Иван Николов: Резолюцията на Европейския парламент и „Сръбският свят”

Вучич често прикляква на килимчето пред Путин с надеждата, че ако той излезе победител от руско-украинската война, ще има ново раздаване на картите, в което „Сръбският свят” или Велика Сърбия са му в кърпа вързани.
Европейският парламент прие Резолюция, с която осъди политическата криза и репресиите в Сърбия. Огромна част от евродепутатите, след месеци двоумения, застанаха на страната на протестиращите вече цяла година студенти и граждани и част от опозицията на Вучич.

С това Европейският парламент, след дълго колебание се позиционира по отношение на събитията в Сърбия, въпреки разрастващите се авторитарни процеси, корупцията, отслабване на правосъдните институции и отхвърляне на европейските ценности. И въпреки резервите си към опозицията, която и досега не успя ясно да се разграничи от Вучич и да предложи нова европейска алтернатива за Сърбия. Ако и предстоящият доклад на Европейската комисия бъде в същия дух, това ще означава, че Европа радикално променя курса си към Сърбия.

Какво ще направи самата Сърбия, остава да видим. Ако се съди по реакцията на Вучич на текста на Резолюцията, който извън всякакъв дипломатически тон и даже елементарна култура на общуване, в характерния си стил, с който иначе обижда опонентите си в Сърбия, нарече евродепутатите „патологични лъжци” и „тежко и злокобно болни хора”, не можем да очакваме нищо ново.

Явно не се е впечатлил много нито от Европа, към която Сърбия уж се стреми, нито от съдържанието на Резолюцията, в която са събрани почти всички обвинения към неговия режим за ескалация на насилието, натиск върху медиите и подкопаване на демократичните институции. Това показва и истинското отношение на Вучич към членството на Сърбия към Европейския съюз. От Брюксел той очаква само финансова и икономическа помощ, но не и спазване на демократичните стандарти, които истински презира.

Както и да е, Европейският парламент подкрепи сръбската опозиция и протестиращите студенти, които миналото лято с велосипеди и пеша ходиха в Страсбург и Брюксел да искат подкрепа. Сега е ред на тях да докажат, че я заслужават и с помощта на Европа да влезнат в решителната битка с Вучич. Защото въпреки подкрепата, Резолюцията не пропусна да отбележи „че по време на протестите са използвани радикални символи, екстремно националистическа и проруска риторика”.

Това показва, че европейските наблюдатели много внимателно регистрират не само безчинствата на Вучич, но и слабостите на сръбската опозиция и студентските бунтове, върху които се крепи надеждата за формиране на широк фронт, който да изнесе промените.

Пробойните, които службите на Вучич направиха в студентското движение и разминаванията им с опозицията, си проличаха още в началото на протестите. Стратегията на Вучич е протестите да продължат максимално дълго, докато протестиращите не се отчаят и деморализират. Техният ненасилствен характер съвсем не пречи на насилието срещу тях от страната на Вучич, който не се поколеба да използва звукови оръжия, побоища и арести срещу протестиращите.

Първоначалното изолиране на студентските протести от „компрометираните политици”, след време прерасна в политическо искане за „участие в изборите” и то при старите условия, прописани с избирателния закон написан лично от Воислав Шешел, с цел да гарантира победата на партията на Вучич и нейните сателити, както неведнъж се случи.

Студентската тактика „протести до дупка”, с наивната надежда, че ако излязат достатъчно, режимът ще се предаде сам, вече беше използвана от „Съюз за Сърбия”, „1 од 5 милиона”, „Сърбия без насилие” и от самите студенти, които на 15 март успяха да направят най-големите протести в историята на Сърбия. И студентите, и опозицията трябваше нещо да са научили от това. Най-малкото, че Вучич не се впечатлява от протести и демократични правила. Доказал го е много пъти. От друга страна, той много добре знае, че дългите протести изтощават и деморализират протестиращите поради липса на видими резултати, а после новата протестна вълна може да се очаква едва след едно поколение. Дотогава той ще продължи да залъгва Европа с кандидатурата си за членство и безкрайно протакане на преговорния процес. По същото време често прикляква на килимчето пред Путин с надеждата, че ако той излезе победител от руско-украинската война, ще има ново раздаване на картите, в което „Сръбският свят” или Велика Сърбия са му в кърпа вързани.

