След Руско-турската война от 1878 г. българският народ остава разделен и развитието му е повлияно от идеала за национално обединение. След покрусата от решенията на Берлинския конгрес в нашето общество започват усилия за обединение, първият акт на което е Съединението от 6 септември 1885 г. и последвалата Сръбско-българска война. Това е период на подем, когато българският войник показва героизъм на бойното поле в защита на Отечеството. В такъв сложен момент в с. Груинци, Изворска околия, Кюстендилски окръг, в семейството на свещеника Димитър Попзахариев, на 23 октомври 1885 г., се ражда момче, което е кръстено с името Емануил. Съществуват исторически свидетелства за друга рождена дата (14 май 1886, 1887, 1889), но самият Емануил Попдимитров е склонен да приеме 23 октомври 1885 г. като начало на своя живот. Безспорно върху формирането на мирогледа на младия българин влияние оказва семейната среда, която по традиция е свързана с църквата и просветата, защото свещеникът във възрожденската епоха е и учител. Завършил първоначално образование, Е. Попдимитров постъпва в Кюстендилското държавно педагогическо училище, където се дипломира през 1904 г. Свързването му с попрището на учител остава един от основните пътища на развитие през неговия живот. Преподавателят е една от характеристиките на неговата личност, защото в периода 1904-1943 г. тя е водеща дейност, с която той се занимава. Скоро след този избор Е. Попдимитров прави и втория си съдбовен избор на творец – поет, писател, философ и полиглот (знае 12 езика). През 1906 г. той започва да пише стихотворения с религиозно–мистична тематика, което може да се приеме като влияние от семейното възпитание. Жадният за знания млад творец наблюдава природата, но за неговото израстване голямо влияние оказва висшето образование.
Завършил Кюстендилското педагогическо училище, той е назначен през 1904 г. за учител в с. Долни Кортен, а на следващата година в с. Долна Любата, Кюстендилско. Педагогическата си дейност прекъсва, защото записва философия в Софийския университет, но след освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър в началото на 1907 г. той, заедно с много студенти, е изключен и трябва да продължи образованието си на запад. Записва земеделие в Монпелие, Франция, но влечението към хуманитарните науки го принуждава да напусне този университет и да завърши през 1912 г. философия и литература във Фрибург, Швейцария. Участва в Балканските войни. В междувоенния период 1913-1915 г. той е учител в Лом и Хасково. В личен план най-съществени промени напъпват по време и непосредствено след Първата световна война. Назначеният за цензор в Главната квартира на действащата армия в Кюстендил Е. Попдимитров се жени на Димитровден (8 ноември 1917 г.) за Дора Чесновска. На Димитровден, три години по-късно, през 1920 г. неговият роден Босилеградски край е окупиран от армията на Кралството на сърбите, хърватите и словенците.
Обвързал своя живот с Кюстендил, който приема като почти роден град, Попдимитров се отдава на три основни занимания – преподаване, творчество и обществена дейност. Това са трите направления, които с различна интензивност той ще следва до края на земния си път. През 1923 г. напуска Педагогическия институт в Кюстендил и се установява като частен доцент в катедрата по сравнително литературознание на Софийския университет.
Творчеството на Е. Попдимитров е обект на много научни изследвания. Безспорно е повлияно от френския символизъм, с който той се запознава още в студентките години. Първото си стихотворение “Орли” отпечатва в сп. Художник през 1906 г. В същото списание издава цикъл от стихотворения “Морско дъно”. Първата стихосбирка “Сънят на любовта” излиза през 1912 г., следвана от две стихосбирки през 1914 г. – “Песни” и “Плачущи върби”. Тези произведения са на природна и любовна тематика, като романтичното и реалистичното начало са неразривно свързани. В този период създава цикъла “Женски портрети”, едни от най-хубавите стихотворения в българската интимна лирика, според специалистите. По време на работата си в Щаба в Кюстендил пише разказите “Когато бях цензор”, в които пресъздава интересни моменти от живота на войниците на фронта. Престоят му в Кюстендил е един от най-плодовитите в творчеството му. Тук издава книгите “Живот и блян” (1919 г.), “Свободни стихове” (1921), “Стихове и песни” (1922), “Знамена-седма стихосбирка”, “Идилии”, “Драматични поеми”, “Естетиката на Бергсон”. В града се играят две негови пиеси – “Дъщерята на Йефтая” и “Цар Самуил”.
