Проф. Николай Червенков: Свързан съм с България, Украйна и Молдова, на трите държави съм предан и благодарен

Николай Червенков – професор и доктор хабилитат на историческите науки, е изтъкнат историк, общественик и българист, чиято личност се откроява като една от най-ярките фигури във възродителното движение на българската общност в Украйна и Молдова през последните десетилетия.

Професор Червенков е роден 2 януари през 1948 г. в едно от най-будните български села в Болградски район, Украйна – село Чийший (Городнее). През 1972 г. завършва историческия факултет на Одеския национален университет „И.И. Мечников”. През 1982 г. защитава дисертация на тема „Българската емиграция в Румъния и национално-освободителното движение в България през втората половина на 50-те и началото на 60-те години на XIX век.” Специализира в Института по история на БАН и Института по славяноведение на Руската академия на науките.

От 1972 до 2004 г. работи в Академията на науките на Молдова, първоначално в Института по история като младши, старши научен сътрудник, завеждащ отдел „История на държавите в Югоизточна Европа”, а впоследствие в Института за междуетнически изследвания – като водещ научен сътрудник, завеждащ секция „Българистика” и заместник-директор на Института.

Дълги години е хоноруван доцент в Молдовския държавен университет и Кишиневския държавен педагогически университет „Йон Крянга”. През 2003 г. Николай Червенков защитава хабилитационен труд на тема „Формиране на идеите на българската държавност от средата на XVIII до 70-те години на ХIХ век“.

От 2004 до 2010 г. Николай Червенков е избран за първи ректор на Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак” в Молдова.

Научният принос на проф. Червенков се изразява в авторство и съавторство на повече от 150 статии, студии, книги, документални сборници и учебници. Автор е на десетки монографии и на около 200 научно-популярни статии. Ръководител е на международни научни проекти и конференции.

Обществената му дейност е свързана с работата му като председател на Научното дружество на българистите в Молдова (от 1994 г. до 2019 г.) и активен член на УС на Дружество „Родолюбец“ – София. Избиран е за член на ръководните органи на Българската община в Молдова, Общобългарския комитет „Васил Левски” и др.

За своята научна и обществена дейност проф. Николай Червенков многократно е удостояван с високи държавни и правителствени отличия, сред които орден на Молдова „Глорий Мунчий”, орден на България „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен, почетен знак „Марин Дринов” на БАН, на СУ „Св. Климент Охридски”, на Молдовската академия на науките „Признание” и Общобългарския комитет „Васил Левски”.

Професор Червенков, изминалата 2023 година бе юбилейна за Вас – навършихте 75 години. Каква е Вашата равносметка за постиженията и извършеното в научен план?

– По време на юбилей действително човек се замисля за извършеното. Веднага искам да кажа, че много не съм свършил, като си спомням какви  замисли съм имал. Обаче нещо успях. Защитих една и втора дисертация, публикувах книги и статии, в които изследвах първо революционните процеси в Българското възраждане и второ – идеите за плановете за бъдеща българска държавност. Основните ми научни интереси са свързани именно с българското национално-освободителното движение. Наред с това се занимавах с проблемите на бесарабските българи – история, култура и съвременни аспекти. Част от моите издадени книги са: „Политические организации болгарского национально-освободительного движения“, „Петро-Павловская церковь села Чийший“, „Историческа българистика в Република Молдова“, „Тараклии – 200 лет» /съавт. И. Думиника/. В последните години се занимавах с изданието на двете книги на бразилския автор Жорж Косиков, посветени на историята на бесарабските българи, като научен консултант на превода и автор на предговорите.

Наложи се да се занимавам с организационна дейност, когато бях завеждащ секция по българистика, заместник-директор на Института за национални малцинства към Молдавската академия на науките, а също и първи ректор на Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак“. Също така бях доста свързан и с обществена работа, защото бях председател на Научното дружество на българистите  в Република Молдова и директор на Българско неделното училище в Кишинев.

Роден сте в украинската част на Бесарабия, като учен се реализирахте в Молдова, а през целия си живот сте обвързан с България, Украйна и Молдова. Разкажете за Вашите корени, за житейския Ви път. Кои са най-важните моменти, които определиха посоката на бъдещото Ви развитие.

