Атентатът в църквата „Света Неделя“ в спомените на един оцелял генерал

На 16 април 1925 г. е извършен най-кървавият терористичен акт в нашата история – атентатът в катедралата „Св. Неделя“ в София. Убити са над 150 души, ранените са повече от 500 по-късно от раните си умират още хора и броят на жертвите надхвърля 200. Сред тях е част от елита на нацията – военни, политици, общественици, но и много невинни жени и деца.

След потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. БКП е забранена от Върховния касационен съд, но продължава дейността си в нелегалност. Срещу активистите на партията се извършват страхотни гонения. Ултралявото крило в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие и изпълнявайки указанията на Коминтерна, решава да се извърши подготовка за ново въоръжено въстание. Като част от този план се предвижда да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Така властта ще бъде обезглавена и в страната ще се създаде критична обстановка, от която да се възползва комунистическата партия. Набелязаната жертва е запасният генерал Константин Георгиев, председател на Демократическия сговор в София, депутат, човек с добро име в обществото. Вечерта на 14 април 1925 г. трима непознати го прострелват смъртоносно в градинката при църквата „Св. Седмочисленици“, близо до дома му.

Същия ден сутринта в прохода Арабаконак покушение е извършено и срещу цар Борис III. Той успява да се спаси, но загиват двама от неговите спътници – ентомологът проф. Делчо Илчев и дворцовият ловец Петър Котев. Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април. Поканени са висши военни, министър-председателят Александър Цанков, всички министри, самият цар Борис. Той обаче предпочита да отиде на погребението на Котев в с. Бели Искър, Самоковско, и така само за два дни се разминава на косъм от смъртта. Има и версия, че царят е бил предупреден в последния момент за готвения в „Св. Неделя“ атентат.

На 16 април, Велики четвъртък, в 3 ч. и 20 мин. следобед по време на опелото, когато Софийският митрополит Стефан започва да чете Евангелието на Йоан, адска експлозия разтърсва Божия храм.

За този изключително жесток акт, останал дълго време като един от най-кървавите в световната история, е писано много – за подготовката, извършването, последвалите го събития. Днес обаче ще погледнем през ужасените очи на един от пострадалите и оцелял по чудо, генерал Иван Шишков:

„Какъв хубав пролетен ден, как приветливите лъчи на дневното светило, през ведро небе, топлеха, а над столицата за първи път след дългата зима, се ширеше красиво и необятно синьо небе!…

Камбаните на софийската катедрала тъжно разнасяха своя печален тризвон. Богомолци от всички слоеве на софийското гражданство пристигаха на групи. Цветът на софийското общество с посърнали от скръб лица и с наведени глави, безмълвно се редеше около Божия храм и чакаше пристигането на погребалната процесия с тленните останки на мъченически загиналия запасен генерал Коста Георгиев…

Като всички, бързах и аз, придружен от жена си да отида в храма „Св. Неделя“ и да кажа на мъченика своето последно „Прости!“. Стражари пазеха около храма и не ни пуснаха да влезем преди да пристигне погребалната процесия. Аз се спрях до сквера, който е от дясната страна на входните стълби на храма.

Не след дълго камбаненият звън се засили и пред просълзените очи на хилядното множество мина ковчегът с тялото на генерала, носено от стари воини, минали през огън и кръв, запасни и действащи генерали, офицери, депутати и кой ли не! Военният министър генерал Иван Русев, потънал в тъга, като всички, с наведено чело поддържаше ковчега.

Заредиха се министрите с министър-председателя начело, депутати, професори, учени, цялото запасно офицерство от столицата, офицерите от софийския гарнизон, граждани, госпожи и госпожици, познати и непознати.

Запасният генерал Васил Златаров ме покани да влезем в църквата.

– Къде ще идем? Сега е вече късно, мъчно ще можем да си пробием път…

Унесен в тъжни мисли, аз не забелязах кога се е отделил от мен боевият генерал. Госпожа Момера Новоселец покани мен и жена ми да влезем. Аз пак отказах, а жена ми и тя ме оставиха при сквера и отидоха… да станат жертва на едно нечувано злодеяние!