В столицата продължава да твори и да се занимава с литературна критика. Автор е на драма за Хр. Ботев “Той не умира”, на стихове за деца, събира и издава сборник с народни песни “Самодиви”. Издава литературни анализи – “Ботев като поет”, “Изследвания върху стоежа на стиха с оглед към българската поезия”. В съчинения си “Естетиката на Бергсон”, “Френския символизъм” и “Ибсен и ибсенизма в литературата” защитава идеализма във философията и символизма в литературата. В периода 1931-1938 г. публикува 15 тома събрани съчинения.
Обикновено след подобно представяне през социализма завършва всяко изложение за живота и творчеството на Емануил Попдимитров. Такава е структурата на повечето проучвания, подобни са статиите в енциклопедия “България” и енциклопедичен речник “Кюстендил”, подобни са докладите на проведената в Босилеград през 2003 г. научна конференция. Сериозно се изоставя една от основните дейности на известния българин – обществената. Най-много да се спомене за дейността му в пацифисткото дружество “Светлина”, което той основава и ръководи в Кюстендил в началото на 20-те години на ХХ в.
Краят на Първата световна война нарежда България на страната на победените. Според клаузите на Ньойския договор от държавата се откъсват няколко области, сред които Западните покрайнини с 1555 кв. км територия, с над 110 селища и около 100 000 души население. Както всеки човек, който губи родния си край под чужда власт, и Е. Попдимитров се противопоставя. Неговата цел не е само да спаси роднини и близки, защото семейството му се установява в махала Гелчина на с. Груинци, която остава в България. Той няма този непосредствен личен мотив, но се заема с отстояване на правата на българското население с ясното съзнание, че трябва да се бори за неговата свобода.
Информацията, че райони от Западна България са поискани и дадени на КСХС, предизвиква недоволство сред населението. Активност проявяват редица интелектуалци от Кюстендилското Краище – Йордан Захариев, Добри Данев и разбира се Е. Попдимитров. Написани са редица обръщения до мирната конференция, организирана е подписка, в която са събрани десетки хиляди подписа от западнопокраинското население, проведени са митинги и демонстрации, но миротворците се оказват непреклонни и предават чисто български земи на сръбското кралство. Активността на Е. Попдимитров не се изолира само в периода преди окупацията на Западните покрайнини, а и след нея. Първата задача, с която той е натоварен от босилеградските бежанци, е да убеди международната разграничителна комисия да посети Краището и да се запознае с неговото стопанско и географско положение. Целта е този ориентиран към долината на р. Струма район да бъде върнат на България. В Кюстендил, в дома на известния политик Христо Славейков, е устроена тайна среща между ръководителя на комисията полк. Ордиони и делегация на българи от Западните покрайнини в състав Е. Попдимитров, Станчо Сотиров и Добри Данев. Усилията се увенчават с успех и комисията отива в Босилеград, като Ордиони пише доклад до мирната конференция, в който настоява районът да се върне на България. И това мнение обаче остава глас в пустиня. Активната дейност, която Попдимитров развива сред бежанците в периода 1920-1924 г., когато няма изградена единна западнопокраинска организация, прави впечатление на сръбското разузнаване и той попада в редицата на техните врагове. Наравно с Тодор Александров и Йордан Захариев, Е. Попдимитров е включен в списък с общо тридесет имена на “съмнителни лица”, готвещи или участващи във формирането на чети.