– Вярно определихте моето място. Напълно съм свързан с тези държави, на трите съм предаден и благодарен. Роден съм и закърмен с български идеи и проблеми в Чийший, Болградско. В 6 клас под ръководството на бъдещия известен българист Константин Поглубко бях отговорник на исторически кръжок, в който важно внимание отделяхме на историята на бесарабските българи. Тогава много малко се знаеше за тях и, честно казано, не се приветстваше вниманието към това. След 9 клас няколко седмици с моя учител Поглубко четох в Научната библиотека на Одеския държавен университет.  Това ме подбуди да уча в историческия факултет в този университет. Всичките ми курсови работи и дипломната тематика бяха свързани с българската история. Тогава се появиха първите ми опити за научни статии. Това ми даде възможност веднага след  университета да бъда приет в една от секциите в Институт по история в Молдовската академия на науките, където получих  възможност  повече от четири  години целенасочено да се занимавам с българистични проблеми. В Кишинев същевременно се включих в живота на българската общност, като поддържах връзка с българистите и краеведите в Одеска област. Ще посоча като пример, че бях съорганизатор и съавтор на едно от първите академически издания, посветено на историята и културата на българско село в Одеска област –  родното ми село Городнее.

Това е едно от големите и запазени български села в Бесарабия. Благодарен съм на родолюбивото ми семейство, в което съм израснал. Още от малък бях закърмен с българското. В семейството ми стриктно се спазваха български и християнски традиции и обреди. Мама беше известна като изпълнителка на народни песни. Това идва от нейния род, където имаше музикални традиции. Моят брат Панчо (Степан), който стана известен музикант-теоретик, работи известно време като заместник-директор на Музикалното училище в Кишинев, а после и като директор на Музикалното училище в Котел, България.

Атмосферата на българщината ме обкръжаваше през всичките ученически години. Тогава при нас още се играеха хора, организираха се седенки, имаше голям български ансамбъл, провеждаха се традиционни български сватби и т.н. Това ме накара да се замисля откъде сме, кои са българите.

Вашите научни интереси са в сферата на историята, славянознанието, междуетническите взаимоотношения. Автор сте на стотици статии, книги, монографии, сборници, учебници, били сте научен ръководител на международни проекти. За повече от половин век сте извършили огромна научна дейност. Над какво работите в момента и кои теми от историята са централни в изследователската Ви дейност?

– Да, автор и съавтор съм на десетки монографии, книги, сборници. Вече подчертах, те са посветени на различни българистични проблеми: национално-освободителното движение на българския народ, участието на бесарабските българи в освободителното движение на българите, в църковната борба, краеведчески проучвания, мястото на българите в обществения живот в Бесарабия  и  т.н. Благодарен съм, че моята скромна научна и обществена дейност беше отбелязана с различни отличия, преди всичко с орден на Република Молдова „Глорий Мунчий“ и орден на Република България „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен.

Дори с по-малка активност, но се опитвам и сега да се занимавам с изследователска и публицистична дейност. Излезе от печат книгата „Историческата българистика в Република Молдова“.  В момента работя над подготовка на сборници, в които ще влязат моите  статии, посветени на историята на Българското възраждане, както и статии, публикувани в периодични издания. Сега също работя върху сборник, посветен на историята на бесарабските българи в Бразилия. Подготвям серия статии, посветени на видни бесарабски българи. Много колеги очакват мои спомени, свързани  с дейността на българската общност в Молдова в последните тридесет години.

Преди около 30 години бе създадено Научно дружество на българистите в Молдова, на което бяхте дългогодишен председател. В исторически план изпълнена ли е задачата на дружеството?

