В Чийший почетоха паметта на бесарабския български поет Михаил Бъчваров

В българското село Чийшия (днес с. Городнее, Болградски район, Украйна) почетоха паметта на именития си съселянин Михаил Бъчваров, който почина в края на миналата година. В памет на поета се проведоха поминални мероприятия като бе отслужена  панихида в Свято-Петропавловската църква, организирана изложба за творчеството му под надслов  «Спомен за поета». Организатори на събитието са кметството и ръководството на местния Городненски  историко-краеведски музей. На мероприятието присъстваха гости от Молдова, съседните села, роднини, приятели, комшии, колеги. Мнозина чийшийци  почетоха  паметта на  поета, който е писал главно за тях. Именно за родното село и за родните чийшийци Михаил Бъчваров посвещава голяма част от своето творчество.

Михаил Бъчваров-Бондар е роден на 21 ноември 1946 г. в с. Чийший (Огородное), Болградски район, Одеска област, Украйна. Потомък е на български преселници от 1812-1813 г. Прадядо му Димитър Бондар е един от над 200-те бесарабски български опълченци по време на Руско-турската война 1877-1878 г. М. Бъчваров-Бондар завършва Висша профсъюзна школа в Москва през 1979 г. Преди това около 10 години работи като миньор в Донбас. Член на съюза на българските писатели и на Международния съюз на писателите на Русия. След разпадането на СССР прави опит да се установи да живее в България. Издал е стихотворните книги „На белия свят“ (1986), „Камък на синора“ (1996), „Архангеловден“ (1997), „Скитник сред ветровете“ (2003). Автор е на документалния филм „Трънливият път към науката“ (1989). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдавски език. Умира на 21.12.2017 г. в гр. Силистра.

Светлана Драгнева

БАЛАДА ЗА ОРАЧА И ПЕСЕНТА

Живееше под слънцето човекът.
Поле ореше, сееше, косеше.
И песен майчина, дошла от памтивека,
пееше под сенчести череши.

Но мина пътник весел и красив,
със своя песен одари орача
и той запя, признателен по здрача,
песента на пътника щастлив.

А след година други минувач
щедро му предложи свойта песен.
И запя я той – селякът орач,
забравил предната и майчината лесно.

И всяка пролет, от изгрев, че до здрач,
нова песен чуваше полето.
Но дойде ден и… чу се тъжен плач:
„О, песен майчина!“ Но сърцето

не можеше във свойте дълбини
нищичко от нея да си спомни.
И той прокле и себе си, и дните,
и пътниците, в нищо невиновни.

Вкуса изгубил на хляба и солта,
той тихичко през зимата почина,
оставил сиромашки на света:
полето, ралото и три орача-сина.

И те потеглиха живота си немил,
без род и корен, без песен на дедите.
И само чучулига лекокрила
пееше безгрижно в висините.

Михаил Бъчваров, Кишинев, 1987