Не изминаха и десет секунди и един адски оглушителен трясък, като гръм от хиляди оръдия, се разнесе над Божия храм, земята потрепери, парченца от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко мигновено замря… Несъзнателно, по инстинкт за самосъхранение, аз съм бил с вдигнати над главата ръце. Тежък удар по ръцете ме свести от минутната забрава. Обърнах се към черквата и, Боже мой, сърцето ми се сви от ужасното разрушение! Всичко беше в развалини, а под развалините загина цветът на столичното общество…

Стой, стой! – извика някой около мене.

Върнат към действителността, аз видях, че от църквата излизат неузнаваеми човешки същества, с разкървавени лица и с дрехи, плътно покрити с пепелява пелена. Отидох към входа на храма. Едва тук си спомних, че жена ми е вътре! Тръпки побиха тялото ми, като видях живи картини, наподобяващи Ада на Данте Алигиери… Полупогребани и неузнаваеми живи същества, затрупани под развалините, потънали в прах, безмълвно протягат прашливи ръце за помощ и спасение от явна смърт. Картината на гибелта и разрушението не се поддава на описание – смърт и ужас витаеше в храма. Спасените като луди се втурваха към вратите, мачкаха лежащите и ги доубиваха.

Залових се да помагам на първия попаднал ми страдалец и – о, чудо, гледам, че човекоподобното същество, което безмълвно и кротко се доверяваше на моите усилия, е жена, облечена в палтото на моята съпруга!… Полагам всички усилия да я измъкна от тухлената грамада, но чувствам остри болки в дясната си ръка. Набързо разчиствам грамадни купчини от камъни, тухли и циментови откъслеци, извличам я из ноктите на злодейския гроб. По същия начин измъкнах от гробната тухлена камара и г-жа М. Новоселец. Тя, горката, беше притисната до самия праг на църквата и лежеше по средата на входните врати , и всички спасили се по чудо в църквата, са стъпвали по гърдите, главата и ръцете ѝ.

Заведох жена си в квартирата на д-р Давидов, където ѝ дадоха първа медицинска помощ. Той ѝ направи първите промивки и ми препоръча да я отведа за по-щателен преглед в някоя болница.

Обходих с болната всички болници. Навсякъде бе препълнено с ранени и убити – лекари, студенти, болнични служители, всички бяха в услуга на пострадалите.

Накратко описвам случилото се с мен, а това бе със стотици. Отделни хора, тичащи по болниците, тичащи за своите близки, чупят ръце и бягат в други болници, в други отделения, безнадеждно се връщат в града, отново нахълтват в разрушения храм, ровят се из неговите развалини… Ужас, неописуем ужас и отчаяние бяха обхванали целия град!

Вековете, историята на народите от всички крайнини на Божия свят, от най-дълбока древност до кървавия 16 април 1925 г., не помнят такова сатанинско дело!“

Запасен генерал Иван Шишков

Сред убитите са 13 генерали – повече, отколкото във всички войни, които България е водила преди това, 13 полковници, 6 подполковници, много други офицери, столичният кмет Паскал Паскалев, видни общественици и много обикновени граждани, включително жени и деца. Непосредствени извършители на атентата са Петър Абаджиев (техник) и Петър Задгорски (клисар), а организатори – Коста Янков, Иван Минков, Марко Фридман, Димитър Грънчаров, Никола Петрини. Задгорски, Фридман и Георги Коев са осъдени и публично обесени на 27 май 1925 г. Коста Янков и Иван Минков се самоубиват. Неколцина намират убежище в Съветския съюз, включително главният организатор Петър Абаджиев.

Мощният взрив разрушава голяма част от покрива и част от южната храмова стена на катедралата „Св. Неделя“. Храмът е възстановен по проект на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов. Осветен е официално на 7 април 1933 г. Днес за смъртта на стотиците невинни жертви напомня само една паметна плоча, поставена на стената на църквата.

Източник: glasove.com