Не е спорно, че студентите успяха да активират енергията на гражданите срещу корумпираната система и си заслужават адмирации за това. Но направиха и грешки, които не останаха незабелязани.

На първите протести преобладаваха държавни и знамената на някои факултети, ефектни протестни лозунги. След време се появиха икони на светци, кръстове и кандилници. Знамената на Европейския съюз бяха изгонени още в началото. Същият онзи съюз, от който те очакваха подкрепа и който накрая, и въпреки всичко, все пак им я даде.

Именно затова и опозицията, и студентските бунтове не е като да не си заслужават критиките. Колкото повече минава времето, толкова повече става ясно, че липсата на конкретни резултати все повече застрашават идеите на протеста. Това си пролича още на Видовденския студентски протест в края на юни, който вече със самата си митологична дата пренасочи протестите от европейската перспектива, в старите битки за „интегрално сръбство”, „не даване на Косово”, „не даване на Република Сръбска”, „не даване на сръбските светии в Черна Гора” и борбата за „сръбска Македония”, които в крайна сметка са истинските причини и за сегашната политическа креза.

Резолюцията на Европейския парламент е силно рамо за бунтуващите се студенти и опозицията, но всичко останало е в техните ръце. Само че студентите и опозиционните лидери, за обща радост на Вучич и неговите поддръжници, все по-малко и все по рядко си комуникират. От друга страна, стремежът за разширяване на Европейския съюз, едва ли ще си позволи да превърне Европа в заложник на един режим, който сериозно отстъпва от основополагащите демократични ценности и геополитически интереси на съюза.

На сръбските граждани им предстои да се изправят с голи гърди срещу собствената си клеронационалистическа партийно-клиентелистка държава, в която патриоти са само ония, които са готови за сандвич и бутилка вода да се качат на автобусите и да крещят до припадък срещу собствените си деца по площадите на градовете, в които обикновено слизат за пръв път в живота си.

Година след падането на козирката в Нови Сад, която уби 16 невинни граждани, Сърбия е разделена на „блокадери” и „антиблокадери”. Срещу студентите и свободните граждани, Вучич изведе партийната си клиентела и престъпници от затворите и ги настани в палатковия лагер „Чачиленд” в центъра на Белград, с цел да ги използва срещу евентуалните безредици. Тази комична и шизофренна ситуация от Белград се пренесе и в провинцията.

Включително и в общините, в които живеят българи.

Една част от тях с надежда попоглеждат към студентските протести и даже протестират заедно с тях. Другите, със сведени глави, кротко вървят след чорлавата прическа на разпищоления босилеградски кмет Владимир Захариев и неговия костюмиран колега в Цариброд Владица Димитров и протестират срещу собствените си деца и съгражданите.

Едните го играят „опозиция”, другите са „лоялисти” на Вучич. Едва ли сред тях има и такива, които осъзнават, че всички заедно са жертви на една и съща националистическа идеология, която бърза да ги изгони от родните им краища в името на „Сръбския свят”, и че в това отношение, няма никаква разлика между сръбската „позиция” и „опозиция”. В който и хомот да си мушнат шиите, теглото си остава едно и също. Още на другия ден след протестите, младите ще тръгнат към българските университети, техните родители с българските паспорти в джоба ще тръгнат да си изкарват хляба в България или Европа, техните баби и дядовци ще останат втренчени в многото телевизии на Вучич и ще го благославят, когато им качи пенсията с някой и друг процент за Коледа или Великден.
Източник: https://www.bgnes.bg/ivan-nikolov-rezolyuciqta-na-evropeyskiq-parlament-i-srabskiqt-svqt#google_vignette