ВСИЧКИ ДРУЖНО „GREAT AGAIN“

„В политиката това, което започва
със страх, обикновено завършва   с
глупост!“ – Самюъл Т. Колридж

Светът, който си мислехме, че познаваме, драматично се промени в последните няколко години. Разбира се, донякъде това е разбираемо, защото промените в глобален план са резултат от забързаното време на технологичен подем, в което живеем, както и на желанието на съвременния човек да има всичко, тук и сега – безусловно. Но от няколко години изплувха – и то съвсем реални – призраците на войната и на масовата смърт, за които си мислехме, че отдавна са останали само в книгите. Те обаче ни се озъбиха, готови да се подиграят в очите на наивността на онези, които се самозалъгваха, че с диктатори може да са прави бизнес и те друго, освен да крадат, няма да поискат. Свободата реши да си купи спокойствие от диктаторите. С илюзията, че това може да е трайна сделка.

Вековните процеси, които поставиха човека в центъра на историята и подчиниха на постигането на неговото благополучие безбройни войни и  милиони невинни жертви, подариха на света онова, което ние наричаме със събирателните понятия свобода, демокрация и мир. Защото какво всъщност е мирът ако не спокойното съществуване на обикновената (извинете за израза) личност и осигуряването на възможност тя да се развива и да успява според правилата? Кой се интересува от формално съществуващия мир във Венецуела, Северна Корея или Русия? Това е „мир“, който е бременен с граждански войни за връщане към нормалността и възможността да се живее свободно в демократична държава. Защото в крайна сметка всеки иска да живее добре. И защото разлика от злото, което само по себе си не съществува, а е просто липса на добро, то мирът не е просто липса на война. Той е и установяването на устойчив модел за постигане на благополучие.

Краят на миналия и началото на този век предоставиха на хората във всички точки по света надеждата, че да живееш в хармония със себе си и да успяваш по правилата, без това да е за сметка на интересите на другите, е напълно постижима цел. Тези, които останаха „арестувани“ в малкото оцелели потиснически държави, вярваха, че скоро ще дойде и техният ред да вкусят опияняващия въздух на свободата. Така, както са я чакали и нашите родители, баби и дядовци след Втората световна война, която ни запрати със съгласието на западните държави в лапите на човеконенавистния болшевизъм.

Оказа се обаче, че съвременна Русия е възприела едновремешния девиз на Тодор Живков „да се снишим докато премине бурята“, който в превод означава „всяко чудо за три дни – ще преживеем и това“. Усетила се в плен на тоталния недоимък и буквално спасена от гладни бунтове и смърти след разпада на СССР, путинова Русия спечели време, докато заблуждаваше света, че смята да стане нормална държава. И когато вече се почувства достатъчно силна да го направи, удари бързо и директно. По своите – първо Крим, а после – източните територии на Украйна, населени предимно с рускоговорящи и фенове на Русия. Започна обаче и хибридни атаки срещу най-различни държави и общности. Изпрати сигнали към скритата си агентурна мрежа извън страната и вече ясно виждаме процеси, които доведоха до овластяване на руски марионетки в поне две държави-членки на Европейския съюз и до създаване на организиран хаос в още няколко.

В същото време другият световен военен колос – САЩ, практически абдикира (и то съвсем доброволно) от ролята си на гарант на свободата и демокрацията в световен план. Дългогодишните съюзници на американците по света шокирани разбраха, че тяхна основна цел вече е да станат  “great again”. И ако се наложи ще го направят като наложат дори и на тях огромни мита. В люлката на демокрацията всеки на обратно мнение от това на самодържеца, може да бъде съден и срещу него да се задейства цялата държавна машина. Крачката до известната фраза от средата на ХVІІ век на френския крал Луи ХІV – „Държавата – това съм аз!“ е само една. Недоумявам единствено как Републиканската партия се примирява с този позор, който лепва на ревера си. И за който покойният сенатор Джон Маккейн пророчески предупреждаваше. Изобщо не разбирам как тази страна, която толкова много се гордее със своята конституция и гарантираното там разделение на властите, допусна от нейно име да се провежда външна политика от рода „важното е аз да съм добре, другите не ме интересуват“. Да стане фактически съюзник на военнопрестъпник, умишлено изпращащ всеки ден ракети, за да убиват не войници, а спящи жени и деца в жилищни блокове.

Извън тези вътрешни процеси обаче трябва да се съглася с твърдението, че светът от последното десетилетие много се промени. Промени се, разбира се, и то отвътре, фундаментално, откъм самата си организационна структура. Доскорошното толериране на това да работиш и да успяваш по правилата, да постигаш личен успех и то не за сметка на другите, а косвено помагайки и на тях чрез него, е вече минало. Сега куцо и сакато е хукнало да бъде great again. Мога да изброя поне петнадесет държави, обхванати набързо от тази заразна лудост. Разпалиха се отдавна угаснали пожари, събудиха се отдавна заровените трупове на идеологии-убийци на милиони невинни жертви. Избуяха плевелите на омразата и насилието, върнаха се политическите убийства. Отново да мразиш и да наказваш според възможностите си другите се оказва първа стъпка към сплотяване на нацията ти и предпоставка за убедителни изборни победи.

Омразата се завърна. Силата се оказа по-важна от правилата. Пушките и дроновете станаха по-значими от образованието и човеколюбието. Простотията и липсата на възпитание вече не са проблем, дори напротив – това помага. Другите са посочени с пръст и натикани в ъгъла. Изобщо – дойде време разделно. Всички заедно за по-добро бъдеще при спазване на правилата или всеки поотделно great again. Ако не наистина, то поне в главите на оскотелите си привърженици. Резултатът от второто го знаем, но защо да не съсипем пак в рамките на познатите световни цикли, още едно-две поколения…