Битките

„… светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши.” (Йоан 3:19)

Ние, човеците сме така устроени, че винаги да се хвърляме на лесните неща. Мислим си: „Защо да влагам усилие, когато мога да го получа наготово?” Обичаме да „си спестяваме” усилията, да не си създаваме „излишни” главоболия. Това е много опасно когато става въпрос за професията или семейството на човека, понеже може заради такъв мързел да станем по-слаби професионалисти, или по-малко ангажирани към най-близките си. Два пъти по-опасно обаче е когато става въпрос за душата. Когато се опитваме да бъдем „пестеливи” към истината, защото това ни носи проблеми. Когато знаем отлично кое е добро и кое не е, но се разсейваме и отказваме да направим избор. Когато оставяме хората, които заслужават подкрепа без нея, а лековато я даваме на нечестивци, за които отлично знаем какви са. Истинският човек не се бои от битките, от сблъсъците. Нещо повече – те са му безкрайно необходими, за да може да отсее зърното от плявата, да отдели почтените от безчестниците и да разграничи ясно значимото от преходното. Самият факт да имаш куража да се бориш за истината и за тържеството на светлината, е едно малко чудо за днешното време на сметкаджийство и масова душевна деградация.

И ако някой каже: „А защо ни е всичко това, щом накрая винаги доброто губи, почтените хора са натикани в ъгъла, крадците живеят богато, а единственият начин да успееш е да изтъргуваш душата си?”, то аз бих му отговорил, че имаме различна представа за „край”.

След всяка нощ идва ден, след всяка тъмнина изгрява слънце. Стига да сме устояли и да сме запазили сетивата си, за да го видим. Битката е за почтените, лицемерният мир – за несъстоятелните.

Стефан Иванов