Нико Стоянов, поет, публицист и преводач: България преди беше блян, а сега за мен е реалност

Световният ден на поезията отбелязваме на 21 март. Денят е учреден през 1999 г. от ЮНЕСКО. Един от утвърдените български бесарабски поети в Украйна, Молдова и България е Нико Стоянов.

Роден е на 9 януари 1947 г. в село Нова Ивановка, Одеска област. Завършва висшето си образование в Харковския държавен университет, специалност руска и украинска филология. През 1978 г. овладява нормите на книжовния български език със системно самообразование. Първата му книга излиза в превод на украински език в Харков през 1973 г.

Автор е на 18 стихосбирки, сред които: „Здравейте” (1976 г.), „Благодаря” (1979 г.), „От болка свята” (1983 г.), „Аз, Българинът” (1999 г.), „Учебник по родолюбие”, „Бесарабска българска поезия (ХIX-XX в.)”, „При извора”, „Сто сонета”, „В началото бе словото”, „Есенни съцветия” и др. Сценарист е на 20 документални филма, сред които е и първата лента за бесарабските българи „В степта зелена на Буджак…“ (1982 г.). Превежда текстове от руски, украински и молдавски.

Поезията на Нико Стоянов е превеждана на руски, украински, молдавски, естонски, арменски, азербайджански, турски и унгарски език.

Той е основател и главен редактор на първия в СССР вестник на бесарабските българи „Родно слово”, който започва да излиза през 1988 г. в Кишинев. През 2015 г. е издадена и публицистичната книга „В началото беше словото”, в която са събрани публикациите му от „Родно слово”.

Носител е на отличията “Заслужил деятел на изкуствата на Молдова“, „Почетен знак” на президента на България (2003); на медалите на ИАБЧ – „Иван Вазов” (2007 г.), „Паисий Хилендарски” (2008 г.) и др. Притежава и множество отличия от участия в български и международни поетически конкурси.

За творчеството на Нико Стоянов са писали много български, руски, украински и молдовски автори. Сред тях са Андрей Германов, Иван Сестримски, Страхил Попов, Елена Налбантова, Страшимир Цанов, Александър Миланов, Иван Гранитски, Олег Шестински, Дмитро Билоус, Михаил Дихан, Михай Чимпой, Георге Воде.

„Поетическото творчество на Нико Стоянов е неповторим вълнуващ образ на обичта му към род, родина и прародина, изповед за святи неща, които са здравата основа на българското единение. И като истински талантлив творец той има своята поетическа емблема – стихотворението „Българин да си остане”, пишат за Нико Стоянов.

Член е на Съюза на писателите на Молдова и на Съюза на българските писатели. Участва в живота на дружеството за културни връзки с българите от Бесарабия и Таврия „Родолюбец” в София. Негови произведения са включени в учебници по български език и литература, издадени в Молдова и Украйна.

Вашето стихотворение „Българин да си остане“ стана емблематично за българите от Украйна и Молдова.

Да, написано е отдавна. Това стихотворение стана вече народно, то се наложи като знаково. Мога да кажа, че вече не го чувствам като свое. В него всеки бесарабски българин може да види себе си, затова го определям като народно. Когато го писах, не мислех, че ще се превърне в такова. Аз написах това, което ме вълнуваше – историческата памет на българите.

Кога за първи път започнахте да пишете стихове?

Писал съм на руски и на български език още в ранното си детство, но сериозно започнах на български, когато дойде време да публикувам.

На какъв език мислите и пишете?

На български, разбира се. Българското в мен е първично. До седемгодишна възраст знаех само български език – архаичния диалект, на който говорим в Бесарабия. По-късно като студент се озовах в руска среда. Започнах да уча литературната норма на българския език. Това ми беше необходимо не само като поет, но и като главен редактор на българския вестник „Родно слово“, който излизаше в Кишинев.

Кой Ви насочи и подкрепи по пътя в поезията?

