Новите насоки на естетическите послания в изкуството, култура, театъра и медиите у нас все повече ни представят творци, ценности, сюжетни решения, художествени и морални категории, чиято социална мисия остава неясна и неразбираема и неприемлива за широки обществени кръгове. С това тези фактори на култура и духовност показват, че не могат да измъкнат обществото от тресавището на чалгизацията. И ако чалгизацията е антикултура, то в така нареченото модерно изкуство се очертава по-голяма опасност – злия демон на псевдокултурата. Демон, който парадирайки за носител на естетически стойности и право на свободно изява, в крайна сметка не ражда духовни величини и катарзис, не влиза в сърцата на хората, не приобщава и не въздига обществения дух към класическите ценности на хуманизма и нравствеността, които стоят в основата на общественото съзнание.
Разглеждайки внимателно произхода, източниците и поддръжниците на едното и другото явление в духовния живот на съвременното ни общество, не може да не се наложи схващането, че псевдокултурата и антикултурата имат същите меценати, които стоят зад анонимността на медийни централи, културни съвети, експерти и покровители от бизнеса и политиката. Много е близко до мисълта, че и двете направления на „духовен, културен и естетически живот“ у нас, макар и привидно да воюват едно срещу друго, имат едно и също пагубно въздействие върху духовното и морално богатство на народа.
И псевдокултурата и антикултурата, поради цялостен духовен, идеен и нравствен дефицит, неистово търсят източници в копирането на чужди културни форми и матрици като аргумент за своето художествено равнище. Търсят аргументи да придобият безспорно право за овладяване на духовното пространство на нашето общество. Примери в това навсякъде. Един от тях премина мярата на общественото покорство с комедийното представяне на черти от нашия народ използвайки неадекватния сюжет свързан с битката при Сливница през 1885 г.
Най-вероятно злополучните културтрегери, които са посегнали на поредното кътче от нашата национална ценностна система, сами нямат историческо познание и култура, гражданско съзнание и национална отговорност, или умишлено са направили опит за да унищожават тези духовни черти сред гражданското съсловие, разчитайки, че съвременната публика вече е добре подготвена за да приеме равнодушно, или лицемерно подмазвачески подобен тип ерозия на изкуството и подигравка с истините за съдбовното време на Сръбско Българската война и подигравката със злополучно нагласени неестествени за нашата действителност през 1885 г. герои. Несъмнено, нито Бърнард Шоу, нито Малкович, нито жителите на Суринам, както и всички, които са взели участие в избора, подготовката и представянето на тази комедия, не са запознати със събитията и по-важното – с духовното състояние на тогавашния човек, с неговото възвишено родолюбие и саможертва, каквато са имали дори момчетата от Ученическия доброволчески легион. Не знаят за смелостта на жените и селяните, които с вили и ножове на позициите при село Комщица са прогонвали неприятеля. Не знаят за героизма и морала на тогавашните народни представители и княза, които от Народното събрание се отправят към позициите на Сливница. И ако за Малкович, за автора на пиесата и за жителите на Суринам това да е разбираемо и простено, то за културтрегерите на национална художествена институция е позорно.
Много отдавна бяха дадени сигнали за подготвяне на една „художествена провокация“ и високомерието на културтрегерския елит, с цялата „свободна“ медийна машина прилагайки пропагандистките трикове на тоталитаризма, се опита този нравствен позор да го прикрие чрез несъмнено предварително съгласуваните прояви на насилие от радикални млади хора, които умело и задкулисно бяха направлявани от същото задкулисие, което управлява и политиката и медиите, което се опита да скрие и оскверни гласа и чувствата на обикновения Българин. С крясъци за свобода на изкуството, неомарксистите не допуснаха пред обществото изявата на другата гледна точка за смисъла и значението на изкуството. Не допуснаха обикновените хора до нормален дебат и аргументи, а чрез гьобелсовите техники се разпространяваше постоянно и агресивно навсякъде една и съща мантра за да сработи психологическия диктат на манипулацията – да формира нагласа и съзнание у хората, че единствената правда е само пропагандната матрица, а те-хората не само да се откажат от своето разбиране и гледна точка, но и да не създават и изявяват свои възгледи и идеи. Тоест система за формиране на тълпа.
Но въпреки медийно-политическия тоталитаризъм, в нашия народ все още гори светлика на родолюбието от възкресението на нашата нация. Родолюбие, което се основаваше на изначалните общочовешки ценности и морал, както проповядваше Васил Левски.
