Владимир Димитров в сърцето Боянка Аракчиева – последния жив модел на Майстора

„Майстора ще остане като един светец по нашия край, изпратен ни някъде от боговете да увековечи този хубав край – Кюстендилският“

„Щом народът се познае, значи добре съм рисувал!“ – с тези думи Боянка Аракчиева помни Владимир Димитров – Майстора. Тя е последният жив модел на големия български художник.

Преди 136 години в семейството на македонски изселници в кюстендилското село Флорош се ражда едно момче с талант да рисува. По-късно неговото име става символ на българската живопис. Наричат го Майстора, защото картините му успяват да оживеят в сърцата на българите и да провокират истински емоции от увековечените с четка и боя лица и събития.

„Той не използваше бяла боя. Той използваше бялото от лъчите на слънцето отразено…“

„В Шишковци много го обичаха хората, много. Той беше един от нас…“

„Майстора ще остане като един светец, изпратен от небето, отнякъде да нарисува Кюстендилските красоти, Шишковските красоти, Кюстендилските моми и невести и деца.“

С тези изречения започва разказът на Боянка Арачиева, която вижда Майстора за първи път на около 5-годишна възраст.

„През прозореца гледам и по улицата минава един много висок човек, слаб, с огромна брада. И аз като го видях с тази бяла брада огромна си викам: „Ето, Боже е слязъл и ходи по нашия път„, разказва Боянка.

„Майка ми беше малко по-невярваща и ме попита: „Къде го видя?“ След това тя излезе така, погледна и влезе вътре, смее се и вика това: „Не е дедо Боже, а е рисувачо“. Така му викахме в село, а пък ние децата, като хванеше някой да рисува го гледаме и се радваме, и чакаме да ни дaде по едно бонбонче да стоим мирно. Така за първи път съм видяла Майстора и после всеки Божи ден го гледах как върви и ходи към бахчите“, споделя още тя.

Боянка Арачиева е родена в село Шишковци, където в по-късните си години живее и Майстора. Тя е последният жив модел на големия български художник. Въпреки че е била много малка, в сърцето си тя пази ярки и силни спомени за него.

„Една сутрин в първо отделение сме, ама бяхме 3 редички по 5 чина, 15 чина по две деца – 30 деца. Тогава имаше много деца в село, не е като сега да затварят училища. Той дойде до последната редичка, аз бях много дребна. На първия чин седях от вътрешната страна и той ми хвана главичката и кой знае как са ми светнали очичките – толкова много исках да ме рисува. Отиваме при майка ми и той казва: „Искам това детенце да го нарисувам, но затова ще ми трябва някоя блузка, ако имате стара с българска бродерия“. Майка ми тогава отвори сандъците от едно време – тя се е женила 34-та година. Вади една блузичка – българска бродерия, копринена. Тя сама си я е бродирала. В нашия край на времето са се женили момичетата, задължително в казмир, а казмирът е национална празнична носия за кюстендилския район. От казмира, каза той, искам забрадката, а тя беше червена. За 5 дни, от 5 до 10 октомври по 1 час сутрин ме нарисува без ябълките. После ябълките ги беше сложил допълнително“, разказва Боянка.

Боянка е на 82 години, но разказва за Майстора, сякаш преживяното е от вчерашния ден.

„Той имаше една тамбура, на всеки празник излизаше с тамбурата и свиреше хороводни мелодии, и пееше много хубаво. Освен това – харесва му гроздето от някое лозе, но той знаеше, че това лозе е на еди кой си. Отива вечерта и вика: „Иване, бай Стояне, да знаеш много съм ти харесал гроздето –  искам да го нарисувам, много хубаво грозде си отгледал“, разказва Боянка.

„Той как си сверяваше картините с това дали са хубави или не – с хората от селото. На празник – Гергьовден, Великден, на всеки празник на селото, покрай дуварите, стените на къщите си слагаше всички картини, без да са в рамки, без нищо и всеки минава и гледа. Аз съм си застанала пред моята картина и чух лично едни съседи: „Я, пък това е нашата Боянка“. Те веднага познават картината. Веднага познават кой е нарисуван и Майстора вика: „Ето това е, щом народът се познае, значи добре съм рисувал„, допълва тя.

„Той не размазваше боите, за да докара нещо – цвете или ябълка, или череша. Той направо с четката от палитрата, грабва боята и на платното – само така с един замах рисуваше. Всичките му картини са така нарисувани“, казва още тя.

Когато става мома за женене, Боянка се преселва в София, но село Шишковци, където минава голяма част от живота и на двамата, остава завинаги в съзнанието й като райската градина на България.

„То беше един рай, градини, бахчи. Всичко расте в нашия край. Боцнеш му коренчето и то дава плод. Такава райска градина е нашият край – Кюстендилският. Шишковци е най-доброто село„, категорична е Боянка.

Днес софийският ѝ дом е пълен със спомени, които завещава на своите наследници. А самата тя казва, че ще си отиде от този свят със спомените за Майстора.

„Това са силни впечатления, останали в мен. Аз ще си умра с тези впечатления, запечатани в този детски мозък. Майстора ще остане като един светец по нашия край, изпратен ни някъде от боговете да увековечи този хубав край – Кюстендилския“, казва Боянка.

Във видеото са използвани музика и кадри от YOUTUBE, добавени от следните автори:

– КАДРИ: YOUTUBE (DRONE REPORTER, МАРИН МАРИНОВ, ИВАЙЛО СТАЧЕВ, ГЕОРГИ
ПАЛАЗОВ);

– МУЗИКА: YOUTUBE (КОСТАДИН ЛАНДЖОВ, ВЛАТКО СТЕФАНОВСКИ,
СЛОБОДАН ДЖИКИЧ)

Източник: btvnovinite.bg