Миналата седмица между двете политически посещения на вицепрезидентката г-жа Йотова (18.09) и вицепремиера г-н Симеонов (21.09) в Димитровград/Цариброд, в Босилеград и Долна Любата за кратко пребиваваха двете сестри Яничка Славчова Попова и Миланда Славчова Попова (20.09.2017).
Стою Аначков Попов е роден през 1875 г., син е на долнолюбатския учител Аначко Попзахариев. Отначало учи при баща си, а след това в държавното педагогическо училище в Кюстендил. През 1895 г., започва да работи като учител в селото си, където тогава учителства и младата учителка Иванка от София. Ражда се голяма любов и двамата сключват брак. Стою учителства в родното си село 22 г. – до 15 май 1917 г. Тогава сръбският комита Коста Печанац ненадейно напада Долна Любата, опожарява центъра й и убива 8 видни долнолюбатчани, сред които е и учителят Стою Попов.
Славчо Стойов Попов – роден 1910 г., син на Стою и Иванка. На седем години баща му бива убит и след 2 г. някъде между 1919 и 1920 семейството напуска село Долна Любата и отиват към Кюстендил. В Белград завършва средно електротехническо училище. Следва електротехника в Бърно (Чехословакия) и София, където се дипломира и започва да преподава в техническо училище. От 1938 г. работи в Министерството на търговията (при министър Евтим Христов, родом от Буцалево), откъдето се връща в просветата и работи като преподавател в техникум до ранната си смърт през 1958 г. – Откъси от книгата „НАРОДНИ ПРОСВЕТИТЕЛИ ОТ БОСИЛЕГРАДСКО КРАИЩЕ – 1833 – 2003” А.Младенов
Славчо създава семейство и има две дъщери Яничка, родена на 12.11.1947 в София и Миланда, родена на 19.04. 1950 също в София. Именно тези две сестри дойдоха до Босилеград и по-точно до с. Долна Любата за да почетат паметта на своя дядо – учителят Стою Попов, палейки свещ на гроба му. Само преди няколко месеца съвсем случайно в една от телевизиите, отрязявали инициативата за отбелязване на стогодишнината от тези неприятни събития виждат гроба на дядо си и научават, че на следващия ден в Кюстендил ще има панахида за убитите от четата на Коста Печанац невинни жертви. Панахида, която не беше позволено да се отслужи от страна на владиката Пахоми в Босилеградската черква Св. Богородица. Тогава много бързо сестрите се организират и заминават за Кюстендил, където се запознават с Бойчо Димитров и Иван Николов. Още тогава се уточняват да направят посещение на Босилеград и Д. Любата, което на практика се случи на 20-ти този месец. Пристигайки в Босилеград те бяха приети за малко в офиса на КИЦ Босилеград, където се запознаха с абсурдната ситуация около паметната плоча и мистериозното й изчезване. След това се потегли за с. Д. Любата, пътувайки разбрах, че Миланда не е идвала в селото от 1960 г. Сестра й Яничка е идвала точно преди 37 г. за последно през далечната 1980 г. Трудно може да се опише емоцията, която преживяха двете сестри срещайки се след толкова години с едни събития променили коренно живота им. Специално се заблагодариха на родолюбието на Димитър Димитров за грижата и поддръшката на паметниците на семейство Попови. Връщайки се в Босилеград сестрите пожелаха да се срещнат и с кмета г-н Захариев, който намери начин да ги приеме за кратко. На срещата двете дами се представиха като последни от фамилия Попови, накратко разказаха своята история и казаха, че след като са видяли гроба на дядо си искат да видят и паметната плоча, където и да е тя и какво става с нея. Кметът каза, че в момента тече разследване във връзка с имената на убитите и че е имало съмнения за две от имената намиращи се на плочата. Сестрите още веднъш помолоха кмета и всички, от които зависи решението на този казус да не си играят със съдбата и емоциите на потомците на тези абсолютно невинни жертви. Но точно тази история и тази мъка, същевременно и сила и решимост, която демонстрираха сестрите, дават надежда, че макър и трудно всички ние, от които зависи дали случките от миналото се прочитат и разбрат правилно, са важни за бъдещето ни.
На финала на своето посещение те се отбиха до редакцията на ГЛАСПРЕСС и след много емоционален ден събраха сили да си тръгнат обратно за София. Сигурни сме, че имайки предвид годината, в която живеем и ценностите, които преследваме, такива случки си заслужават да бъдат разказвани.
Дано съвсем скоро всички заедно, българи и сръби се съберем и истински си подадем ръка за прошка. Само когато заедно се изправим пред трудните исторически дати, ще можем да си гарантираме едно обещаващо и стабилно бъдеще.
Накрая ми се иска да отправя и едно послание към българските и сръбските политици, крайно време е заедно да се извините за бездействията и неотговорното отношение към този толкова измъчен и объркан народ, който е пред тотална демографска и национална катастрофа.
А.Д.ГЛАСПРЕСС
Издвој новости на српском