А иначе за отбелязване епопеята на Сливница „свободните“ медии и „елитарните“ дейци на културата и изкуството нямаха памет, художествено вдъхновение и време за почит и уважение. Те бяха заети с отбраната на „свободата“ на културтрегерите монополисти, които живуркат от преклонението пред чужди авторитети, но издържани с парите на обикновените граждани и държавата.
Нямаше време и сили т.н. социален елит да отдаде с уважение към отбраната на нашата свобода на Сливница, към истинския духовен облик на тогавашния елит и народ, защото ако се извади на показ сравнението с днешното време, би сравнило не само художествено, не само културно, но политически и морално злополучния съвременен елит в очите и съзнанието на обикновените хора заради наглостта, некадърността, безотговорността и продажничеството, които са завладели горните етажи на обществото и държавата.
Ето защо, и на 27 ноември няма да се напомни, че протестът срещу Ньойския диктат от 1919 г. изключително важен за нашето национално съзнание като размисъл и поука за съдбата ни, която е необходимо да се припомня като завет за нашата отговорност и стремеж за справедливост. Протестът срещу Ньойския диктат е гражданската ни позиция за отхвърлянето на имперските амбиции за господство, които днес отново надвисват над Европа. Но вместо това, съвременния псевдоелит отново ще се изпокрие, ще се сниши и мълчаливо ще угодничи за да покаже навън своето лицемерно безгръбначие и навътре своята наглост и безразличие към националната ни съдба. Нещо повече – Народния театър точно на 27 ноември пак ще представя „Оръжията и човека“. Вероятно всички билети отново ще бъдат изкупени и местата заети, както бяха препълнени киносалоните с войници на съветски филми през комунизма.
В тази комично-трагична обстановка, която изпадна управлението на Народния театър и самозвания творчески елит, е уместно да докараме абсурда докрай с театъра на абсурда. Защо не творческия съвет и артистите на театъра да представят втора част на постановката „Оръжията и човека“, като поставят на присмех и критика и народа, и армията, и държавата ни използвайки присъдата на България в Ньой. В тази връзка могат да почерпят вдъхновение от не по-малко художствени произведения, като за препоръка са един от най-значимите творци, използващи оръжията на перото като Йован Хадживасилиевич с неговото произведение „Българските зверства във Враня и околностите“ – една разработка, която дори започва с позоваване на Иван Вазов: “Техният най-голям народен певец Иван Вазов, им е пял да колят всичко сръбско, да убиват и деца в пелените, и в майчина утроба, да се закърмят с вечна омраза към Сърбия и сръбския народ“. Хадживасилиевич прави преход със спектакъла на Малкович с някои нови детайли, които Бърнард Шоу като жив участник в Сръбско Българската война е изтървал, а именно: „Познати са българските зверства над сръбския народ от 1885 г. А воплите на сръбките деца, жени и старци в Стара Сърбия и Македония, в които години е господствала българската кама и револвер, дълбоко е врязан в сърцата на целия ни народ.“
Художествено, свободно, трогателно… изкуство, което ще наслади изтънчената публика и неомарксистки интелектуални среди в България днес.
За декор и участие в режисурата на една нова версия на „Оръжията и човека“ редно е да се ползва и разпространява в България препоръчания от самия Хадживасилиевич – Рудолф Райс, специалист по монтажна фотография, издал един изключителен шедьовър на първообраза на компютърните програми програмите за манипулативна обработка на снимки с цел създаване на нови реалности, публикувани в „Албум за престъпленията и жестокостите на Българите в Сърбия през 1915-1918 г. В своя труд Рудолф Райс има 52 публикувани ужасяващи фотографии, като в 47 от тях ясно се откриват от манипулации, но с огромен ефект върху неопитността за тогавашното време.
Произведенията на тези и още няколко творци са основа на големия спектакъл в Париж през 1919 г., когато под формата на мирна конференция, се разиграва една невероятна творческа постановка – театър на абсурда – раздаване на правосъдие над България, в която обвинителя, свидетеля, съдията и ищците са едно и също лице, а обвиняемия няма право не само на защита, но и на думата.
Една много „интересна“ комедия, с която ръководството на Народния театър, ако не може да отбележи на 27 ноември, може да включи в своя репертоар занапред, като със сигурност ще има откупени билети за няколко представления напред.
Ще бъде художествено, свободно, трогателно…както постановката на Малкович.
И най-важното, с такава една пиеса ще се запушат устите и на оределите граждани, които 105 години продължават да отстояват правото на истина, на справедливост и отговорност за криминалното осъждане на България в Ньой чрез манипулации и фалшификации, точно каквито виждаме на сцената на Народния театър, чрез които се прикриват амбициите за пълно унищожение на нашата държава и народ.
Издвој новости на српском