Установяването му в столицата съвпада с основаването на Организация на бежанците от Западните покрайнини. Той участва в дейността на временния Върховния комитет. След учредяване на Организацията на 8 ноември 1924 г. Е. Попдимитров продължава да подпомага нейната дейност. Най-голямо признание той получава на Четвъртия конгрес на организацията, проведен през 1929 г., на който е избран за председател на бюрото на конгреса, а след това за председател на Върховния комитет. С неговото избиране започва и нов етап в борбата на легалните дружества. Запознат с факта, че за разлика от македонския въпрос, западнопокраинският е въпрос от двустранен българо-сръбски интерес, Е. Попдимитров започва да работи за неговото интернационализиране. Въпреки трудностите, които среща от страна на сърбите, с помощта на българската дипломация и представителя на българското еврейство, полк. Аврам Таджер, той участва в конгреса на европейските малцинства в Женева. На 28 август 1929 г. държи реч пред конгреса, като “изказва дълбока благодарност от името на населението на българските Западни покрайнини.” На следващата година Е. Попдимитров подписва апел до конгреса на малцинствата, с който запознава делегатите с асимилаторския режим, наложен от сърбите в покрайнините.
На следващите два конгреса на организацията на бежанците – съответно през 1930 и 1931 г. – Попдимитров е избран за председател на Върховния комитет. Освен организационна, той развива просветна и културна дейност, участва в събрания, сказки, беседи за състоянието на въпроса, на които изнася факти за денационализацията на българите и за репресиите, на които са подложени нашите сънародници. Посочват се редица случаи на преднамерени убийства и прогонвания. Той е основен оратор на провежданите през тези години на границата при Калотина и на Славчето погранични протестни събори.
След конфликт във Върховния комитет към средата на 1931 г. Е. Попдимитров подава оставка и напуска поста на председател. Този акт не намалява неговата енергия. На следващата година той е сред учредителите на Научен институт “Западни покрайнини”. Безспорно внимание заслужава присъствието и изказването му на Деветия конгрес на европейските малцинства, проведен в Берн между 16 и 20 септември 1933 г. “Аз си позволявам да привлека вашето внимание върху една категория малцинства, които са лишени от специалните грижи на Обществото на народите. Това са българските малцинства в Македония и Западните покрайнини на България…” започва изказването си Попдимитров, в което поставя искането, понеже Югославия отказва да признае съществуване на българи в тези райони, то Обществото на народите да извърши този акт. Продължавайки борбата, без да заема някакъв формален пост в бежанската организация, показва, че за него не са важни някакви организационни йерархии, а на първо място е отстояването на интересите на западнопокраинските българи. Той продължава да се бори за свободата на родния си край до възвръщането му към България през 1941 г.
Няма да бъде завършен пълният портрет на Емануил Попдимитров, без да се каже, че се увлича по масонството. Подава молба за посвещение, когато е на 48 години – на 13 март 1933 г. Посветен е в софийската ложа “Светлина” на 24 април 1933 г. Изнася различни доклади, известни в масонските среди като “градежи”. Сред тях особен интерес предизвиква докладът “Масонските идеи в литературата.” През 1938 г. той се разграничава от масонското движение, което не се гледа с добро око от режимите в Европа и на Балканите.
Една съществена черта от характера на Е. Попдимитров е верността към приятелите. Неговата дъщеря Светла Попдимитрова свидетелствува за неразделна дружба с Иван Йотов, негов съученик и състудент, с Васил Ненов – общински лекар в Кюстендил, с Владимир Хисаров. Безспорно впечатляваща е дружбата му с Владимир Димитров-Майстора, за чието творчество пише няколко статии. Приятел е с проф. Асен Василиев, Стоян Венев, Васил Евтимов, Георги Константинов и редица други кюстендилци. Той помага на много младежи от Краището, за което в спомените си говорят Крум Григоров, Евтим Томов и др.
Жизненият път на Е. Попдимитров завършва на 23 май 1943 г. в София.
Кюстендилското Краище дава на България творци от различни области на човешкото познание. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че Е. Попдимитров е най-добрият поет, произлязъл от този край. Наша задача е да популяризираме неговото творчество и обществени постижения, защото те имат своето място в историята на българския народ. А той остава с надежда за по-доброто бъдеще на нашата нация.
Доц. д-р Ангел Джонев
Издвој новости на српском
