицер». Командирът отбелязва, че Панов «със своето безукорно нравствено поведение и отличните си служебни знания … напълно заслужава правото на производство в първия офицерски чин».
На Шипченския проход при атака от неприятеля загиват Зинови Кискин от Ивановка-Българска, Юри Пестов от Кишинев, Стефан Славов ат Болград и др. С бойни награди са отличени подвизите на Михаил Папуров, Александър Соколов-Гайдаржи от Твърдица, Захар Таукчи от Кортев, Иван Куцаров от Ивановка-Българска и други.
Българското население в Бесарабия заедно с другите жители на този край проявява грижа и помощ за болните и ранените войни от руската армия. Печатът отбелязва, че Кишиневското българско дружество през октомври 1877 г.обявява «на своите членове за подписка за снабдяване войските от действащата армия с топло облекло». Със събраните пари трябва «да закупят на първо време 200 полушубки. Подписката продължава» – пише вестникът. В това дружество постоянно постъпват средства и вещи от българските села. През септември 1877 г. в Задуннаевка са събрани 25 рубли, а в Главани – 27, Делжилери – 18. Какго отбелязва секретаряг на дружеството Павел Оджаков, широка дейност развиват свещениците Димитър Киранов от Хасан-Батър и Стефан Киранов от Чумлеккьой. През септември 1877 г. последнит изпраща за пострадалите българи 684 рубли. Българите участват в различни благотворителни дружества, организирани в Бесарабия. Споменатите Киранови влизат например в акерманското дружество за попечителство над ранените и болни руски и български воини. Макар формално благотворителните дружества в Болград и най-близките села да са разпуснати от началото на войната, членовете им продължават работа. Например от 1 април до 7 май 1877 г. от Вайсал са изпратени 48 франка, от Шикирли-Китой – 64.
С воодушевление е посрешнато от бесарабските българи Освобождението на България. В чест на българските опълченци, руските и румънските войни в Кишинев е издигнат 16-метров обелиск, а в Болград – Паметник на българските опълченци.
Източник: ndb.md
Издвој новости на српском