– През 1994 г. по инициатива на група молдовски българисти, сред които са доц. Иван Грек, проф. Николай Руссев, доц. Надежда Кара, доц. Екатерина Челак и мн. др., създадохме Научно дружество на българистите в Молдова. Пред нас стояха много научни, организаторски, просветителски  и други задачи. Дружеството се превърна в истински изследователски център на българистичните проучвания в страната и зад нейните предели. За своя най-важна задача дружеството определи проучването в областта на историята, културата и езика на българския народ, молдовско-българските връзки, както и популяризирането на изследователската дейност в публичното пространство. Освен това целта на дружеството е съдействие и осигуряване на научна помощ на българските организации и институции там. В продължение на цялото време на съществуването си дружеството работи в няколко изследователски насоки – „Проучване и функциониране на българския език в Молдова”, „Археология и култура”, „Краезнание”, „Социологически проучвания” и др.

Не мога да кажа, че всичко набелязано беше изпълнено и решено. Обаче имаме с какво да се похвалим и дори да се гордеем. За тези тридесет години под гриф на дружеството имаме повече от 50 издадени книги, 14 изпълнени републикански и международни социологически и краеведчески проекта. Няколко години излизаше периодичното издание „Български хоризонти“, сега поддържаме сайт на дружеството. Радваме се, че с наша подкрепа доста млади хора следваха докторантура и защитиха дисертации в Молдова и България. Повече от две години дружеството има нов председател – доктор на историческите науки Иван Думиника, който предприема нови интересни насоки в дейността: създават са филиали, изпълняват се проекти по съхраняване и създаване на паметници в Молдова, свързани с българската история,   и т.н.

До днес дружеството успешно реализира три основни задачи: изучаване на историята и културата на бесарабските българи, пропаганда на тяхното историко-културното наследство, изучаване  и развитие на молдовско-българските връзки.

Заедно с д-р Иван Грек  издадохте първата история на преселването на бесарабските българи – „Българите от Украйна и Молдова: минало и настояще“.  Това е много актуална книга, която дава една цялостна представа за тази част от  българската история.

– В последните години излязоха от печат доста трудове, които разкриват различни аспекти от историята на бесарабските българи. Обаче тази  книга „Българите от Украйна и Молдова: миналото и настояще“ (София, 1993 г.)  остава една от работите, която обобщава историята на българите от Украйна и Молдова. Тя служи за учебник, както за бесарабските български ученици, така и в България. Благодарни сме на в-к „Роден край“, който напълно препечата  книгата на своите страници, с което тя стана достъпна на широк  кръг читатели.

Вие сте един от първите историци от Украйна и Молдова, който изследва темата Левски и Бесарабия. Какво успяхте да откриете?

– Личността на Васил Левски отдавна ме интересува и вълнува. И исках нашите сънародници в Украйна и Молдова да се запознаят с героичната му дейност.  Специално за слушателите на курса „История, култура и традиции на българския народ“, който се преподава в училищата с ученици от български произход в Молдова, бях подготвил  и издал научно-популярна книга „Васил Левски“. Работата над нея ме насочи да издирвам неговите връзки със сънародниците му в Бесарабия и Таврия. Оказа се, че такива има. Особено трайни били те с Олимпий Панов, родом от Тараклий, който бил секретар на БРЦК, с Михаил Греков, с когото сътрудничил от 1862 г. Радвам се, че моите скромни открития бяха използвани като мотивация  за откриване на бюст-паметник на Васил Левски в гр. Твърдица, Молдова.  В страната провеждаме  конференции, посветени на  Апостола. Материалите от една среща са издадени в отделен сборник „Безсмъртието на Васил Левски“ /2008 /.

Какво е Вашето послание към младите историци?

– Преди всичко искам все повече да идват млади сънародници в българистиката. Много вече е проучено, особено в последните тридесет години. Обаче  остават доста аспекти, които преди не бяха засегнати, често по политически причини и недостъпност на архивите. Тези проблеми сега практически не стоят пред изследователите. И още, за радост, в обществото все повече се появява интерес към неговото минало. Всичко това, надявам се, да стане стимул и да провокира интерес  у младите, било то като професионалисти  или просто краеведи, да се обръщат задълбочено към миналото и настоящето на бесарабските българи. За това ще получат искрена благодареност от обществото. Надявам се да бъдат обективни, всестранно да проучват съществуващата литература и да бъдат критични към изворите.