Славчето

Като бях малчуган, три дни в годината особено ме радваха. Първият беше Бъдни вечер, вторият –  Великден, а третият – Съборът на Славчето. От всичките бях помалко разочарован. На Бъдни вечер никога парата не се падаше при мен. На Великден комшийските яйца бяха по-здрави от моето, а Славчето, ах, Славчето, този изстрадан ден на близки, но разделени! 

Помня го от шейсетте, времето на постстудената война и реалния социализъм. Време на първите перлонови ризи и шушкави шлифери, на преизпълнените норми на трудещите се в мините и заводите, времето на лозунгите и младежките трудови бригади.

Вече е май, а датата за Събора на Славчето е установена. Месец и половина кроя план, какво ще си купя на Събора и какъв подарък ще получа от чичо и стрина от Перник. През този месец вкъщи нямаше „не искам” и „не мога”, защото умело бях изнудван от домашните: „Ако не сториш това или онова, няма да ходиш на Славчето!”

Господи, къде има по-голямо наказание, да не ида на това прословуто свиждане!

В събота греем вода в големия котел и се къпем – първо ние, децата, след това мама, тати, стрина, чичо, баба, дядо. Всички живеем в една къща, но ключът от мазето е при баба, тя го е вързала на пояс и всичко е под контрол.

Тази нощ не мигвам, от радост. Баща ми или чичо ми през нощта пускат воловете на паша. Пропеят ли втори петли, ги прибират. Баща ми точи бръснача и удря едно гладко бръснене.

Баба е подквасила гъсто овчо мляко, а дядо е обърнал сугарѐто на шиш. Шарената торба е пълна с домашни ястия.

Баба облича новата си рокля, ушита специално за Славчето. Винаги беше с яшмак и телена скутача. Обувките са от миналото Славче и оттогава насам не ги е обувала. Дядо само на тоя ден облича единствените си шаечни панталони и купешка риза в синьо и червено. На краката носи жълти обувки, намазани със свинска мас, изделие на прочут ресенски майстор. Ходи лековато, а обувките скърцат като оседлан кон.

Мама и стрина са в тъмносини поли и в същия десен забрадки. Под забрадките се виждат дебели плитки, косите им блестят от разтвора на захар и вода, прадядото на днешните скъпи гелове.

Чичо ми е много модерен, с перлонова риза и ръчен часовник, марка „Ракета”, той е майстор строител и ризата му е подарена от покрива на някой местен големец в Кичево.

Всички са се издокарали и са с добро настроение. Ние децата – също.

Днес ще се срещнем с чичо и стрина и с братовчедите ми, които живеят в Перник. Чичо е миньор. Едвам чакам кога от чантата ще извадят кутия „тахан халва” и вафли и ще кажат: Това е за децата! Винаги са ни носели и зрели домашни череши.

От Белут до Славчето е точно един час път.

Още през нощта хората от по-далечните села са тръгнали на коне и магарета, да се видят с близките си.

В 6 часа се „отваря” границата.

Ние пристигаме поне половин час преди откриването.

Дядо броди с поглед из тълпата, иска да съзре сина си от другата страна. Баба го успокоява, че има на разположение десет часа – ще се „издумат”.

От естрадата ечи народна музика. Димят скари. Мирише на кебапчета и бира. Гледаме „отварянето на границата”!

Дядо се радва на българската военна музика и руския марш, но не смее явно да го признае, даже и пред домашните.

Ето го чичо, стрина и братовчедите ми! Чичо е в костюм, а стрина – с бяла рокля на цветчета от проста басма, с подстригана коса и без забрадка. Братовчедите – с кратки панталони, бели ризи и пионерски връзки.

Стрина си носи обувките още от Перник, а не като мама и другата ми стрина: до Извор бяха в гумени опинци и ги оставиха на кьошката при едни познати, и тогава обуха обувките си.

Прегръдки, целувки и възклицания! Само баба плачеше от радост. Ние си имахме определено място, където се намирахме, и си развръзвахме багажа. И не само ние. Нашето беше над пътя, до един глог. „Китанците” се събираха от другата страна на браздата – до черешата, „Дървениците” – до портрета на Карл Маркс, защото Маркс приличал на стария Дървеница от времето на руско-турската война и комшииите му викали „презрелия слънчоглед”. „Комитските” фамилии се събираха оттатък браздата – за всеки случай, защото спомените от Голи оток и Белене още са пресни.

Всяка фамилия си имаше определено място за среща, подобно погребенията в гробищата. На отсрещната страна, към Рудината, над табелката „Дотук за български граждани” – са стотици завързани коне и мулета. Казваха, Наке от Рибарци нарочно идвал с кобилата, за да я чифтоса с расов жребец от Божица. От противоположната страна на огромното конско стадо – всякакви марки руски превозни средства от това време. И едната, и другата гледка бяха плод на реалния социализъм.

Моите съборяни вече опитваха домашната двойно препечена ракия.

Чичо от Перник се интересуваше от всичко, свързано с родното село. Питаше коя нива с какво е засята. Каква реколта очакваме. Как стоят дръвчетата с плодородието, увеличихме ли добитъка. Говори ли се кога ще получим ток, нас децата ни питаше как се справяме с школото, знаем ли стихотворения.

Макар че получава държавна заплата, много му се иска, след дядо ми, да си получи част от земята. На дядо не беше все едно, че толко рано го „отписва” от живота, а пък баща ми му напомняше, че живеят в две различни държави и по-добре той да си гледа държавната работа, отколкото да мисли за белутските дерета.

Чичо ми не беше настоятелен, но вярваше, че един ден той ще идва в родното си село без паспорт и свободно ще си обработва неговата част, защото: „където вода е текла, пак ще тече”! Аз тези думи на чичо не ги разбирах, но, като сега я гледам, как баба се прекръсти и каза „дай Боже!”

На пернишката ми стрина много ѝ допадаше агнешкото и сирпогачата. Питаше баба коя от етървите я е омесила. Баба беше такава жена, че си защитаваше снахите, особено пред абанджии.

Ние, децата бяхме доволни, защото получихме халва, бонбони, имаше дори и вафли и обезателно захарно петле, на което много се кефех.

Мъжете се разходиха из събора, а етървите вардеха багажа. Чичо с поглед сочеше към портрета на Георги Димитров и казваше, че бил умен човек, но нямал късмет да живее, той щял да оправи положението и на нас, отвъд границата.

В късните следобедни часове Славчето остана една стъпкана ливада.

Една година живот може ли да се разкаже за няколко часа свиждане?!

Колко сълзи, колко мъка и клетви стоеха зад тези братски прегръдки, от желанието за среща.

Ето тази отворена рана, Славчето, която кървеше с десетилетия в душите на западнопокраинци, сега пак ще я разравяме, на 25-ти септември.

Защо?  

П.П. Очеркът е написан през 2005г. и е публикуван в „Бюлетин”-а на Българския КИЦ, както и поместен в издадения през 2015г. прозаичен сборник „Докога?” на Радко Стоянчов.

Радко Стоянчов