Виктория Марчева, 28 г., Украйна: “В България винаги се връщам като в роден дом, там завинаги ще живее част от сърцето ми”

Де е България?

„Де е България?“ е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

Днес в компанията на Виктория Мрчева, 28 г., от Украйна, ще се опитаме да разберем малко повече за бесарабските българи, към които тя принадлежи. По неофициални данни, около 300 000 българи живеят в пределите на Украйна и пазят традиции, обичаи и език. От какво се нуждаят, мечта ли е България за тях и „Де е България“ според Виктория, ще разберем от интервюто и пред нашия екип.

• Виктория, разкажи ни малко повече за твоето семейство и детство ти…

Виктория: Израснала съм в едно прекрасно семейство, като съм най-голямата от трите дъщери на моите родители. Те ни научиха, че трябва да се работи, за да се постигне нещо в живота и го показват със свой личен пример, защото не са имали почти нищо, но с търпение и много усилия постигат всичко, което са си поставили като цел. Животът в Украйна не е лесен, но той никъде не е лесен, ако не се стремиш да стане по-добър.

През 2010 г. завърших Болградската гимназия „Г.С. Раковски“ със златен медал. Това не е просто учебно заведение, а място, където придобиваш  много необходими качества за живота, където се учиш да уважаваш, да се бориш, да мечтаеш.  Същата година спечелих Всеукраинската олимпиада по Български език и литература, което ми даде шанс да кандидатствам в България.

В гимназията бях солистка на вокална група „Здравец“ с художествен ръководител г-н Димитър Стоев, делегиран преподавател от България, благодарение на който се запознахме с българската музика и придобихме много нови умения и знания. От ранна възраст учих две специалности – Пиано и Класическо пеене в Детската музикална школа в Болград, която завърших през 2007 и 2008 години. Там разбрах, че животът ми ще е свързан с музика, колкото и да е труден този път.

• Какво си говорихте с твоето семейството за България?

Виктория: Моите родители, както и много хора от Бесарабия, никога не са били в България. Но знаеха, че България е красива страна, с хубави планини, много зеленина, богата история и с прекрасни исторически паметници. Разказваха ни как по време на турското робство нашите предци са се преселили от района на днешен Сливен към свободните земи до река Дунав, за да намерят по-добър и спокоен живот.

• В такъв случай вероятно България е била мечта за тях?

Виктория: Да, сигурно,  България е мечта за нашите българи. Пътуването до там е своебразен мост между миналоти и настоящото. Затова в днешно време  много хора редовно пътуват в прародината за работа, за да получат образованието си или на почивка. Много млади хора избират България за кандидатстване във висши учебни заведения. Такъв беше някога и моят път. Избрах да уча в България и след много пречки бях приета в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Считам, че изборът ми беше правилен, защото имах възможност да науча по-добре езика, да се докосна до културата на България, да усетя живота там, да се сдобия с приятели и семейство.

• Спомняш ли си първото си стъпване на българска земя?

Виктория: Емоциите от първото ми посещение в България бяха много силни. За пръв път посетих прародината ми с приятели, съученици и учителите ни. Чувство на радост изпълваха сърцето ми. Завинаги запомних величествените планини на България, синьото море и красивата природа. Макар че досега съм живяла в три държави, в България винаги се връщам като в роден дом, там завинаги ще живее част от сърцето ми.

• Взимала ли си участие в семинари на Фондация Българска Памет?

Виктория: Имах щастието да се срещна с д-р Милен Врабевски и да се запозная с дейността на Фондация Българска Памет няколко пъти: на два семинара във Варна, с екскурзия с екипа на Фондацията в цяла България и един път с участие в „Шоуто на Слави“, където с още 4 момичета и директорката на Болградската гимназия „Г.С.Раковски“ Жанна Суслина, представихме накратко какви сме бесарабските българи, с какво се занимаваме, както и изпълнихме няколко български песни.

Семинарите на Фондацията са един прекрасен опит за децата, защото по време на лекциите могат да научат много исторични факти, да се запознаят с информация за различни професионални сфери, да участват в групови конференции, да градят умения и да се запознаят с нови възможности, да си упражняват българския език, да изградят нови приятелства, нови запознанства, да видят красотата на България.

Д-р Милен Врабевски е един пример за мен за съвременен народен будител. Винаги съм се възхищавала как в един човек може да се поберат толкова таланти и във всеки един от тях да успява. Човек с богата родова история, който гради нова история. Според мен той е един от малкото хора, които дава толкова много време и средства за българите в чужбина.

• Какво би казала на младежите, които  идват в България за семинарите на Фондацията?

Виктория: Според мен най-важното, което трябва да забележат, е това с колко любов, грижи и отговорност  организаторите правят това събитие. Хубаво е децата да черпят всички знания и възможности за развитие, които им се предоставят. Това е един безценен опит и приятни спомени за цял живот.

• Гордост ли е да си българин в днешно време?

Виктория: Важното е да носиш своята националност с гордост и да се опитваш да си полезен за твоята нация поне с нещо. Гордост е да си човек в днешно време, с ценности и възпитание, с уважение към другите народи.