Това е Андрей Германов, поет, с когото се запознах в началото на 70-те години на ХХ век. През 1973 г., когато бях студент в Харков, излезе моя стихосбирка в превод на украински език. И аз я изпратих на Андрей Германов, тогава той беше редактор на списание „Пламък“. През 1974 г. той ми написа много вълнуващо писмо. Изпратих една папка със стихове и той в първия брой на „Пламък“ през 1975 г. публикува моите стихотворения с един предговор, който аз включих в първата си стихосбирка. Когато посещавах София, с него дълго разговаряхме за поезия. Той е учителят ми  в поезията, който ме насърчи.

Имате много стихосбирки.  Кои са първите заглавия и върху какво работите сега?

Първата ми стихосбирка се казва „Здравейте!“, втората – „Благодаря“, третата – „От болка свята“. След това излезе книжка за деца „Букет за мама“, след нея излезе „Две обичи – една любима“… Всички мои книги за мен са знакови и помня всички заглавия. В тях отразявам темите, които ме вълнуват, продиктувани от времето. Една от главните теми е свързана със съдбата на българските преселници в Бесарабия. През последните години творя сонети, вече имам 75, които предстоят да бъдат издадени.  Това, което за мен е важно и на което държа, е да са написани в стихотворна форма.

Вие създадохте първия български вестник „Родно слово“ в Кишинев. Разкажете за това, моля, и каква е неговата съдба.

Първият брой излезе през 1988 г. Целите му са да стига до читателите  на български език, да работи за запазване на културното наследство на бесарабските българи, да запознава с миналото и настоящето на българския народ и т.н. Вестникът тогава имаше читателска аудитория в цялата страна. След разпадането на СССР, вестникът беше субсидиран от правителството на Молдова. „Родно слово“ стана един духовен мост между българите, разделени с териториални граници. Когато финансирането спря, вестникът излиза от печат епизодично, посветен на значими събития и дати. Но това вече рядко става.

Какво е за Вас „малката родина“ и какво е  България?

Бащината къща, родната Нова Ивановка Българска, за мен е малката родина с големи букви. България преди беше един блян. Сега вече живея тук и тя за мен е реалност.

*

БЪЛГАРИН ДА СИ ОСТАНЕ

На Андрей Германов

Бих, може би, проклел отдавна,
и оня век, и оня ден,
когато прадядо ми бавно
повдигнал своя бял остен.
Когато тръгна, заскрибуца,
през буците от рът на рът,
с дечица пълната каруца –
печална песен – в дълъг път.
Проклел бих неговото име,
ако бях днес уверен аз,
че щеше инак да ме има,
да мога да говоря с вас.
Напуснал свидните Балкани
не за да търси лек живот,
а българин да си остане
и да опази своя род!

БЕСАРАБИЙО МОЯ!

„Родино моя – майчице мила…”
                                       Пеньо Пенев

Ах, залезът неповторим
над хоризонтите далечни!
и вие, утринни зари –
завинаги сте в мене
вече!
Нима тоз,
що ви е видял
и чул ви е,
ще ви забрави?
Аз този вишнев
облак бял
в града ви го донесох право.
И тоз
над Дунава
порой,
и езерата вечно нови,
и този люляков прибой –
една частица
от Молдова…
Ти цяла си у мен,
в кръвта.
Аз пих те с майчиното мляко.
Родино моя!
На света
навеки с теб
съм свързан,
майко!

ЯБЪЛКОПАД

Един прозорец
буден
като трън
забил се е в нощта
и свети.
Заспало всичкото,
но няма сън
за него
и за ветровете.
И само
цяла нощ
със звезден сън,
като завършени сонети,
узрели,
падат
ябълки
отвън…

МАДАРСКИЯТ КОННИК

Носят се през паметта
вековете вихрогонни…
Над скалата, над света
литнал – Каменният конник.

Той е българският дух,
в бъдещето устремен,
тръгнал чак от Аспарух,
бие днес копита в мен…

ОТ БУДЖАКА ДО БЪЛГАРИЯ

Събуди ме, ветре, ведър, сух,
та да минем, ветре, пак
ний по дирите на Аспарух,
тръгнали от древния Буджак.

Да преминем Дунава широк –
да се спрем навръх Балкана,
гдето нявга, като скулест бог,
гордо бе застанал хана…

Дни, години, векове,
като шумата изгарят…

Оттогава и оттам
началото си взе БЪЛГАРИЯ…

Източник: bta.bg