• Знаем, че българската общност в Украйна е много голяма. Имате ли организирани дейности заедно, какво правите, за да запазите българщината?

Виктория: В Бесарабия, така се нарича историко-географската област в днешната Украйна, има голяма палитра от националности, но без съмнение българската общност е едно силно огнище на българщината, което не позволява  нишката между бесарабските българи и българите в България да се скъса.  Болград е сърцето на българското в Украйна. Но и всяко българско  село има своя богата история, има свои български диалекти, традиции и обичаи, които вече много години се предават от поколение на поколение и за щастие, благодарение на българи-родолюбци, все още са живи, пазят се и се възраждат с нови и нови сили.  Радвам се от факта, че хората в Бесарабия разбират, че ако днес и сега тази любов към българското и родното не се пази и развива, ако не се „пропагандира“, то децата просто няма да разбират важността на опазването на корените им и няма да знаят какво е било миналото на предците им. Без минало няма бъдеще. С тази цел във всички български села и в Болградската гимназия се учат български език от ранна възраст, литература, история, традициите на България в по-големите класове. Има и неделни училища, където децата учат български език и имат досег до българската култура. Непрекъснато се организират фестивали, които пазят традициите живи, като Гастрономичен фестивал „Георгиевски панаир“, Международен фестивал „Бесарабия фолк“ в с.Чийший, Международен етнографски кинофестивал „ОКО”, издават се книги за историята и миналото на Бесарабия, за синтеза на културите и националностите, за  връзката на творчеството между Украйна и България.

• От какво има нужда българската общност в Украйна?

Виктория: Не мисля, че българската общност в Украйна има сериозни нужди от нещо. Важното е, че има подкрепа от страна на Украйна за поддържане на българския език, културата и социалните възможности. Важна е ролята и на България в подкрепата на българите зад граница. Но сигурно не съм аз човекът, който знае изцяло какви са проблемите и нуждите на българската общност.

• Смяташ ли, че има някакво усещане сред българите в Украйна, че са по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?

Виктория: Според мен българите в Украйна никога не могат да се усетят както българите в България. Просто затова, че дори манталитета им е различен. Дори идвайки в България, ние си оставаме бесарабски българи. Безусловно българите в Украйна с цялата душа и сърце се усещат българи и с гордост го казват.

• Чувствали ли сте си някога обидени или забравени от държавата България?

Виктория: Сигурно живота ми в България имаше и моменти на разочарование и обида. Това се проявяваше в някои институции, когато например оформяхме някои документи. Дори в академията винаги ми казваха, че съм от Украйна. Колкото и да се опитваме да кажем, че сме българи, за българите в България, не винаги сме свои.

• Ти как се виждаш в бъдеще?

Виктория: Сега живея със съпруга ми и двете ни дъщери на остров Кипър, където  работя като помощник-възпитател и музикален ръководител в руска детска градина “Сьома”,  също съм преподавател по пиано, пеене, теория на музиката и музика за деца в предучилищна възраст в наше малко музикално студио “Do Re Mi Music Studio” и в музикална школа “Virtuozi School of Music”. Ръководя и вокална група “До, ре, ми” в Българско училище “Никола Вапцаров”, гр. Никозия. Също така опитвам се  да се развивам като изпълнител, като приемам участия на различни концерти и събития.

Когато дойдох в Кипър започнах пътя си съвсем от нула, преминах през различни стадии докато научих езика и изградих връзки, и сега мога да кажа, че съм щастлива от това, което правя. Естествено, без цели човек не може да се развие. Искам да стане реалност отваряне на собствена по-голяма музикална школа, за да придобия още повече опит в преподаването.  Искам да се развивам повече като певица, в оперното или съвременното изкуство, защото считам, че имам какво да кажа с творчеството ми и то трябва да стига до хората.

• Виктория, „Де е България?“ за теб?

Виктория: Тя е в сърцето, в кръвта, в моя усет за нея. Част от моята България е в моя роден дом, при моите родители, в уличките на родното село Табаки и в гостоприемството на любимия Болград, в стените на Болградската гимназия, в хората, които пазят и развиват там нашето българско. Там е нашата малка България. Другата част е в София, където пораснах и от дете се превърнах в майка и жена, където направих първата крачка към мечтаната за мен професия, където преживях и много хубави, понякога и трудни моменти. В тази България винаги се връщам с много радост и топлина на сърцето. Дори в Кипър си имам моя България – в Българското училище „Никола Вапцаров”, където всеки се старае да предаде на децата обичта за родното. Учейки с децата български песни, се опитвам да им покажа, колко е важно да носим в себе си тази обич и да я изразяваме чрез музиката.

• Коя е твоята родина?

Виктория: Моята родина е при моите родители, в Бесарабия, защото там съм израснала. Родната къща е най-топлото място на света.

• Каква е твоята националност?

Виктория: Моето гражданство е украинско, но съм българка. Винаги така отговарям.  Има обаче едно усещане, когато живееш в различни държави и познаваш толкова култури, в един момент всичко това се съчетава в теб и те стават по някакъв начин скъпи за теб.

Източник: bgmf.eu